Най-верният приятел

Най-верният приятел

Задуха севернякът и довя със себе си усещане за приближаващата зима. Небето свъси вежди над малкото селце. Опустяха китните градинки, до скоро пълни с трудолюбиви хора. Само игривите пламъчета, които надзъртаха от прозорците на иначе смълчаните къщи, показваха, че в тях животът продължава да кипи с пълна сила.

В самия край на селото се издигаше малка спретната къщурка, в която живееха дядо с внучката си Искра. Момичето, както сочеше и името му, беше изпълнено с енергия и непресъхващо желание да върши добри дела. Тя с охота се грижеше за стария си дядо и поддържаше къщата чиста и подредена. Голямото й сърце, преливащо от обич, я караше да помага на всяко живо същество, изпаднало в беда. Затова и в зимните дни на прозореца на стаята й винаги имаше изобилие от зрънца за изгладнелите птички, които в замяна й се отблагодаряваха с най-красивите си песни.

В една мразовита утрин момичето се запъти към близката гора за съчки, за да запали камината.
- Дядо, аз излизам да събера дръвца и да нагледам моите горски приятелчета. Няма да се бавя.
- Добре, дъще - отговори дядо й. - Само се пази.

Момиченцето весело се затича към горичката, тананикайки си някаква мелодия. В торбичката си носеше няколко моркова, които, както обикновено, да подхвърли на зайчетата, дошли да я посрещнат на поляната. Тъкмо бе насъбрала цял наръч съчки, когато от близкия храст дочу леко скимтене. Бавно се приближи към мястото и не можа да повярва на очите си. В сухите листа се бе скрило малко премръзнало кученце и трепереше от страх и студ.
- Кой те е изхвърлил тук, мъниче? - започна да му говори момичето, а кученцето я погледна с големите си очи. - Ей сега ще те занеса на топло и ще се погрижа за теб.

Нито за секунда Искра не се поколеба да вземе малката душичка.

- Щом има храна за дядо и за мен, ще се намери и за теб. Не се страхувай, ела при мен - и тя гушна уплашеното кученце до гърдите си.

След минути вече беше стигнала до къщата.
- Дядо, дядо, виж какво открих в гората - извика тя.
- Ах, това си е моето момиче - отвърна дядо й.
- Ще се погрижим за кученцето, нали, дядо? Аз вече му обещах...

Как можеше дядо й да откаже на този глас, пълен със състрадание. А и кученцето изглеждаше толкова малко и беззащитно, в очите му се четеше тъга и молба за закрила.

- Хайде, дъще, направи каквото трябва, за да може това мъниче да се почувства у дома си - усмихна се дядо й и погали кученцето по главичката.

Искра бързо донесе малка купичка и сипа в нея мляко:
- Хапни си, скоро ще се почувстваш по-добре - майчински му говореше тя.
Кученцето леко се приближи до купичката, подуши я, близна с езиче няколко пъти от млякото и се сгуши на кравайче.
- Какво ти има, болничко ли си? - и в гласа на Искра прозвуча тревога.

Тя намери едно дървено сандъче, което й се стори идеалното легло, постави вътре мека пухена възглавница, за да му е удобно, леко сложи и кученцето върху нея и приближи сандъчето до огъня, за да стопли малкото същество.
Усетило топлината на камината, кученцето протегна двете си предни лапички, тихо изскимтя и се унесе в дрямка.
- Ти няма ли да си лягаш, дъще? - попита дядо й.
- Не, дядо, искам да остана близо до него тази нощ, ако има нужда от мен - тихо прошепна момичето от страх да не събуди кученцето.
Цяла нощ бдя над него, а призори неусетно заспа, сгушена до сандъчето.

Събуди я едно топло, влажно гъделичкане по лицето. Отвори очи, а до нея, седнало на задните си лапички, кученцето весело махаше с опашчица и я гледаше игриво с големите си очи.
- Добре си! - скокна от радост момичето и леко допря устни до муцунката му.
В отговор кученцето отново я близна по лицето.
 - Как да те нарека сега? Я да си помисля... Тара... Да, името много ти отива!
В това време вратата изскърца и в стаята влезе дядото на Искра.
- Дядо, представям ти нашата Тара. Какво мислиш за името й?
- Щом ти си го избрала, чедо, значи е хубаво - отвърна й с усмивка старият мъж.

Дните започнаха да се изреждат един след друг. Кученцето растеше с всяка изминала секунда и скоро се превърна в истински пазач на къщата. Видеше ли непознат човек, отдалеч започваше да лае и да ръмжи заплашително. Но колко нежно беше с Искра и колко силно се привърза към малката си спасителка. Ходеше навсякъде след нея и в големите му очи прозираха обич и преданост към момичето, жертвоготовност, която човешкият ум трудно може да си представи.

Дядото беше спокоен, като знаеше, че Искра излиза, придружена от Тара, и ги оставяше да се разхождат на воля в гората. През летните дни те по цял ден тичаха из зелените поляни. Искра береше горски цветя и билки, а Тара гонеше пъстроцветните пеперуди с радостен лай. Около тях цареше мир и спокойствие, птиците летяха над главите им и ги поздравяваха с весело чуруликане. Накрая на гората течеше малка рекичка - любимото място на Искра и Тара за забавления и лудории. Къпеха се в топлите води, подскачаха по крайбрежните камъни, след това съхнеха под парещите слънчеви лъчи. А смехът на Искра ехтеше далеч, далеч..., докато прегръщаше малкото си кученце. Вечер се прибираха уморени, но щастливи и заспиваха заедно, гушнати в мекото легло.

