Наказателна командировка в Бъдещето

(Богато украсена художествена интерпретация на един действителен случай) 

 

Лято е! Отишли сме компания с три коли на къща за гости в Източни Родопи. Пиенето си го носим като за на корем. Другото решихме да е на: „Търси се!” там на место! Излезе ни късметът! Спазарихме си с един пастир две агнета малко по-така едрички. Но пък идеални за чеверме-мезе! 

Да де ама то в компанията бяха шест жени. От които само едната не е на диета за красота… Миии… Те ти на беля! Работата малко стана, че апетита ни се оказа доста по-голям от глада. А изяждането не мезелъка малко се позатлачи. Но още в начало си бяхме разбрали, че храна не се хвърля. Затова и решихме докато не изядем агнетата - никакво тръгване.

Тъъъййй…

Тече втората вечер – пето ядене. Осилено „работим” по въпросната директива за изяждането. Тук може би вече си проличава, как нещата отиват към умора. Или пък може от чистия въздух да е. Но по-голямата част от компанията се забиват по креватите. Та около въпросната морално-хранителна фронтовата линия оставаме само аз и един от приятелите. Е двама бойци отделение не правят, но щом и сам войнът е войн, то и двама все ще са от някаква  полза. Аз му викам Мой, а той към мен се обръща с прозвището Твой. Та Мой и Твой като последни мохикани се опитваме да поддържаме огъня на поредния купон, говорейки си някакви невзрачни глупости - меланхолично, ровичкайки из вече твърде позастиналите мезелъци.  

То вярно, че всеки си е с номера в живота, ама нашият Мой наистина е доста голям особняк. Практикува разни там някакви си лечебно енергитични практики. Изключително рядко говори за себе си и за заниманията си. Че ситуация с глупостите донякъде ми е позната! Аз обаче съм си малко дебела консерва в тези неговите менталности, сакралностии и другите още там  „тралялалности”, от които съвсем нищо не схващам.  От друга страна той малко ала интроверт си пада. Поради което е доста къде квадратен, особено щом стане дума за жени и свалки! Че така де! Ако не обсъждаме някой по нов филм, или някое ново политическо назначение в правителството точно с него няма какво много, много да си кажем. 

Иначе погледнато самия той никак не е лош като човек. Винаги се отзовава, ако някой има проблем. И съвсем искрено се старае. Даже до колкото чувам май доста често успява там по неговия си начин да помага на хората. Само че нали от компанията никой не е опирал до него - вечно е на мушката ледения присмех от горещата ни язвителност - особено от към нашата мъжка част.

В един момент обаче нещата в диалога ни доста започват да понакуцват. И тутакси като никога го удряме на крайно неприсъщи за нашите си разговори откровения. Естествено аз пръв повдигам топката в диалога, питайки: 

- Приятелю, а я кажи амааа… Честно…

- Ако ще ма питаш дали таааа… Уважаваааам – прекъсва ме с ехидна усмивка Твой, демонстративно имитира пиянско хлъцване и продължава - Мога да бъде честен само ако първо ми сипеш още едно тонинко кутре от ейййй оная кехлибарената на цвят ракийка… 

- Добре! Добре! – хващам бутилката, опитвайки се да събера сили и да го погледна сериозно, но отново изпадам в някакво неподправено алкохолно откровение - Честно! Не съм те виждал да говориш толкова дълго като преди малко. Чак ма хвана гъдела на любопитството, какво ли пък чак толкова им обясняваше на нашите общиии…  

- Не, не! – прекъсваме Мой - Не съм им казал нищо лошо по твой адрес…

- Не бе - пък ти! Аз за друго искам да питам… 

- За друго ли? – отново с театрална демонстративност хлъцва моят човек. 

- Стига са прави на кърканте! Я дай някакво смислово слово по въпроса… Ония нашите общи познати, защо така те бяха зяпнали в устата? 

- Споко деее! Нали казах! Бях гроб по твой адрес… 

- Помолих да не се занасяш! Ясно е, че за мен няма, как да им обадиш нещо чак толкова интересно… 

- Що пък!? Може в началото да съм те излъгал!? – отново върти ехидно очи събеседникът ми – Какво пречи да ми е хрумнало нещо откачено за теб и да съм ги омайвал… 

- Да бе да! Сигурен съм, че аз за теб съм една скучна консервено безмисловна личност. 

- Хубу де! В края на краищата, ще ми сипеш ли малко ракийка, или твърдо си решил докато се самоиронизираш да удушиш бутилката? Само я погледни! Направо и посиня гърлото… 

- Да, да! – сепвам се аз от неочаквания сарказъм на моя човек и гузно процеждам през зъби - Сипвам ти!  

- Ха така! Това си е друго сега! – поглежда ме доволно той и започва оправдателно да скромничи - Амии… Нищо като специално не сме си говорили. Още по-малко пък за теб!  

- Да бе! Нищо специално – нямало в раздумката ви! Не на мен тия! – открито недоволствам аз -Така им беше заковал вниманието, че чак им завидях…

- Ааа… Недей така! Завистта е грях – усмихва се мъдро той, отпива бавно глътка - две и спокойно продължава - Казах ти! Споко! Не е за теб! За някой и друг от моите случаи им разказвах.

- Случаи ли!? 

- Да бе! Нали там дето лекувам хора с енергия…

- Ахааа… Твоите неща. А с мен ще искаш ли да го споделиш? 

- Ама теб пък от кога това те интересува – посяга пак към чашата си, но после с рязко движение се почесва по ухото и се усмихва с някакъв неустоим евристичен блясък в очите – Ахааа! Сетих се! Питаш за да спреш да ми завиждаш - нали?

- Е де! Казах го това за завистта - ей така на майтап!

- Знам ли!? С тези твоите особени майтапиии… - поглежда разсеяно към чашата си моя приятел.

- Какво?

- Пресоленички ми идват понякога – след което вдига очи към мен и продължава отегчено – Май пак си търсиш повод за какво да ме бъзикаш?

- За кое?

- Кое, кое! К’во са пра’иш сега! Нали точно ти съчини оная саркастичната стиховка…

- Коя?

- Че нещата, за които аз говоря са на баба Деветина рехавите дантели! Изплетени от панирани шменти и капели! Пък аз като млад кукундрел съм редял стройно хаотични мисли потопени в собствен сос от фантазьорски бешамел… 

- Амааа… То за шментите то си е пак така деее… - подемам аз, но като го виждам как клати глава давам задна – Еее чак пък толкова ли съм солен… 

- Хич не си поплюваш със соленичкото…

- Еее не, не - Мой! Този път е честно! И наистина ми стана интересно! 

- Еее Твой може пък любопитството да те подвело нещо – не спира да ме гледа недоверчиво Мой . 

- И що?!

- Аз една от по-нормалните си случки им разказвах. Може за това да им е било интересно!  

