НАКАЗАНИЕ

      - И къде ги изтърсихте?

     - Отпред, пред портата. Ама много се разпиляха. Няма да можеш да влезеш.

     - Нищо. Ще ги оправя.

     И затворих телефона. Обадиха се от градчето. Оня ден бях там. Събаряха на центъра две къщи за разширение на площада. Тухлите бяха хубави и им викам.

     -Изпратете един камион на моята колиба. Такива единички почти не могат да се намерят.

     Та затова се обаждат. Закарали тухлите.

     Пристигам на ранчото. Отпред купища тухли. Шофьорът ги изтърсил без да се замисли. Отваря ми се бая работа. А барем доде е гореща колата да прескоча да ги платя и като се върна да започна да ги подреждам. Има няма, няколко километра. А да платя, а да си побъбрим, а да обърнем по едно кафе, а да купя, и туй онуй и то се изнизало бая време. Следобеда се изнизал.

      Връщам се.

      Чудо! Тухлите събрани, подредени. До вратата на сянка, насядали няколко дечица. Дребосъци! Най-голямото, я има, я няма десет годинки. Най-мъничкото сигурно е в първи клас. Тръгвам към тях. Стават. Мълчат. Ръцете им мръсни. Дрехите отпред изцапани.

      - Какво правите тук, дечица? - викам аз.

      - Ами събрахме тухлите.

      - Кой ви каза да правите това?

      - Никой.

      - Защо го направихте.

      - Ами ний така правим. Ходим, та помагаме.

      - Откъде сте?

      - От училището.

      - От кое училище?

      - Ами от онова...

      В селото има две училища. Едното за децата от селото. Другото е за изоставени, захвърлени… от различни краища на страната.

      Започнах да се оглеждам по улицата. Само това ми трябваше. Да види някой, че съм хванал децата да ми събират тухлите.

      - Защо го направихте? Аз не съм ви казвал нищо.

      - Ами ние така ходим да помагаме.

      Отварям вратата на двора.

      - Хайде, влизайте всички вътре.

      Промъкват се покрай мен.

      - Сядайте кой къде намери и чакайте тук.

     Метнах се на колата. В нонстопа напазарувах каквото имаше. Безалкохолно, бонбони, пастички и се върнах. Наслагах всичко на масата и ги поканих на нея.

Не разбрах кога изядоха и изпиха всичко.

      - Хареса ли ви? – питам ги.

      - Много! - викат всички.

      - Дядо, може ли да те помолим нещо?

      - Думайте.

      - Може ли да пием по едно кафе?

      - Ами вие сте съвсем малки. Кафето не е за деца. Но ще ви направя по едно.

      Сложих джезвето и направих нещо както кафе. С повече водичка. С повече водичка, ама как го харесаха! Не само го изпиха, ами и чашките облизаха!

      Изпращам ги! Трябвало вече да се прибират.

     - Сега, - викам им, - ще ви дам на всичките по едно левче. Да се почерпите. Но друг път да не съм ви видял да правите нещо, без да съм ви казал.

     Тръгнаха да излизат. Отвън на вратата се скупчиха и   започнаха да си бъбрят.

     - Какво има? - викам аз.

     - Дядо, може ли тези пари да останат при теб.

     - Защо? Аз ви ги дадох да се почерпите.

    - Няма да можем. Големите като видят, че имаме пари, ще ни набият и ще ги вземат.

     - Добре. - викам аз. Ще идвате тук и ще ви черпя.

     - У-ха-а! - изтръгна се от всички.

     - А сега изчезвайте и повече да не бягате от училище.

     След няколко дни пак пристигам. Надвечер.

     Отпред пред двора ми, улицата блести. Тревата изчистена, изметено.

     Пред вратата клекнали шест дребосъка!

     - Вие ли чистихте?

     Мълчание.

     - Влизайте!

     Мълчание.

    - Що не влизате?

    - Ами… не сме сами.

    Оглеждам се. На ъгъла, под провисналите клони на ореха са приклекнали още няколко дребосъка.

     Махам им с ръка. Идват.

     Отварям широко вратата. Вътре са! Скупчили са се и не откъсват очи от двора.

     - Завчера казах ли ви да не пипате нищо!

     Мълчание.

     - Сега ще ви накажа!

     Смутени очи, наведени глави.

     - Тръгвайте след мен!

     И ги повеждам из двора.

     - Виждате ли тия ябълки, тия круши, тия праскови и всички други вкусотии?

     Ококорени очи гледат в мен.

     - Всичко това се яде!

     Стъписване!

     - Марш по дърветата!

      Есен е.

      Птиците отлетяха!

      Но не и от моя двор!

      Цвърчаха из клонака!

      Рошави, кльощави, изоставени, забравени…

      А аз? Нищо особено!

      И при мен е есен. И при мен нещо отлита.

      Но и нещо остава…

      Станах… нашият Дядо!

      Ами, стават и грешки!

      Като си нямат нищо и аз станах за нещо.