4.07.2008 г., 15:29 ч.

Надя 

  Проза » Разкази
790 0 1
4 мин за четене

 

 

Тази нощ звездите светеха по-усърдно от обикновено. Сякаш искаха с малките си силици да бъдат достойни помощници на голямото Слънце, което през деня попиваше лъчите си в сумрачното сърце на младия мъж. Той често идваше на тази поляна, където поглъщаше последните за деня капки залезен сок и сменяше кървавата превръзка на надеждата си, пък дано да издържи до утре.

Тази вечер всичко се повтори. След като Слънцето любезно и съчувствено се извини и раздели с младежа, той въздъхна, проследи слънчевото ехо по хоризонта от единия край до другия, приклекна, седна и се облегна на един бор. Борът не се възпротиви, дори не помръдна. Беше голям и силен. Лесно можеше да подпре един окаян човечец. Момчето усети приятен дъх на борова смола.

Лепкавите сълзи на дървото се бяха впили в памучната тъкан на фланелката на младежа. Той се ядоса, забрави приятния аромат и ритна бора. Борът не помръдна беше голям и силен и можеше да го понесе. Момчето му завидя. Замисли се за смолата. Тя беше приятна и дъхава. И лепкава. Боже мой, защо красивите неща не са като ароматната смола на бора? Защо красотата е като разпилян пух от тополи? Летят красивите моменти около теб, гледаш ги, красиво е, искаш да ги докоснеш всичките... а те си летят около теб...

Момчето легна на тревата и безволието освободи от задължение мускулите му. Само сърдечният мускул още не се подчиняваше на това безволие и плачеше, защото плачът му даваше още малко сила да се движи.

Звездите светеха по-усърдно тази вечер. Даряваха щедро малките си светлинки пък дано да не забрави Слънцето точно тази нощ. Младият мъж се взря в тях за дълго. Малките светлинки с малките си силици натиснаха клепачите му и той заспа. Слава Богу! Жаждата за красота го накара да се събуди- в друг свят. Сънят го прегърна, поздрави го с "Добре дошъл" и му предложи компанията си. Можеше да поговори с него или пък да се разходят. Поговориха кратко. Сънят беше доловил терзанията на младежа. Подаде му малък плик, в който имаше причудливи очила и странна шапка,упъти го към една пътека, пожела му успех и го остави сам.

Момчето тръгна, повървя известно време и реши, че тази гора прилича много на неговата. Отчаянието му постоянно и нахално му натякваше, че е безсмислено да продължава, но той все пак продължи. След дълго вървене в компанията на отчаянието, мрънкащо в ушите му и умората, вкопчена в краката му, той спря да си почине. Изрита умората, изгони отчаянието по- настрани и чу някакъв неустоимо притеглящ звук. Стана и се запъти по посока на звука. Изведнъж вече не беше в същата гора. Много красива птичка пееше. Невероятно красиви листа шумяха. Атмосферата беше нереално поглъщаща. Той пристъпи със затворени очи и слушаше великолепието на звуците. Колкото повече се заслушваше, толкова повече се озадачаваше Примамливите звуци нараняваха слуха му. Всеки великолепен звук беше болезнен и примамлив. Той не издържа. Отвори пакета, който му даде Сънят и извади плътната шапка. Тя покриваше голяма част от главата му и ушите. Звуците се спираха в нея и той почувства облекчение от прекрасната им болка. За малко беше доволен. Поглъщащата сила на великолепието обаче го изгаряше. Почти инстинктивно, против волята си той свали шапката, захвърли я и избяга далеч от нея. Прекрасната болка прегърна съзнанието му. Той се обърна, погледна към шапката и му се стори, че на нея пише като бродирана марка - "егоизъм". Нещо го бодна в сърцето. Отчаянието изписка и се скри. Болката вече не беше болка! Красивата звукова хармония го завладя. Момчето следваше посоката и със затворени очи. Знаеше, че е на път, който няма да го изгуби. Отчаянието стенеше, влачеше се след красивата процесия и умоляваше човека да не се поддава толкова лесно. В приятното и странно пътуване нещо проблесна в затворените клепачи на момчето. Спря се, отвори очи и гледката го заслепи. Красотата на звуците се усили и му помогна да отвори отново очите си. Приказен водопад с милиони отблясъци се заби в очите му. Простена момчето и бръкна в плика. Извади очилата и бързо ги сложи. Болката стихна. Отчаянието се усмихна, отдъхна си и се свлече на земята.

Невероятният магнетизъм и приказност на красивите отблясъци на водопада се поздравиха по братски със звуците и прегърнаха съзнанието на момчето. То изпита непреодолима жажда и за тази красота и махна очилата. Отчаянието изхриптя и издъхна. Младежът се обърна, посегна да стъпче очилата и се спря. На причудливите стъкла на очилата имаше надпис. Пишеше "отчаяние". Стъпка ги. На отсрещния хълм се зададе Сънят. Момчето се затича. Следваха го звуци и отблясъци. Прегърна Съня и се разплака. Сънят се усмихна, намигна на звездите и си тръгна неусетно.

Момчето усети някакво нежно дихание до себе си. Събуди се! В очите му имаше приказни отблясъци. Погледна към нежното дихание. Беше малко рошаво кученце, което през нощта се беше сгушило до главата му, защото го беше страх от тъмното. Младежът седна, залепи гръб до обляното в ароматни сълзи тяло на бора. Стана и откачи въжето, което предната вечер беше си приготвил на един от клоните на бора. Това големият и силен бор нямаше да понесе!

Първо отряза примката. После наряза цялото въже на парчета и го зарови. По тялото на бора потече още малко аромат. Слънцето на Правдата донасяше изгревен слънчев сок за живот. Звездите спяха уморени и спокойни. Момчето си тръгна. Отиде да се усмихва на пухчетата на тополите. Болката на любовта и красотата му стана приятел. Следваше го малкото кученце. Той си го взе, не го остави само - нарече го Надежда. Викаше му галено Надя.

© Георги Колев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??