- А бе едва ли чак толкова нормално е било, щом Тони Доктора и Стоил Компа, така се бяха вкокорчели в теб… Не на мен тия!  

- Е аз от де да знам те защо така реагираха… - вдига рамене приятеля ми -  Всичко си беше много човешко. То при мен ако знаеш какви случки ги има… Ехеее… Ама ай наздраве!  Да не задълбаваме, че пак ще има да ма солиш с подигравките си до Второ пришествие!  

- Стигааа! Те не са хора дето ще са кокорят, като бухали по пладне! И то ей така за едното си му нищо. Нещо по-специално си им споделил ти! Признай си!  

- Сериозно ти казвам! Само им обяснявах, как в един от сеансите Дарбата ми или не знам какво там Свише ми даде възможност да се озова на нещо като командирова в Бъдещето.

- Опалаааа…! Я бе! Ти сега какво! Като сме си нафърфорили главите и дай да ме пързаляш по нанадолнището?! Това не може да го бъде! 

- Ето! Видя ли! 

- Какво?

- Как какво? Пак започваш с това твоето недоверие!

- Ама Мой! Как да ти повярвам, че нещо или някой те е пратило в Бъдещето?! А?!

- Като не вярваш - защо ме питаш?! Пък и даже че и да ти го разказвам! – въси вежди Мой.

- Ма не! Не! Не! Чакай малко сега! – вдигам чашата за наздравица, той прави същото и след като се чукваме аз продължавам - Виж сега! Ако ме питаш мен аз по-скоро ме учудва факта, как никой от ония двамата нито се изхили, нито започна да се бъзика с теб!

- Еее, че аз да не съм им настойник!? Знам ли що са бях кротнали! Може и щото и те вече глътнали стъклото на шишетата. 

- Е к’во кат’ са пияни?

- Защо какво бе Твой? Старите хора нали казват: „Човек прекали ли с пиячката - нов мозък и нова уста си купувал!” Ай стига ма тормози и кажи едно наздраве!

- Хи, хи, хи! Наздраве! – отново вдигам чаша и аз, но след като отпивам продължавам да настоявам - Ето готово! 

- Какво му е готовото?

- И аз вече си купих нов мозък! Така че давай го онова да видя, как ще ми подейства!  

- Ето пак ми се подиграваш – малко засегнато ме поглежда Мой. 

- Не бе и ти! Ай за малко изключи турбото на притесненията си! Просто това с новия мозък ми хареса. Давай! Давай! Кажи и на мен за оная случка! 

- Хубаво! Но ако от нея мислите ти се вържат на зъл възел да си знаеш, че сам си си го изпросил.

- Ще си го знам! Ама да е същото - ей! Щото много ми се иска утре да ги питам ония двамата умници  какво мислят и те по въпроса.

- Хубу де! Ама още малко ще ми капнеш ли? 

- Щом пък алкохола те се явява словодизияк - имаш го с удоволствие и от сърце. 

- Знаеш ли Твой… Тази вечер изневиделица установих колко по-лесно ми се плъзга езика, когато гърлото ми е добре смазано с някаква пийванка.

- Ухууу! Мой – чак сега ли откри вълшебството на огнените питиета?

- Твой  - ти и сега ще ми помагаш ли да се отпусна, или ще умничиш!? – настойчиво почуква по чашата си моят събеседник.  

- Ето! Ето! Капвам ти слонска сълза една! 

- Ха така! – усмихва ми се благо Мой - Това вече си е мъжка приказка! Ай сега наздравичката Твой!   

- Ай! – вдигам чаша и аз, но не спирам да му досаждам - И какво викаш, че им каза на ония нашите!?

- Брей ма ти сериозно не мирясваш! 

- Еее! Ко да пра’иш. Мерак!  Но пък обещавам да не те кодоша после! 

- Добрее… Ами казах им, как имам един пациент който работи… Ааа работи… Глупости говоря! Работел е във фирма за монтаж на климатици. И в един злополучен ден пада от петия етаж на някакъв блок. Чупи триии… Сгреших… Оффф… Мама му и алкохол! Само ми обърква мозъка! Значи не че си чупи - направо си премазва три прешлена. 

- Ухаа! Сериозна травма казваш! – и като виждам, как замислено клати глава добавям – Ужас! Е може ли да се движи сега? 

- Да! Но е в инвалидна количка. И тъй като тези му участъци от гръбначния стълб са буквално смазани се налага да ги премостят с шини, чиито опорни болтове биват забивани в съседните здрави прешлени.

- Егати развалината. И ти какво? В този случай, как се вписваш в ситуацията? Да не би да можеш да му помогнеш?

- Чакай малко - не бързай?! Наздраве кажи сега! 

- Извинявай! Наздраве!  

- Наздраве! – пак вдига чаша моя приятел, вторачвайки се в някаква точка през рамото ми.

- А де! Казахме си вече наздраве - карай нататък! 

- А да, да! - излиза от вторачването си той проточва едно - Добреее! - поглежда ме в очите и продължава - Че при операцията не знам защо, но му поставят доста по-дълги от необходимото болтове. А те нали са метални и вследствие на триенето в тъканите в тях се създават статично електричество като при кондензатор. При определени условия това електричеството се разрежда в околните тъкани и по моему индукционните токове смущават работата на гръбначния мозък…

- Охоо! Това е много сериозно! 

- Да, да! Така е! И точно това електрическо изпразване и породените индукционни токове появяващи се в невроните на гръбначния мозък според мен предизвиква неконтролируеми конвулсии в краката му. Ааа… Още даже и го принуждават да уринира без да иска. 

- И това само от едната му биоиндукция ли? Стига ве! 

- Ами да! То иначе по принцип си има един такъв синдром на непокорните крайници. Който и до ден днешен е с неустановен от медицината причинител, амааа… 

- Какво амааа…

- То конкретно в неговия случай бях някак си сигурен, че проблемът определено идваше от непремерената дължина на болтовете. 

- А това, как се лекува по твоите как да ги нарека  - ментални методи?

- Ами никак! 

- Ха така! И ти какво правиш с него тогава?

- Това което се опитах беее… - пак се замисля моя човек, а аз май забравям обещанието се да не му се подигравам и буквално се изпускам:  

- Какво да не би да реши да му баеш по шарлатански ли… – и се усмихвам мазно, но моят приятел учудващо не реагира на закачката ми и си продължава със сериозен тон:

- Нищо като подобно. Това което целях е да провокирам образуването на съединителна тъкан, която да покрие краища на болтовете позиционирани в близост до гръбначния мозък. Но за това се изискваше много време. Пък и не бях сигурен имам ли такъв статус като възможност или не. 

- Статус ли!

