Пътят към ада е осеян с добри намерения.

 Като дете на село с часове се блещех пред иконите на стената. Много ми бяха странни. Взирах се във всичките им завъртулки и орнаменти и четях тънките буквички в кюшетата. Как само ги бяха овапцали тия светци. Едни такива изписани, хем с тънки и дълги носове и пръсти, хем с кръгли и къси очи и усти. Но всяка една икона във всяка една стая си беше уникална за себе си. Например Свети Иван беше с дълга бяла брада, в черно расо, Свети Мина беше черен като мангал в ярко червена плащаница, а Свети Димитър блестеше в кована ризница, стиснал страховито копие, проболо всяка злина. Всичките тия светии имаха своите ореолчета, кръстчета, митри, ангелчета, златничко и останалите му небесни шукарии. Баба ми беше изключително набожна жена от силно православен род. Молитвата беше част от всяко хранене и сън. Кандилото с Богородица, донесено от Гърция, грееше всяка свята нощ. На другата стена в цял ръст стоеше току-що дала обет калугерица Симона, а до нея седеше нейната по-голяма наставничка с броеница с кръстче в ръце. Симона беше една от сестрите на баба ми. Тя бе решила да остане в някакъв румънски манастир и там да отдаде живота си на Бог. Не знам дали това е станало по нейната млада воля или е било наречено от някакви тогавашни роднински страсти. Представите и информацията ми за тази свята роднина се заключаваха в тази огромна черно-бяла фотография и някоя друга приказка от баба ми. Баба ми имаше някакви овехтяли жълти остатъци от евангелия из чекмеджетата. Тя твърдеше, че змията е дала на Адам и Ева грозде, а не ябълка. Именно то е бил забраненият плод. Да не се опиват хората от чужди изкушения, като вино да речем. Също така твърдеше, че израилтяните са се погаврили с Исус като са му дали да пие жлъчка, а не оцет. Аз винаги съм живял с мисълта, че баба ми не познава наистина библията и повтаря добре втълпени измислици и наивни обреди, закостенели в православието. Обаче понякога Нерон се оказва прав. Понякога светът е луд, а не императора. Това и Ботьо Ботев ще ви го потвърди. На дърти години случайно намерих четива, които доказват, че римските войници са подали на Исус гъба, накисната не в оцет, добре познат ни от всички великденски филми, а с вкиснало вино, което самите те са смесвали със смирна и пелин, за да се напиват по-евтино. Смирна на арамейски и арабски означава горчиво. Горчиво като пелина, който на славянски се нарича жлъч. Точно жлъч е корена на думата горчилка и огорчение, горест и разбира се, жлъчка заради своето съдържание. Грешката е в бързия превод на латински. Матей и Марко споменават горчивото, а Лука и Йоан казват кисело. За по-лесно навремето са курдисали оцет от киселина. А то като се замислиш трезво и четиримата еднозначно описват вкиснал пелин със смирна, който и в ден днешен доизпиваме през баба Марта. Сега като добавиме и това, че Ной се е молил четиридесет дни на Бог, за да засади отново лозата, а не ябълката, излиза, че простата ми баба е била по-умна от папата. Аз за съжеление или не, никога не приех религията като нещо сериозно и не продължих православната семейна традиция. Не знам дали е наследено от комунизма.

 Един ден така ми се завъртя живота, че ми се отвори работа в Америка. Добре, ама не ми стигаха пари за самолета. Наложи се да поискам заем от братовчед ми, който пътуваше по корабите. Даде човека двеста долара на драго сърце, но оставаше един малък проблем. Не беше нито от финансов, нито от роднински характер. Лошото беше че този мой братовчед е евангелист. И то екстремен. Дълго ме преследва с неговото слово, светлина и благо дело. Заринахме се от библии вкъщи. Е, най-накрая се отървах с една тяхна сбирщина с черен американски пастор. Хапнахме, затваряхме си очите, вдигахме ръце, покаяхме се с алелуя и накрая се прегърнахме с пастора за нова среща. Това беше цената на моя заем. Добре, че ми е силен ангела. Аз обаче за всеки случай бях извикал и един приятел със стоманено комунистическо възпитание и естество. Сред целия евангелистки цирк ми направи впечатление, че раздават библии над път и под път. Словото божие е дар за всеки.

