18.08.2009 г., 22:59 ч.

Надпис върху пощенска картичка 

  Проза » Разкази
3823 0 1
11 мин за четене

На Тани

 Мисля, че приятелството е едно незаменимо вълшебство, което едва ли някой е способен да разбере. Силата му е навсякъде – сред хората, природата, по цялата земя и целия свят. Дори думите не биха могли да бъдат достатъчни, за да опишат какво е това приятелство – дали силна връзка между хората, дали обич, таяща се в техните сърца, признателност или доверие помежду им. Каквото и да е – истинските приятели го дават. Само те са способни да покажат на другия какво е това приятелството и колко приятни емоции крие то.
  Не си спомням кога и при какви обстоятелства съм се запознала с нея, но ако това не се беше случило, никога нямаше да мога да знам, че на тази земя съществува такъв прекрасен човек. Един истински приятел. Когато получих писмото й, я видях на снимката една такава  усмихната и очарователна, със свободно падаща коса на раменете и засиял поглед. Това все още си беше моята Тани, не се беше променила много, само бе станала още по-хубавка, откакто я помнех от миналото лято.
 Вечният ни проблем, на мен и на нея, беше, че живеехме в различни градове, което предполагаше виждане само през ваканциите и то не през всичките. Което бе най-лошото, понеже и двете като приятелки, имахме нужда една от друга. Летните ваканции бяха като лек - или аз отивах при нея в Доспат, както се случваше най-често, или тя слизаше при мен в Пловдив. Времето, в което бяхме заедно, сигурно бе едно от най-хубавите в цялата година. Пълно с приятни емоции и веселие. А само един истински приятел е способен да ти даде подобен дар.
 Спомням си, че като малки редовният ни номер бе да изнасяме така наречените „шоута”. Сега като се замисля дълбоко се чудя как възрастните са ни издържали... че за това се е искало желязно търпение! Събирахме въпроси, купувахме дъвки за награди, които после самички си дъвчехме... всеки ден ходехме на язовира, къпахме се до насита, а след всяко къпане филия с мед или бисквити с шоколад... уж за сили. Поне така казваше баба ми, която стоеше по цял ден с нас да ни варди и да ни мисли. А ние каквито си бяхме непокорни... Тогава обожавах летните ваканции, защото знаех, че ще отидем на Доспат и ще си видя приятелката... и всичко отново щеше да се повтори, без да омръзва – плажовете, бисквитите, разходките... Нещо много дълбоко ме свързваше с това момиче, може би това, че ние никога не сме се карали или че я обичах прекалено силно... Но имаше силна непрекъсната връзка между нашите сърца. Такава, каквато само един истински приятел може да ти даде...
 После обаче пораснахме, животът стана по-тежък отпреди, но на нас не ни пречеше да поддържаме връзка, да се виждаме, макар по-рядко. Сега когато получих писмото й и се зачетох в неговото съдържание направо ми се доиска да хвана първия автобус до малкото градче и да отида при нея. Само какви случки описваше тя! Колко искрено и сладко звучеше всичко, написано с красивия й почерк. Там, на белия лист, със съвършено изписани буквички, се мъждяха думи – думи, написани от моята приятелка за мен. Ние бяхме разделени, но не преставахме да се сещаме една за друга. Усещането беше невероятно...цяла година да си разделен с един човек  и когато се видиш с него, устата ти да не спира да говори, защото има толкова много да му споделиш... Както тя правеше в момента чрез своето писмо:

Здравей, Нини!
 Ето, че пак се срещаме, само че в писмото. Извинявай, че се забавих, но имахме гости и... нали знаеш как е. Всички ние сме добре, надяваме се и вие да сте като нас. Имате специални поздрави от цялото семейство, а ти и от всички момичета, с които излизаме. Питат кога ще ни навестиш пак  – аз също ще ти задам този въпрос? Искам и това лято да сме заедно и да си прекарваме страхотно. Много ми е скучно без теб и се надявам скоро да се видим. Имам толкова много да ти разказвам! Само да знаеш какви неща ми се случиха...няма да повярваш като ти кажа.
 И ето, че вече сме в лятна ваканция. Завърших годината сравнително добре и съм доволна от себе си. Надявам се и ти да си се справила успешно, за да не съм единствената.  Даже ще се радвам, ако си завършила и по-добре от мен. Но какво ли ти говоря за училище... ваканция е следователно тази тема е забранена и глупава.
 Всеки ден излизаме с момичетата, правим си дълги разходки из града, понякога ходим до язовира. Помниш ли колко случки имаме на този язовир... наистина ми липсва времето, когато бяхме малки и баба ти всеки ден ни водеше там. Чудя се как е имала търпение за нас...?!
 Защо не вземеш да дойдеш за събора? Ще пеят пак някакви певици и ще си изкараме много хубаво. Говори с вашите да видим какво ще кажат. Сега трябва да излизам, ще отидем до пощата да пусна писмото ми до теб и после ще продължим нагоре към края на града на разходка. Наистина се надявам съвсем скоро да се видим, защото вече е лятна ваканция и това предполага среща.
 Много ми липсваш и много те обичам. Чао засега, Нинке, и ще чакам твоето писмо с нетърпение. Гледай да го напишеш по-бързичко, за да разбера как си и какво ново с теб.
 