- Да! Ние си получаваме статусите на нивата като възможности - Свише. И можем да помагаме и да бъдем отговорни само за това, за което сме нещо като оторизирани…

- Предполагам пак Свише?

- Точно!  

- Добре! Съгласих се! И какво после?

- След това направихме серия от сеанси. 

- И?!

- Имаше известни подобренияяя… Но далече не бе това, което на мен ми се искаше. Или пък още по-малко се доближаваше до очакванията на човека. 

- Казваш лечебен провал – а?

- Нещо като подобно – да! 

- Лошо!

- Да! Но в замяна на това пък имахме време и дълго си говорихме. 

- Да си говорите ли?! 

- Да! А в тези разговори му дадох съвет, как е добре да погледне със смирение на факта, че ще си остане в инвалидна количка до края на живота. Но пък точно поради това е добре да се захване с нещо, което е възможно да прави при своята висока степен на статичност.

- Какво например?

- Работа, за която не е необходимо да е в телесно движение. Той ме попита какво да е. И тъй като с него ме свърза човек, занимаващ се със софтуер му подсказах, как може да го помоли за помощ. А на изпроводяк отново му наблегнах, как за него най-наложителното е да поиска още една операция и да му сложат по къси болтове. И така. Свършихме с уговорената бройка сеанси и той повече не се обади.

- Ами ако по никакъв начин не си му помогнал… Няма да ти се обади - да!

- Знам че така правят! Но минаха може би две или три години. Един ден го виждам в някакво заведение. Още си е в инвалидната количка, но за мое учудване външно изглежда много, много по-добре. От далеч си му личеше, как вече е човек със самочувствие. Второто, което ме изненада е че в мига, в който ме видя заряза компанията и дойде при мен. Майсторски изманеврира с количката и ми се усмихна с думите: „Ако знаеш от кога си мисля да ти се обадя! Но напоследък имам много работа! Как ти се струвам - а?!” Отговорих, че го виждам в прекрасна форма. А той пак се усмихва и заявява: „Благодарение на теб е!” Това силно ме изненадва и за това питам: „Е как!? Ние тогава почти до никъде не я докарахме! Само дето малко поуспокихме краката.” А той не спира да ми стиска ръката и пак се усмихва: „Така е! Но за онези многото другите неща, за които си говорихме реших да те послушам! И не сгреших!” „ За кое по-точно?” – питам с недоумение аз. А той продължава: „Първо се престраших и се подложих на още една операция, изисквайки да ми сложат по-къси болтове. Че да не пречат на гръбначния мозък. Второ - научих се да програмирам. Сега правя и поддържам програми на няколко фирми. Имам много прилични доходи. И я виж! – сочи ми с ръка към компанията си - Мога да си позволя да излизам с приятелите си без да се притеснявам, че ще съм им освен във физическа и във финансова тежест! И съм уверен, че това до някъде го дължа на теб. За това някак си ми се иска да направим още една серия сеанси” И така Започнахме отново… – спира изведнъж разказа си моят приятел и се заглежда в тъмнината около нас.

- Ехааа! Красива история. И добре я разказа! Ама мой човек има нещо, което крещящо не ми се връзва…

- Кое?

- Ами като ги познавам ония двамата ‘убос’ници какви душевни темерути сааа… Едва ли ще те зяпат с увиснали ченета, точно за такава тематика. 

- Еее… Защо пък – хитро ме поглежда моя събеседник и отпива глътка от питието си.

- Какво е това присмехулното - е! 

- Е де! 

- Няма е де! Не е честно! Или си им разказвал някакъв друг случай, или сега умишлено нещо скатаваш. 

- Нищо не пропускам. Просто не съм стигнал до това, което преди малко на другите им беше интересно!

- Ахааа… Е защо ме разхождаш по тъча. Карай я по-централно!

- Ще давам. Но първо ти ми кажи чувал ли си клишето, че понякога на пръв поглед най-невзрачните случайности всъщност се явяват пресечната точка на няколко съдбовни неизбежности провокирани най-често от самите нас.

- Я чакай, чакай! Дай по-простичко!

- Как по-простичко? – вглежда се в чашата си Мой.

- Да речем като ми обясниш кое провокираме - ние? Случайностите или неизбежностите?

- Ние провокираме неизбежностите, явяващи се причините за случайностите. А онова, което наричаме случайности всъщност се явяват следствията на неизбежностите в причинно следствения бинарен континуум!

- Охооо! Къде чак отиде! Не! Не съм го чувал това! Нито като теория, нито като клише! 

- Ето видя ли! И нашите приятели и те не го бяха чували. За това и бяха толкова учудени. 

- Така да бъде. Философията ти ми се изясни! Дай сега и аз да чуя и самата същина на въпросната история! 

- От къде да започна? От неизбежностите или от случайностите!? 

- Е! Както ти си прецениш. Я чакай! Я по-добре от съдбовните неизбежности – започни! Защото нали те всъщност се явяват причините в Причинно-Следствената бинарност. 

- Така да бъде! А ти изобщо спомняш ли си от къде тръгна разговора?

- Е де! Може да съм подпийнал, ама все още не съм изпаднал в алкохолна деменция. Разговора тръгна от там, че някой или нещо те било командировал или комадировало в Бъдещето. 

- Точно така. Ето я и първата земна неизбежност, причиняваща неземната, като логика случайност.  

- Къде е - че нещо не я виждам?

- Познай от къде е родом пациента, за който започнах да ти разказвам?

- Е! Да не съм ясновидец… Не мога!

- От село Бъдеще е!

- Да бе село Бъдеще! 

- Какво!? Пак ли твоето прословуто недоверие към мен?!

- Не бе Мой! Не се пали! Но до сега изобщо не съм чувал за село с такова име.

- Ами аз ще почакам. 

- За какво? – откровено учудено питам аз.

- Нали в телефона имаш нет - търсачка?

- Имам! 

- Давай тогава! – почти ме изкомандва Мой. 

- Какво?

- Търси там!   

- Ето! – подсмихвам се аз и докато чакам браузера да си свърши работата поглеждам към моя човек и си мърморя под носа –  Гледай го ти нашия Мой как само ме задейства! - а той се е вторачил и дори не мига, секунда след това обаче извърта глава и пита:

- И как е?

- Ами никак – отговарям почти механично аз, но като поглеждам към умнофона, а то на екрана излиза пояснение: „Село Бъдеще поселище в Старозагорска област” а аз възкликвам - А стига ве! – след което изругавам – Мамка му! Досега и през ум не ми е минавало, че в България има такова село. За Мери Члери – да! Знам! Ама пък за село Бъдеще…

- Ти може и да не знаеш, но то ето – има си го! А на всичкото от горе моят пациент е родом от там.

- Хубаво! Тази първата неизбежност я уточнихме! И по нататък какво става?

- Втората бе проявеното от мен недопустимо подигравателно отношение.

- Не разбирам?!

