Най-сладката работа

     Навън сме. Горещо е. Термометърът гони 40 градуса. Въздухът едва мърда нажежен в дробовете ни.  Всички сме изплезили езици, едва помръдваме, оливаме вода и на човек му се струва, че чак му се изпарява сивото вещество от прегрялата глава.

    Седим си – групата е ясна – все „махленски бекове”. Знаем се от достатъчно дълго време, дори не е нужно да си броим кътните зъбки. Весело е. Смеем се. Някои пият бира от запотени бутилки, току-що извадени от витрината. Други – вода или безалкохолно. Сред нас и две-три жени –комшийките. Ама да знаете -много са диви, хич не ни пречат, даже с тях е още по-весело. И всичките са „бракувани”. С едната даже може и за футбол да поспорим. Мъжът и, седящ ми насреща е голям фен, все пак от деца сме израснали заедно. Ала не ги знам как живеят наедно толкова време, като са фенове на различните отбори от българското дерби – единият на сините, другият на червените. Ако попиташ – той мълчаливо ще ти се усмихне, а тя ще се разсмее шумно от сърце и ще те потупа приятелски по рамото, че да се успокоиш, а след това ще ти изсипе нещо, на което да се чудиш - шега ли е или ти говори напълно сериозно. Другите две – и те така, но малко по сдържани, де! Едната си докопа мъж – перничанин. Зет си го присламчи в махлата, а другата е чисто „сладкишче”, малко дивичко и сочно. Абе с една дума - персона „фръц-фръц” - едно такова с палави играещи очички, дълги нагиздени косички и дрехи – скъпа марка. Да не смееш да пипнеш, че ще следва „Ух!” и дълго ще духаш по опарените си пръсти. Разбрал съм, аз – не всеки ден се срещат такива „ рошави гаргички”. Липсва само сестрата. И тя, ако се завърти – направо ще ни „вземат тока”, като на боулинг ще ни избутат кеглите.

    Та, пием си следобедно, смеем се и на всеки един от нас, размекнатият от жегата мозък се чуди какво да роди, че да изкараме една веселба до сутринта. Ала ще трябва да навием „момичетата”.  Най-вече „футболната” ни фенка. Ако тя каже да - другите също ще са „За!”. А, не – не им е тарторка – просто тя мисли менюто и го изпълнява. Да му се не види!Признавам си - страшна е – слюнка ми протича, като се сетя какви мезета ги реди, особено от това, що е „расло на кокал”. А, да ти омеси и набързо хвърли в печката, някоя пица с дебела, два пръста плънка и с три вида колбаси. Ех, мераклийската ги „сече”! Хич не е стисната, пък и не я мързи, де ! А за танци, щуротии, смешки и „лафове - горещи” – направо смешника ти може да се пукне. Е, стига да е на кеф, че ако не е…

    Ама, Горан – наборът, не мълчи! В повечко му са бирите и направо мина на твърдо гориво, че поне място хващало. Та седим в Махленското, а той:

     - А,бе не е лесно това моето – по цял ден да пипаш все кълки – бели, мазнички! Е, тук- там, малко перушинка, ала иначе главата ми се мае - пипай, барай,стискай - то да не са една – две!

Смеем се. Знаем си го ние.

     - Колега, и ти, как го издържаш това все гърди, гърди… - обръща се Горан, към мъжа на  съседката-фенка, с когото работят заедно.

     - Ами, свиква се! Какво да се прави! - отвръща му, кротичко, онзи, - Поне не е „винкело”, като при него. – обръща се към зетя – перничанин, като прехвърля ръка върху раменете му. Перничанинът е заварчик, ала и него го завариха при нас.

   - Ей, душа! – обръща се Горан към фенката на футбола. - Ти как го приемаш това с гърдичките…

    - Кой? Аз?! – учудено отвръща тя и маха незаинтересовано с ръка. – Барайте си и кълки и гърдички - не ми пречите! Аз на моя, така или иначе, съм му подписала билета…ама той отлепя ли се!

Избухва смях. И аз едва не изплюх поредната глътка бира. Ама, че е щура!

В това време една около 55-60 годишна жена, която от някое време стоеше встрани и чакаше някого да излезе от магазина се приближи към Горан и притеснено запита:

   - Ей, момче, извини ме, но като ви слушах ми  стана интересно. Ти какво работиш, та цял ден все женски кълки пипаш?

Настъпи едно ти мълчание – десетина чифта очи съсредоточено се впиха в Горан. Комшийките едва сдържат смеха си…правят едни ти физиономии, ама си личи, че ей сега ще избухнат в хълцикащ смях:

   - Кой, аз ли, какче? – провлачено с блестящ и влажен поглед подхваща, онзи.- Ми, че аз пипам и мъжки, не само женски кълки!

   - Ама, как така? – още по учудено отвръща жената.

  - Ми, като имам най-сладката работа…По цял ден окачествявам пилешки и патешки бутчета, ма какче! – отвръща и Горан с една от онези усмивки, от ухо до ухо, която хем изглежда виновно, хем искрено.

Въздухът се взриви от смях. Комшийката не удържа фронта, а и ние след нея. А тя през сълзи само каза:

    - Дано да има свободно място и на дупетата, че аз сериозно се замислих…сигурно е хубаво по цял ден да пипаш трътки…

   - А-а-а, не! – отвръща и хилещ се, Горан. – Имат доста перушина, плюс това са повечето женски, пък ти видимо нямаш склонност към такива.

     - Ама ти е сладка работата, а! – хитро го подкача онази.

     - Ми сладка е – да си оближеш, чак пръстчетата! – отвръща невъзмутимо Горан.