П.С. Изпращам ти моя снимка, да си ме имаш за спомен, както и една картичка, която купих оттук, от града, и много ми хареса. Реших, че и на теб ще ти хареса.


Още веднъж погледнах снимката. Моята мъничка Тани! Как ми се искаше да я видя колкото се може по-скоро! Колко имах да й разказвам – какво съм преживяла, какво е останало като спомени у мен през тази учебна година и, разбира се, най-интересното и най-важното – неизчерпаемата тема за момчетата! Деведесет процента от разговорите ни бяха свързани с момчета. Като се замисля, те не заслужават чак толкова внимание, но всичко трябваше да се обсъжда до най-малката подробност. Плюс това ние бяхме млади момичета и такива неща бе нормално да ни вълнуват.
  Прочетох още веднъж наситеното й с искреност писмо. "...само да знаеш какви неща ми се случиха... няма да повярваш като ти кажа..." А ти няма да повярваш, АЗ като ти кажа. Сигурна съм, убедена съм, че когато и да се видехме, будуване до два-три през нощта не ни мърдаше. Все пак едната трябваше да знае всичко за другата и другата за едната. Както винаги, трябваше да си дадем съвети, възможно най-добрите и да споделим мнение по въпроса, който обсъждаме. На Тани винаги можех да разчитам за възможно най-подходящите съвети – не само, защото беше по-голяма от мен и имаше повече опит в по-голямата част от нещата, но и защото тя бе една истинска приятелка, на която може да се разчита по всяко време. И все още е такава. Тя е човек, който заслужава признателност и доверие от страна на всеки един познат и приятел. Защото само един истински приятел като нея може да ти даде много повече от това, което ще получи в замяна.
  Без изобщо да обръщам внимание на пощенската картичка, изпаднала от плика, аз се запътих към бюрото си, отворих шкафа, взех лист и химикал и седнах да пиша отговор. Никога досега не го бях правила – винаги изчаквах няколко дни, че и повече и чак тогава пишех писмо. И, естествено, отговорът ми винаги закъсняваше. За което бях длъжна един ден да й поднеса най-искрените си извинения. Захапах края на химикала в мисълта какво щях да й пиша – най-пикантното трябваше да остане за бъдещата ни среща, но пък нали трябваше и да загатна нещо, за да й стане любопитно и после да има за какво да си говорим...
 Скъпа Тани ... възможно най-обикновеното „привет” за едно писмо. Веднага започнах с въпроса „Как си”, въпреки че поне по писмото можех да съдя, че не е никак зле. Ако скоро се видехме, радостта и за двете ни щеше да бъде пълна. „И аз имам адски много да ти разказвам, сигурно една нощ няма да ми стигне. Случиха се много неща покрай мен, които, спокойно, не са свързани само с момчетата. Не че и за тях нямам какво да ти кажа, доста интересни случки има, но все пак... Надявам се, наистина се надявам скоро да се видим, защото две години са си чисто самоубийство! Не се смей, защото не е смешно, направо си е нечовешко!”. Две години без моята Тани... чисто мъчение.

Сама виждаш какво има в плика, реших да ти върна жеста със снимката – сега и двете ще си се имаме за спомен. Много жалко, че нямаме общи снимки, но никога не е късно да си направим. Ако мога да издействам фотоапарат отнякъде за следващото си идване, ще го направя. Така че ти стискай палци. Напоследък направо съм се вманиачила на тема „снимки”, така че не се учудвай много...
 Иначе ние всички сме добре и още довечера ще говоря с нашите или баба и дядо, които е по-вероятно да се съгласят да дойдем това лято. Наистина идеята за събора не е никак лоша, тъкмо ще си прекараме още по-добре. Мисля даже да им кажа да дойдем към вторника или срядата, за да може да се видим по-добре, че то на събора нали знаеш как е...е, ние ще се видим, защото ще сме неразделни, но все пак да помислим и за възрастните.