- Какво не разбираш?

- Ми от къде на къде поведение, което по принцип може волево да бъде контролирано ти го квалифицираш като форма на неизбежност?

- Може би защото много спонтанно се получи.

- Да бе – спонтанно било! И какво да не би пак да е нещо Свише… Там от зоната на ония оторизации – а!? – усмихвам се аз въпреки ясното съзнание, как той може и да се засегне, но моят човек отново пропуска жлъчната ми шега покрай ушите си и започва да ме сочи с пръст, кимайки утвърдително:

- Точно така! Свише си беше всичко. Пък аз се държах като ехидно саракстичен задник! Точно както ти сега се изцепи с тази ти твоя подигравка към мен!  

- Ахаа! Значи понякога си приличаме? А Мой? 

- Може би – но много рядко! Тогава обаче нали вече ти казах - играх го задник. 

- Ясно! И какво? Оцапа ли се, или се размириса?

- Ами и двете! 

- И как?

- Той ми показа рентгеновите снимки след последната подмяна на болтовете държащи шините му. Съответно аз го попитах какви са неговите нови очаквания. А той ми отговаря, как вярвал в мен. И в това, че аз мога да направя така, щото да му възстановя почти изцяло премазаните прешлени. 

- И ти?

- Ами аз почти по хулигански се разсмях, както между впрочем го правиш и самия ти  когато аз говоря… 

- Е! Е! Е!

- Е - ме! Така си беше! Тогава аз може би волно или неволно, подражавайки на теб и му казвам: „Виж какво мъжки, ако аз успея да оправя този твой гръбнак да си знаеш, че ние двамата заедно ще бъдем на един висок подиум. Аз ще съм с фрак… Къде за няколко хилядарки. И с папионка поне за около стотачка пак в евро. В ей тази ръка ще държа една безценна статуетка. А ти… Ооо… Ти ще си в спортен екип. При това на водеща световна фирма и ще припкаш напред назад по въпросната луксозна трибуна с червения килим!” Той обаче не разбра за какво говоря и поиска обяснение. Уточних, че ако успея да регенерирам прешлените му дори само на четиридесет и пет процента от генетично заложените им стереометрични форми, то със сигурност ще получа Нобелова награда по медицина. 

- И той?

- Ами тоййй… Явно не му стана никак хубаво. 

- И с право! Че то това ти изказване направо си ми прилича на някаква абсолютно непремерена шега от твоя страна. 

- Не се опитвай сега чрез мен да оправдаваш самия себе си… Явно по някакъв начин е хранел към мен илюзорна надежда, че и в това ще мога да му помогна. Но за съжаление аз го попарих по най-нетактичния начин. 

- Да де! Нали и аз това казах преди секунди! 

- Тъй! Тъй! Осъзнах го и аз. При това още на моментааа… Нооо вече бе късно! Думите напоени със саркастична язвителност вече бяха изречени. Е да! После почти петнадесет минути му обяснявах, как и защо било в миналото, било сега в настоящия момент, или било дори в бъдеще това неговото желание е абсолютно неизпълнимо. 

- Еее! Ти направо си го сринал! 

- Може би – да!  

- А не е ли било възможно и някъде да грешиш в това си твърдение… 

- Ами виж сега! – подхваща Мой - Регенеративните възможности при човека са генетично ограничени. За разлика да речем от тези на гущера, който са доста по широко скроени, ако мога така да се изразя. 

- Е да, да! Всеки знае, че след като той си скъса опашката може да си я възстанови!

- Знае всеки амааа… Едва ли на първо четене обикновеният човек осъзнава какво е то това да възстановиш всички тъкани структури – костни, мускулни кръвоносни и невронни. А още повече да се реанимира и хармоничното взаимодействието между тях… Щото то нали при нас хората това не е така. Да си чул на някой с ампутиран крайник да му е прораснал нов. 

- Ахаа! Ясно! И той?

- Той ме погледна отчайващо тъжно и попита: „Ама то ти нали каза, че контактуваш с други светове и други човешки времена, че си помислих няма ли да е възможно да взаимстваш нещо от там. И така ползвайки техните методи да ми поправиш прешлените. Защото ето пък! Другото всичкото, за което преди време си говорихме се разви в положителна посока - точно по начина, по който ти каза. И аз си помислих, че ти наистина имаш някакви връзки или с Бъдещето или с ония светове, които могат да ми помогнат” 

- Ооо… Горкия човек! И ти какво?

- Аз обаче стоях твърдо на позицията си. Дори допълних, как много усилено във всички световни лаборатории се работи по регенеративните възможности и при човека. А още и по изготвяне на синтетични и лабораторно синтезирани тъкани. Но за сега науката е на нула относно тези си опити. 

- Ахаа… И как да го разбирам това. 

- Защо как?

- Да не би да искаш да кажеш, че цялото ти това обяснение е било едно от ония съдбовни неизбежности, които сами си причиняваме?

- Именно!

- И какво сега!? Да очаквам ли, че най-сетне и някоя от твоите най-невзрачните случайности ще се появи - а?!

- Близо сме и до този момент!

- Охоо! Я тогава! Карай нататък! 

- Че започвам сеанса и влизам в медитативно състояние…

- Оп – стоп! Чакай малко! – прекъсвам го аз.

- Какво?

- Поясни на мен невежия! Това ти състояние какво ще рече? 

- Ами как какво ще рече? Насочваш мисълта си към човека. Представяш си, как изглеждат нещата с травмата. А после понеже си изцяло наясно с вида и формата на един такъв здрав орган или дадена система в тялото - чисто и просто чрез насочената си мисъл се опитваш да отстраниш проблема…

- Ами да бе Мооой! Само че то с тези неговите смачкани прешлени, а и другите дето са надупчените с болтове ти с твоето медитативното баене или концентрирано насочване, какво ли можеш да промениш? 

- Амиии…

- Е какво ми „амикаш”? То това твоето ми прилича по-скоро на някакъв вид молитва?

- Може би и да има някаква аналогия – признавам!

- Аналогия ?! Само аналогия ли!?

- Ами – да!

- Ето за това не ти вярвам!

- Заради кое?

- Защото според мен в конкретния случай е валидна поговорката: „Лозето не иска молитва, а мотика!”.

- Така де! Нали и аз това се опитвах да обяснявам на пациента. Че при неговите морфологични деформации нямаме никакъв шанс нещо генерално да се промени. 

- Хубаво! И ако е така и ако ти това си им го казал ония двамата ‘убус’ници преди малко какво тогава те бяха зяпнали? 

- Наистина толкова ли фрапиращо са изглеждали от страни!? 

- Толкова!

- Ехааа! 

- Еха – мееха не знам! Но човек ще каже, че бяха видели насред шадравана в градската градина извънземно да яде диня и да плюе семките в Космоса? 