 След години една наша съседка преоткри живота си също във вярата. Този път буквално. Тя беше полякиня, а мъжът ѝ пияница, безработен лентяй и пълен био отпадък. Между другото още е жив...Не знам как, но е жив след тридесет и кусур години непоносимо пиене и безделие. Та тази наша комшийка се свърза с полската католическа църква по неочаквани обстоятелства. В началото взе да работи нещо към тях от време на време. След това взе да ходи почти всеки ден и действа с тази институция все-почесто. Впоследствие нещата станаха по-сериозни и тя се премести в това светло място и заживя с тези добри хора. А също така и синовете ѝ получиха добри напътствия в живота. Наистина тази комшийка се прероди като Феникс. Аз лично съм много радостен, че тази жена, отгледала три деца с толкова мъки и неволи е щастлива някъде. С времето все по-рядко се отбиваше у нас и си говорехме все по-малко. Изглеждаше буквално пречистена отвътре навън. Бяла, лъчезарна, усмихната и блага. Направо светеше. Че тя разправяше как тяхната църква е много по-качествена и истинска от нашето гнило православие, пълно със злобни клюкарки и алчни попове. Католическият орден наистина помагаше и на хората. Раздаваха храна, подслон, печки, въглища, помощи материални и най-вече духовни. Тя каза, че библията при тях е безплатна за всеки и всеки е добре дошъл да се помоли и потърси помощ.

 Един ден брат ми звъни по телефона и ми казва, че ще ходят до Германия за едни яхти. Предложи ми работа и аз приех. Е, вършихме си там моряшките дела из немско и така лека полека, по река Дунав, стигнахме до Виена. Столицата на Европа. Между другото, доста посредствен град за мен. Разбира се, с брат ми решихме да се разходим и да пием по една бира като европейски граждани. Гледахме им там архитектурните постижения, пробвахме им бахура със суров лук, чешмяна вода и оцет, осолихме се като чирози с техните прословути кифли, нажабурихме се с по една халба, платихме като попове и обратно към лодката. По пътя обаче видяхме една катедрала. Сега не помня точно коя ще е била. Високите ѝ кули и рзлична конструкция привлякоха нашето внимание. Казахме си, дай да я видим и отвътре, нали сме християни хора. Влязохме ние през тежките порти и зацъкахме с език в куполите и писаните прозорци. Направихме една обиколка из цялата църква. Нямаше никой друг. Освен всичките камъни, гравюри, параклиси и тръби на орган, силно впечатление ми направиха безплатните библии, оставени на един дървен тезгях. Абсолютно безплатни. Казах си, ще направя аз един подарък на нашата полска комшийка. Да има един спомен от мен, когато съм бил във Виената. Сигурно много ще се зарадва, нищо че е на немски. Питам брат ми какво мисли по въпроса, а той вика абе я недей прави глупости. Ами то тука така ги раздват бе, обяснявам аз. Безплатни са, да си четеш божието слово вкъщи. Като Исус на магарето. Лекува за благото на хората и не иска отплата. Аз мисля, че това е божи дар и че трябва да се разнася волята господна по пример на нашият идол, разпънат в мъки за тази идея. Взимам аз една библия и я мушкам в чантата. Позяпахме още малко и решихме да си ходим. Тръгнахме към изхода.

 Изведнъж с бързи стъпки към нас изскача един човек в черни дрехи. Идва, бърка ми в чантата и вади библията. Някакъв тамошен богослужещ. Държи този библията в ръце и ме гледа в очите. Майко мила! Неговият укор ме направи най-малкия човек на земята. Почувствах се като Жан Вължан, Бин Ладен и цигането Хиндо, дето и с дупето си можеше отвие бакърен кабел, да го завие старите чаршафи на леля Тошка и да го продаде на сина ѝ за някой лев плюс половинка ракия. Да крадем ние от божия храм! Анатема! Смъртен грях! Аз лично не почувствах нито грам срам, защото не я бях откраднал. Правех подарък на една вярваща жена. Знаех си го за мен, което е най-важното. По-скоро виждах една много глупашка и нелепа ситуация. Запазих самообладание и заговорих на английски. Обясних на този всичко, но човекът, освен че не ме разбираше, не ми и вярваше. Погледът му ме съдеше дълбоко и настоятелно. Брат ми потъна в пъкала. Аз извадих десет евро от джоба и му ги подадох с думите: „Кен ай бай дис?” А той ме гледа още по-силно и работата взе да става все по-тъпа. Слава богу, след малко човекът се завъртя. Не каза нищо и остави библията на нейното лично място. Тя е наречена за литургиите, а не за армагани. Ние излязохме от божия дом като наакани деца. Ганьовски работи в сърцето на Европа. „Голям тъпак си! Казах ти нещо...” - сгълча по-големия брат и закрачи с мъжки стъпки към капитанския си щурвал. Аз, нали съм юнга, си мълчах като салага. Но до ден днешен не изпитвам никаква вина за това. Даже ме радва. Беше сторено изцяло за благото дело. Естествено, че този богослужещ ни е следял още от самото ни влизане. Два тъмни балкански субекта, разговарящи на чужд език. Изчадия, да посегнат на библията посред бял ден в божия храм, само защото няма никой. Ей това си мислят за нас хората из Европа и то благодарение на такива като мен. Е, надявам се нейде горе един ден да го срещна отново този човек с расо и с бог да му обясним, че не съм крадец, а християнин. Господ здраве да дава на всички упоменати в тези редове. Амин!