 Нямах много време да измисля какво още да й напиша, защото в стаята влезе брат ми с вид, че е научил нещо ново.
-Какво правиш?-попита ме той.
-Пиша.
-Какво пишеш?
-Писмо.
-На Таня ли?
-Ти откъде знаеш? - зяпнах аз.
-Значи е на нея - усмихна се той. - Няма нужда да й пишеш. Сега бях горе при адаша и баба.
-И? - казах аз, въпреки че вече предусещах отговора.
-Ходи ли те са тази година при Таня? - директно каза той и ме погледна.
-Каквоооо? Наистина ли? - развълнувах се аз. - Кога?
-Еми, май за събора. Нищо повече не знам. Отиди си ги питай, ако искаш да знаеш още нещо.
-Знаеш! - казах аз.
-Не ме занимавай, казах ти, отиди и ги питай.
-Оо, задължително! - захвърлих листа и химикала и веднага хукнах на горния етаж. След като ме видяха колко съм щастлива, баба ми и дядо ми ми обясниха, че имат намерение тази година да ходят на Доспат, за да продават панталони на събора и, разбира се, заради мен. Защото знаеха от колко много време не бях ходила и колко много исках да отида. Естествено не пропуснаха да кажат, че искат и да им помагам за панталоните, но какво ме интересуваше, след като щях да се видя с Таня?!
  Отново слязох долу, прескачах стълбите от радост, едвам не се пребих, но това нямаше значение. Видях захвърлените лист и химикал на масата и веднага отидох да откъсна нов лист. На него простичко написах:
"Тани, идвам!"
Това кратко изречение беше достатъчно, за да може тя да разбере две неща – че съвсем скоро щяхме да се видим и че сърцето ми всеки момент щеше да се пръсне под напора на хилядите бумтения от щастие заради този факт.
 И точно тогава видях изпадналата пощенска картичка, съвсем самотна и лежаща на масата. Разбира се, картичката... Само нея не бях погледнала. От предната й страна беше изобразен родният град на Тани, но от онази прекрасна гледка, така наречената от всички „малка Швейцария” – язовира, града, планината... Невероятна красота като чисто вълшебство. Винаги съм искала да мога да направя няколко снимки на тази невероятна гледка, но ето че Тани мислеше за всичко. Отново се оказа човек, който добре ме познаваше и който държеше на мен. Дали безценната ми приятелка обаче знаеше аз колко признателна й бях?
 А отзад едно малко кратичко текстче, написано с красиви букви, чакаше да бъде прочетено... и почувствано.

За теб, скъпа приятелко. Сърдечни поздрави от малкото градче и планината. Обичам те безкрайно много!
  Завинаги твоя,
        Таня

 
Думи, наситени с толкова много обич и признание! Как исках да мога да й дам всичко – цялото здраве, всичкото щастие и огромна любов на тази земя. В този момент в главата ми пробягна една мисъл – бях готова на всичко за нея. Но каквото и да направех, пак нямаше да бъде достатъчно за това, което наистина заслужаваше. Аз бях момичето, което в този момент реши да вземе лист и химикал, да се настани удобно и да пише... да напише най-истинския текст за своята най-истинска приятелка, за едно дълбоко приятелство, започнало преди много много години и все още продължаващо...завинаги.
  Навън жаркото лято караше природата да изглежда като във вълшебна приказка. Видяло широката ми усмивка, слънцето весело ме галеше с лъчите си и неизменно ставаше част от нея. За да бъде приказката пълна и безкрайна, липсваше само човекът, на когото беше посветена. Липсваше момичето, което ми беше показало що е това приятелство. Съвсем скоро обаче радостта ми щеше да стане безкрайна, защото само след седмица тези листове щяха да бъдат държани от най-нежните и красиви ръце на света... Тогава слънцето отново щеше да гали с лъчите си, само че този път огряната нямаше да бъда аз... Видяло широката усмивка на Тани, то щеше да си спомни за онази писателка, създала най-истинския си текст за своята най-истинска приятелка. Това бях аз... с химикал и лист под ръка, настанена удобно и пишеща за едно дълбоко приятелство, започнало преди много много години и все още продължаващо... завинаги.

18.08.2006

© Нина Найденова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??