- Еее…! И до извънземното и до Космоса ще стигнем! 

- Охо! Щом и външен интелект щя има в разказа - добре! – почесвам се нескопосно по врата – Давай тогава конкретиката за костите на ония младеж!  

- Както и да го погледнем при него на мен ми е ясно, че всичко отдавна се е калцирало. Разбира се до колкото това е възможно. И въпреки неприятното усещане от размяната на репликите се опитвам да успокоя ситуацията, влизайки по моя си начин в енергетиката на гръбначния стълб. Но трябва да знаеш, че когато правя това неизбежно се генерира доста сериозно поле… 

- Аха Неизбежно… Което поле казваш, че може да породи неустановени като брой и форма от ония последващи случайности… Така ли?

- Нещо такова – да! Но то и аз в такива случаи определено си имам известни притеснения!

- Ахааа! И какви са те?

- Понякога визуализациите, които получавам са малко изкривенички. 

- Яснооо! – като начало смирено се съгласявам, но после ми хрумва някаква закачка -  Е! Ма то пък си е съвсем нормално за твоята логика!

- Кое?

- Предполагам, че при хора като теб със странно изкълчени мисли и къдрави разбирания за света, то е неизбежно и да се пораждат съответните изкривени случайности. Които пък от своя страна най-често се проявяват като ефимерно хлюцигенни визуализации. 

- Пак ли започваш да ме кълвеш? 

- Не, не! Извинявай! – чеша се виновно по тила - Беше неволно! Давай нататък!     

- Че така или иначе моите очакванията са да мога чрез дарбата си да визуализирам травмата в ония няколко прешлени и да реша с какво още мога да бъда полезен…

- В смисъл как полезен?

- Защо как?! Там около стимулиране върху крайните участъци на болтовете на съединителна тъкан. Нали, за да не се получават онези индукционните токове, за които споменах.  

- Ахаа! Е какво?! Получи ли се?

- Ами не точно

- И какво стана?

- Вместо обичайната картина – имам предвид вместо да „виждам”  само прешлените на гръбнака стана нещо странно. Започнах да виждам цяла една среда като интериор около мен която започна да трепери. 

- Как, как?!

- Все едно си попаднал в стая пълна с нажежена мараня.

- Ахаа…

- Да! А след това обстановката си се нормализира и пред очите ми се открива голо мъжко тяло положено по очи. 

- Охо! Ма това твоя пациент ли го виждаш така съблечен или е тяло на друг човек? 

- Чакай сега!

- Чакам!

- Значи това малко дори самия мен ме смущава…

- Аха! И защо? Ти не си ли закален в такива ситуации?

- Кален съм! Но не това изисках на ум по време на концентрацията си. А и другото което ме притеснява е че по принцип би било нормално да видя само и единствено гръбнака. Дори може би само повредените прешлени. Или пък гръбначния мозък там където е бил в контакт с индукцията. А не както бе в случая да виждам и самия човек че и стаята наоколо. Още повече пък както ми се появи в тази стая все едно бях в някаква си реалност. 

- И какво?

- Ами Твой нали ти казах вече, че не бива да е така. 

- Каза ми че не бива да е така, но и защо не трябва да е така?

- Защото това видение по-скоро прилича на сън или халюцинация. 

- Ахааа…

- Аха я! За това и ми става ясно, че може би това е някакъв друг пациент, който незнайно защо е положен пред мен на нещо като на операционна маса.

- Охоо!

- Да! И аз си казах: „Охо!”. Но запазвам самообладание. Започвам плавно да въртя очи с идеята да се огледам. А когато се обръщам на ляво почти изтръпвам – спира за момента Мой и за кой ли път се заглежда в чашата си сякаш иска отново да си припомни детайли от разказваната случка. 

- Тадъм тагадъмммм – произнасям аз и тихичко, почуквам с вилицата по чашата си, създавайки звуков фон, като за напрегнат момент в трилър и повтарям – Тадъъъм тъгадъъъм – след което, шептейки имитирайки уплашено дете питам – И какво? Да не би до теб да стои самата Медуза Горгона?

- Не бе! До мен е застанала фигура с човешки очертания облечена като за хирургическа намеса. На пръв поглед не мога да определя какъв тип е материята. Но е видно, как облеклото му стои по много особен начин върху тялото. 

- Ехааа… Наистина ли?

- Да! И така още преди да съм се окопитил съществото до мен сочи към човешкото тяло на масата. А в главата ми сякаш се появява мисъл: „Ето да видиш, как стоят нещата!”. Съответно аз заставам така, че да виждам, както фигурата, така и човека на масата. След което съществото до мен прави някакъв странен жест с ръка. А аз виждам, как плътта на пациента лежащ на масата се отваря. После съществото в странно облекло прави още два жеста по дължина и по диагонал - и о чудеса! – спира за момент Мой.

- Каквооо? – не се сдържам аз.

- Ами гръбнака се оголва все едно онзи незнаен някой дето е до мен обезкостява риба. Но го прави изключително виртуозно. И това всичко се случва без плътта на човека от масата да кърви. Направо съм като ошашавен. Извръщам глава настрани, опитвайки се да определя фигурата до мен дали наистина е човешка, или на някакъв човекоподобен хуманоид. Съответно затварям очи, надявайки се по моя си начин да „пробия” облеклото и да сканирам тялото на съществото. 

- Ехааа… Ти направо като Супермен с ония червения поглед дето реже ламарина.

- Да! Но въпреки това никак не мога да кажа, че ми се получава – поглежда ме строго Мой и след като продължава - Определено обаче в главата ми долита мисъл – подобна на оная предната… „Не се занимавай с мен!” И от тази мисъл разбирам, че фигурата стояща до мен си е един чистокръвен човек. 

- Ахааа… - усмихвам се аз – Значи казваш, че може този правия до масата да ти е колега лечител от някой друг свят – а Мой! 

- Явно е така! Обаче може би много съм се загледал по него защото отново получавам нещо като императивна мисъл: „ Казах ти! Не се разсейвай по мен! Гледай в гръбнака. И виж как се прави!” Тук у мен се поражда едно голямо съмнение…

- Хе, хе, хе! – подсмихвам се малко под сурдинка аз – Тук май съм съгласен с казаното от теб от преди малко. Защото на мен лично ми прилича на нещо като сън. 

- Точно казано! – поглежда ме косо моя събеседник и започва да откровеничи -  Учудваш ме с прозорливостта си Твой! Но ще си призная, че точно това от теб не съм го очаквал.

- Кое?

- Да имаш някакви допирни точи с истината… 

- Нали!?

- Да! Но само точки!

- Е! Ами сподели нещо повече  да мога и аз още да се доближа! 

- Може! Но ти слушай внимателно и спи поне за малко да се квадратираш в консерватизма си. 

