Забързани минути, оплетени мигове, върволица от неща и някаква празнота. Избягали са сълзите някъде, викам ги, но не идват, моретата са пресъхнали, като долини пълни със самота.
Бягам след впечатления, образи, наблюдавам хода на вятъра и променящата се светлина.
Бягам след времето объркано, подивяло, застлало мъгла над сетивата в своята множественост и еднообразна студенина.
Бягам след себе си, нещичко да уловя, нещичко да узная, чакам по гарите, но не виждам влака на безкрая.
Бягам след другите и чакам благоволение, а всъщност губя упование.
Бягат емоциите - диви коне, препускат мислите-бесове, само жилките на дървото спокойни са, в тихи, прости редове.
И добре, че е мириса на портокал и канела, и белия лилиум, който цъфти.
И добре, че е звукът на камбана, старите улици, тихите дворове, птичките и жълтите листа.
И добре че е една средновековна гравюра и някаква странна приемственост между там и сега.
И добре, че е пламъкът на свещта, извиващ се някак несигурно, но топъл и жив, топящ се, изчезващ, но топъл и жив.