През зимните дни отново имаха безброй поводи за незабравими мигове - тичаха и се търкаляха в снега, гонеха се из гората, Искра замеряше кученцето със снежни топки, а Тара й отговаряше с леко джавкане и с неизменния мил поглед на големите си маслинови очи.

Приятелство! Така можеше да се опише с една единствена дума връзката между момичето и кучето. Приятелство, което не се нуждаеше от пари и скъпи подаръци, а се изразяваше във взаимните жестове на обич, които те си разменяха ежедневно.

Последната зима разбуни духовете в малкото селце. "Вълк! Откъде ли се е появил, пущината?" - мърмореха старите хора и със страх поглеждаха към гората.
Слуховете се оказаха верни, в гората наистина бродеше вълк единак, който вече бе удушил няколко овце и бе нападал селяци, замръкнали из горските шубраци.

- Чедо, обещай ми да не се отдалечаваш от къщи - помоли дядото Искра. - Знае ли човек от къде ще те изненада този звяр! Господ да го убие, толкова злини извърши вече.
- Бъди спокоен, дядо. С Тара ще играем в градината, няма да ходим повече в гората, докато някой не залови вълка.
И тя спази обещанието си, макар че й беше мъчно за горските животинчета, които не можеше да вижда.

Един ден на стареца му се наложи да отиде до близкия град по работа.
- Искре, дъще, ще се върна вечерта. Вие с Тара не излизайте от къщи, докато ме няма - помоли той внучката си.
- Добре, дядо, тъкмо докато те няма ще пооправя тук вътре и ще те чакаме с Тара с вкусна топла вечеря. Не се тревожи за нас и се връщай по-скоро.
Дядото целуна внучето си по челото и тръгна.

Цял ден Искра шета из къщата - разтреби стаите, изпра дрехите на дядо си, сготви вечеря и накрая щастлива, подхвърли малката гумена топка към Тара, за да си поиграят. Свечери се, оставаха броени минути до завръщането на дядо й и Искра нетърпеливо поглеждаше през прозореца. Но вместо дядо си, тя забеляза в градината едно малко сиво зайче, което предпазливо се оглеждаше до оградата, наострило уши. Позна го - то беше същото, което през лятото спаси от капана на един ловец.

- Сигурно е гладно, милото, и е дошло да търси храна. Ще изляза само за секунда да му дам морковче и веднага се връщам вътре - говореше на Тара тя, докато обличаше палтото си.

Взе моркова и излезе на стълбите, като остави външната врата открехната. Огледа се, видя, че зайчето все още стоеше на мястото си неподвижно и тръгна към него. Толкова силно бе желанието й да нахрани малкото създание, че изобщо не забеляза двете жълти очи, които я дебнеха в тъмнината...

...След миг се чу зловещ вой и нещо изшумоля зад оградата. Искра се смрази на мястото си... Вълкът бе на метър разстояние от нея и я гледаше кръвожадно. Чак сега момичето разбра защо зайчето се бе скрило и не мърдаше - подгонено от вълка, то бе намерило убежище в тяхната градина.

"Какво ще правя сега?" - запита се с ужас момичето...

И тогава чу познат лай зад гърба си...Тара. През открехнатата врата на къщата кучето бе видяло смъртната опасност, надвиснала над стопанката му...
- Тара, стой там! - изкрещя Искра, но бе твърде късно...
Кучето се изстреля напред с наострени уши, като ръмжеше и показваше белите си зъби на вълка. Усетил заплахата, той леко приклекна, готов за скок...
- Тара, влизай вкъщи, бързо! - викаше Искра отчаяно.

Но Тара не я чуваше в желанието си да защити момичето. Смело се хвърли към вълка с яростен лай и го захапа за предната лапа. Побесняло от болка, дивото животно с един скок сграбчи Тара с острите си зъби и ги заби в гърлото й. Кучето само леко изскимтя, сгърчи се и падна на земята...

Тогава се чу изстрел и вълкът се строполи до оградата. Искра се обърна и видя дядо си...

- Тара - извика отново тя и се приближи до кученцето. То лежеше неподвижно, едва дишаше, а от устата му течеше струйка алена кръв, която оцветяваше белия снежец.

Момичето седна до Тара, сложи главата й в скута си и я прегърна нежно.
- Ще се оправиш, Тара, пак ще тичаме волно из горските поляни... Моля те, не ме оставяй. Не умирай, чуваш ли! - и сълзите й капеха по бялата козина на кучето.
Тара само я гледаше с големите си красиви очи и не помръдваше.
- Сега дядо ще повика ветеринаря и той ще се погрижи за теб... Обичам те, Тара, не умирай, дръж се!

В този момент кучето вдигна глава, нададе тих вой, отвори широко умните си очи и се отпусна завинаги.

- Не, Тара! - изпищя момичето и прегърна верния си приятел. - Неее!

А Тара стоеше все така неподвижна и продължаваше да я гледа с голямото си око, в което се отразяваше изгряващата луна...

Погребаха я в гората под малиновия храст, близо до мястото, където Искра я беше намерила и спасила. Сега, на свой ред, Тара се бе отблагодарила за добрината на момичето. За да спаси живота на стопанката си, тя не се бе поколебала да пожертва своя.

Нима имаше по-ценно доказателство за верността и приятелството й от това...?