- Ето! – широко разтварям ръце - Ще опитам на макс да разгърна въображението си! Но искам ти да ми кажеш какво стана нататък с твоето съмнение, как всичкото това не е сън или илюзия!?

- Та значи – махва пренебрежително с ръка моят Мой и продължава с равен тон - Понякога при по-дълбока медитация наистина имам по така странни визии…

- Ахаа! Визии… Което ще рече?

- Как не рядко човек, който и когато се занимава с този тип дейности задрямва и започва да сънува, или да получава халюцинации…

- Ха така! – усмихвам се мръснишки аз. 

- Какво се хилиш пак?

- Нищо де! Просто ме ‘фана гъдела! Щото ето тук с това вече направо целна моята дебела консервена мисъл право в десетката!

- В смисъл какъв е тази десетка? – поглежда ме подозрително моят приятел.

- Искам да кажа, че тук вече сериозно започваш да имаш допирни точки пък с моя квадратично консервативен начин на мислене! 

- В грешка си! 

- Я бе!

- И то голяма!

- Що пък?

- Защото при нас тази твоя консервената десетка и случките, при които имаме халюцинациите и сънищата го имаме като попадение изобщо извън мишената!

- Как, как, как!? – надигам се аз  - Я пак! 

- Така! Така Така! – имитира ме с надигането моя събеседник - Тези хлюцогенни видения ги водим паразитно некнтролируеми визии.

- Паразитни ли?

- Естествено!

- И защо!? 

- Защото те не отговарят на никаква реалност. 

- Реалност ли? Ма за каква реалност можем да говорим при медитации бе Мой?

- Можеш не можеш - така е! Тези паразитни визии са си просто една смесица от автономна или спонтанна неконтролеруема импулсна дейност на мозъка. И най-многото, което мога да сторят е, да те подведат. 

- Ахааа! Хубаво! И какво ги правиш, ако те все пак се изсипят отгоре ти!?

- Нищо! Пазя се от тях! 

- И как по точно човек може да се опази илюзорни халюцинации, които според теб сам си ги предизвиква?

- Не е сложно! Ако при проверката установя, че са такива просто излизам по на плитко в медитативното състояние или за кратко го прекъсвам. 

- Ахаа! Проверка! Нещо като самоконтрол на шаман дейността ли ще да дойде това! 

- Абсолютно! 

- И как се осъществява той?

- Просто проверявам по няколко пъти какво е естеството на това, което ми се появява в съзнанието.

- Ахаа! И какво представлява тази проверка?

- Простичко е! Ако когато си отвориш очите и после пак ги затвориш, филмчето от визиите продължава - значи е медитативно видение. А ако след отварянето и после при затваряне на очите въпросните гледки изчезват и се появява нещо съвсем различно, значи пред очите ти най-вероятно е било сън или халюцинация. 

- Тъй ли?!

- Тъй! 

- А като каза че изчезват, знаеш ли на къде е това изчезване?

- Ха че от де на де пък това да го знам! Халюцинация и сън! От дет’ дошли там и отишли! 

- Благодаря! А я кажи! Ако си попаднал в друго измерение или в друг шантав свят – тогава, как е с илюзорните филмчета?

- На обратното е! 

- Кое му е обратно? Образите да не са като в теодолита надолу с главата?

- Не на образа. А на това, което ти казах. 

- Оффф! Че ти толкова неща ми каза… Я по – ясничко ако може! 

- Нали преди малко споменах. Ако е устойчива медитативна визия дори два пъти да прекъснеш процеса на концентрация и три пъти да си отвориш очите – после като ги затвориш картината от преди малко пак се връща. 

- Като на пауза!? Или на стоп кадър! 

- Абсолютно!  Въпреки, че има и други ситуации, в които виждаш, как действието там е продължило, но ти си изгубил цял набор от моменти.

- Как и къде си ги загубил?

- Ами времето в мястото, на което си бил е продължило да върви. Или по друг начин казано за секундите, за които ти си се върнал в твоя си нормален свят то там тези моменти са протекли успоредно с тези от медитативното ти време тук в реалността.  

- И какво тогава?

- Нищо! Ако разбера, че е така просто се стремя, когато правя такива проверки, то връщанията ми в този Нашия свят да са много бързи и кратки!

- И какво?

- Защо си ми закаквокал! Просто така разбираш, че примерно си попаднал в същия този Нашия си свят като място. Но просто си в друг отрязък от време. Или пък другия вариант разбираш, как може да си се изсипал изобщо в друго пространствено измерение. Ама много друго! И като време, и пространство, което се движи успоредно при това със скоростта на точно нашето тук. 

- Ахааа! 

- Аха – я! 

- Чакай, чакай! Това точното тук като за какво място го имаш предвид?

- Оффф! Ама много си бавен в мисленето бе Твой! Точното време и място в което можеш с нещо да помогнеш на човека, който е пред теб. И на който разбира се искаш да помогнеш. 

- Ахаа! И тогава в ония случай ти пак така ли направи?

- Да! Но тогава въпреки дълбоките си съмнения и няколкократните си проверки, кото извърших, установявам, как картината която е изникнала не е нито сън, нито хлюцинация. 

- Ми каква да е?

- Реална си е! Макар, че то самото понятието „реална” за такъв тип видения не се побира по никакъв начин във мисленето и разбиранията за Времето на обикновения човек.

- Чакай! Чакай! Как така? И мен тук сякаш нещо ме смущава! Как така хем ще е реална пък и хем ще да е било извън реалното времево мислене на простосмъртните като мен? Я разясни!

- Защо къде!? И защо било?! По принцип то при простосмъртните ненадарени хора си има една единствена общоприета мисловна права времева линия.

- Коя тя?

- Ай стига де Твой! Това сега си беше инафант-въпрос на второкласник – повдига си вече изпразнената чаша Мой, поглежда я и продължава - От Минало през Настояще към Бъдеще. Ама я ми сипи още две кутрета гориво за мисълта… 

- Щом си рекъл – доливам му аз, но отново започвам да откровенича – Виж сега! Тук май започвам нещо да се обърквам. 

- Очаквах да го кажеш. Ама хайде най-напред да викнем едно Наздраве! 

- За наздравето – наздраве… Но за другото щом си очаквал какво ще те питам, значи би трябвало да имаш и готов отговор – а Мой?!

- Имам! 

- Давай го де! Какво ми клепаш с тия алкохолно напоени мигли.

- Щооо?! Твоите да не би да са налимонадени? 

- Добре, добре! Остави ми миглите сега! Давай със случката нататък, че нещо интересното започва да ме гаделичка тук таме… 

- Виж сега! Ако не искаш да усложнявам обяснението и да седим тук две седмици предлагам да оставим другите светове и другите измерения настрана – а? К’во ще кажеш? 

- Съгласен! – повдигам чаша за наздравица и след като се чукваме питам – Че какво стана по нататък?

- Та тогава като бях в медитативното състояние започнах да си мисля, как тази визуализация може би е от Бъдещето. А човекът, лежащ на масата, всъщност беше някакъв страдалец от тамошното му време. Най-вероятно пациент с диагноза подобна на моя човек с климатиците.  

- А този до теб… Там дето ти е бил от ляво? И той ли е от същото време, като мнимия пациента от операционната маса?

- Да! Този до мен и той явно беше човек от Бъдещето… Предполагам мой колега.

- Колега ли? 

- Да бе! Занимаващ се по подобен начин като мен. 

- Ха така! А то това да не би да е било някакъв тип награда? А Мой!? Нещо като за новата ти оторизация – а Мой?!

- Ами не! Мисля че бе точно обратното.

- Ееех! Какъв опък мислител съм само! Пак съм в обратното на нещата!

- Така си е! Без широки идейни хоризонти човек често попада в обърнатите разбирания на мисловните аномалии. 

- Благодаря! – почти язвително изсъсквам аз - Първо простосмъртен сега и тесногръд квадрат ме изкара… Връщаш си за закачките ли?

- Че защо пък не! – смее се чистосърдечено Мой - Сега си ми паднал. 

- Така да е! И после какво?

- Колкото за мен - тази ми визуализация по-скоро беше наказание за подигравките отправени към пациента. 

- Я бе! Чак толкова ли?

- Да! Да! По принцип при нас е недопустимо такива неща и то не само на вербално ниво…

- Ми?

- Не бива дори на ум да се подиграваме в подобни ситуации. Еее! Ако разбира се самата подигравка по някакъв няма позитивен терапевтичен ефект и е неизбежно необходима. 

- И какво толкова си засегнал Оторизиращите…

- Мисля, че заради това, че твърдях, как такива травми дори в бъдещето няма да могат да бъдат лекувани. 

- Хубаво! Ще се опитам да си спестя онези поне хиляда и един въпроси, които рязко надигат питанките си в съзнанието ми. Амаа…

- Добра идея! - най-безцеремонно ме прекъсва моят приятел, вдига високомерно брадичка и заявява твърдо - Иначе както казах си оставаме тук поне две седмици да се обясняваме.

- Добре! Добре! Да предположим, казаното от теб има нещо общо с някаква недостигната от нас простосмъртните хора истина. Или пък, че някога ще съществува технология на лечение неизвестна към момента за казионната или алтернативната медицина. Но една от ония моите непослушните питанки много ме препира да ти задам въпроса: „Ти все пак как разбра, че това, което си видял е точно от бъдещето?”

- А от къде другаде да е?

- Ами нали каза, че може да е в Миналото. Или пък в някой си друг паралелен или огледален свят. Нали преди малко се фръцкаше, как и из такива светове се разхождаш… 

- Еее… Това вече си е един много хубав и много смислен въпрос – отпуска над чашата си ръце Мой, след което погледът му залепва като магнит на дъното ?, но аз го сръчквам: 

- Стига я хипнотизира тая чашата. Едва ли ще ти се обясни в любов. 

- Едва ли – да! Ама виж дънцето ? колко е сухичко! Още едно малограмажче ще ми капнеш ли? 

- Имаш го! – сипвам му и пак го подканям – А ти как така си сигурен, че точно си в ааа… Как го каза преди малко? 

- Кое?

- Онова дето си в някакво си геометрично Бъдеще.

- Линейно бе Твой! Не геометрично!

- Да де! Все тая!

- Не е все тая - ама карай. Пък другото е простичко. 

- Пак ли е простичко, като с халюцаниите?! А?!

- Да.

- Ехаа… Така като ми говориш оставам с впечатлението, как туй да си джиткаш из другите светове и времена си е направо една фасулска работа?

- Ами то при много хора е елементарно действие. Ама най-често точно те най-трудно го осъзнават… Или пък незнайно защо му приписват съвсем друго естество като събитие. 

- Добре, добре! И това ще преглътна. Дай да чуя онова за което попитах! Ама да е нещо по към естественото и по смислено…

- За кое питаш?

- За това ти линеарното Бъдеще дето май уж си бил там?

- Линейно бе Твой! Линеарно може да е уравнение в математиката, или пък писменост от остров Крит - ама не и време. 

- Добре деее! Ай ся Мой… Не се хващай за всяка грешна буква… Кажи как разбра, че си в Бъдещето?

- На отсрещната стена висеше холограмен календар. 

- Айде пак щуротии! Това пък сега какво е?

- Ами и аз не бях виждал такова нещо. 

- И що пък да е било точно календар?!

- Е! Календар с пейзажи от България си беше! Какво друго да е?! 

- Я бе! Стига де Мой! Дай нещо по в детайл!

- Имаше триизмерна холограма с трикольора и паметника Шипка. 

- Ха сегаа! Може пък само картинка да е било!

- Да бе да! Картинка! Аз защо над всичкото това холограмие пишеше с големи 3D букви Месец Юли – 2188? А? 

- Да бе да! 2188! Ай ся!

- Ко щеш вярвай! 

- Ами трудна работа е да ти повярвам!

- Ами ‘ко щеш бе Твой! Но така си беше! И щом толкова искаш да знаеш най от долу под пейзажа се мъдреха 3D холограмни цифри групирани по седмици, Точно като са си за календар. 

- Стига бе Мой - календар! Те в бъдещето ще имат ли такива неща?

- Ми щом съм го видял в нечия стая…! 

- Календар в стая?

- Ма Твой ти съвсем се нафирка! Сто пъти ти казвам, че това, което видях със сигурност не беше комарник, дърворезачка или каса с бира! Календар си беше! И то от 2188.  

- Ти да видиш, ти да видиш! – вдигам лице и ръце към тавана, като за молитва и продължавам -  Ама направо си го представям един мъж по прякор Мой, в цял ръст на снажната си осанка, изтипосан пред футуристичен Интреактивен календар напред в дълбочината на Бъдещето. 

- Не! Не! Не съм казал, че самия аз телом съм бил там…

- Ами как?

- Тялото си ми беше тук - в нашето време и пространство. 

- А кое ти беше там?

- Само част от съзнанието ми. 

- Охо! Ментално безтелесно присъствие в Бъдещето… А може би триизмерното изображение на календарчето левитираше в пространството като мираж – а?

- Точно! Пак браво бе Твой! Ама ти как позна?!

- Че кой да ти каже как познах я! – почесвам се аз многозначително по врата и допълвам - Може би ти добре го описа.

- Еее благодаря за комплимента! Твой! Нямаш си на представа колко е вълнуващо да осъзнаеш, как част от теб макар и чисто ментално е далеч, далеч напред във времето. Защото то на такива като мен не се случва често!                   

- Е как така?

- Ми така! Ние не сме нито ясновидци, нито магове – лечители сме. И нали ти казах. При такива като нас трябва да получиш форма на оторизация за всяко едно пътуване извън границите на настоящето! 

- И защо?

- Защото ние лечителите не сме като ясновидците, които се явяват нещо като времеви репортери. 

- Репортери ли?

- Ми да! Те стоят като зад екран на телевизор и само освидетелстват събитията. Пък ние ако трябва да оздравим някой, чийто проблем идва от Миналото или от Бъдещето се налага да се намесим в другото време. 

- Ухааа! Като пътешественик във времето - а?

- Нещо такова. Но пък предполагам по-обикновените хора… Тук включвам и себе си в това число… Че ние нямаме необходимия форматите на мислене на хората от далечните Бъдещи поколения. Защото те са си направо други раси. С две думи ние сме едни такиваааа… - проточва последната си дума Мой и отново се заглежда в дъното на чашата си. 

- Какви сме?

- Твой я налей още едно кутре! 

- Имаш го Мой! Че какви казваш, че сме ние от Настоящето?

- Ние по посредствените духовно люде можем само да се докосваме до Миналото си, ползвайки спомени или оставени от дедите ни артефакти и писания. Или пък да се опитваме да гадаем за Бъдещето, потапяйки се в мечтите си… Но във всички случаи, когато нямаме пълна инициация или оторизация донякъде си оставаме като ясновидците - тип репортери! 

- А за ония по-напредналите лечители какво каза? И какво значи „иницииран за това”?

- Ами това са нещо като фини енергийни настройки на честотите на Духа, Душата и Съзнанието ти, които ти позволява да боравиш с широк спектър енергии и материи извън границите на Уилър.

- Границите на Уилъл ли?

- Да ония ясно очертаващи пределните полоси между Настоящето, Миналото и Бъдещето!

- Тези граници пък сега от ‘де ги измисли? 

- Не съм ги измислял аз, а Джон Арчибъл Уилър. Като след това донякъде и Джими Елвидж му е доразвил идеите…

- Я чакай, чакай! Теорията на този Джими Елвидж не беше ли нещо като базова логика за сюжетната линия на филма Матрицата?

- Точно така!   

- Ясно! Добре де! Че къде и какви са тези граници във времето? 

- Понеже има една теория, че всички времена Минало, Настояще и Бъдеще освен линейния ход към Бъдещето имат и още един перпендикулярен ход където и трите се движат кака да кажа, че да ме разбереш…

- Ми направо си го кажи!

- Ами движат се едновременно и успоредно в тази си перпендикулярност. За това се предполага как при това им движение за да се разграничават между тях стои онова невидимото и трудно обяснимо триумвиратно поле. Същото, което не ни позволява да се върнем телом назад в миналото. Както и също онова поле, което прави абсолютно невъзможно за обикновените обекти и субекти активно да бъдат прехвърляни не само като тяло но и като съзнание в Бъдещето.

- Че как така? То нали ние от Настоящето все към Бъдещето си вървим я?!

- Вървим, ама в стриктна линейно стъпкова динамика. Поради това навлизаме от тази нашата минута единствено и само в следващата. 

- Е ама това си е съвсем естествено. Какво толкова го посукваш с разните му там купешки думи?

- Да де! Ама я помисли! Ти по-далеч от следващия момент по линейната права на Настоящето можеш ли да пристъпиш. 

- Как? Как?

- Примерно ей така да пропуснеш последващия миг и да прескочиш през два часа напред в петия час от времето. Да речем да си в десет сутринта в тото пункта, и да можеш да отскочиш осем часа по късно и да видиш какъв ще е резултата от мача който ще се играе в 14 часа след обяд. 

- Еее!

- Какво е! Ще можеш - ама друг път. Вървиш си строго и точно секунда след секунда по линейната времева пътека!

- Е да, да! Вярно, че то май се е точно така. 

- Така е - я! 

- Ти да видиш! Това е интересно! Добре! А ти как си обясняваш това гранично или стопиращо поле?

- Според мен то е примерно нещо като гравитацията или най-малко нещо, в което и тя участва.

- Гравитацията ли? И гравитацията и кое друго?

- Тя и онова перпендикулярното време! 

- Кое, кое то?

- Оффф! Как да ти го обясня я?! Ми представи си, как тези времеви граници са изградени от подобия на силови полета, който са нещо средно между гравитация и повърхностното напрежение на водата.

- Кое, кое напрежение?! – питам учуден аз.

- Същото онова, което помага на в дъждовната капка да остане цяла докато лети от облака към земята. Или онова, което позволява на някой насекоми буквално да вървят по водата. Ако си обърнал внимание във филма Мартицата тази граница се преминава само когато добрите герои ползваха портал през стар жичен телефон. 

- Да де ама ти нали каза, че простосмъртните не могат да ги преминават тези граници – щото им трябвало инициация.

- Еее… Ако говорим за аналог на инициацията използваната алегория във филма се явяваше цвета на хапчето. Изборът на който всеки желаещ може да направи сам. За да може после да се противопостави на консервативните канони на Матрицата. 

- Добре! Казваш, че във филма хапчето е алегория на инициацията. 

- Да! Така героите получаваха посвещение и след това можеха да преминават от виртуалната матрица в чисто човешките измерения. 

- Добре де! Ама там си беше жив филм! Или диво натурална фантастика! А тук в нашата реалност хората, които казваш, че по някакъв начин са иницирани… Или пък по рождение са надарени, те как така минават през тази граница за която говориш? Щото като бял ден е ясно, че те не ползват за тази си цел жичен телефон?

- Да, да! При нас колкото до самото преминаване през границата на Уилър то се извършва чрез процеса на медитативност. Всъщност концентрацията при медитиране огъва пространството и от линеен преход можеш образно казано да се движиш по У координата на перпендикулярния ход на времето. Където трите времена - Минало Настояще и Бъдеще се плъзгат успоредно.  

- Добре! Добре! Принципа на инициация и преминаването през портала горе - долу ги вързах логически. Ама я пак кажи - от къде го измисли сега това, че при времето има някаква обвързаност с гравитацията? Още по-малко и че е азбучна истина как самото време и пространството са в някаква си бинарност като континуум. Така че едва ли може току така да им се прешива и трета величина или категория? Тук а?! Нещо май, май! А?! Тук идеята ти здраво ще катастрофира в теориите на Нилс Бор, на Исак Нютони и Алберт Айнщайн! А?!

- Така е! И не само в техните! Ако питаш това което ти казах за всеки уважаващ себе си физик ще е абсолютна физикоглупост. Но аз се уповавам на това, че вече си е доказан, фактът как гравитацията изкривява пространството и деформира прволинейността на светлинния лъч. 

- Е! Тези неща чак и аз ги знам! И какво от това?

- А щом по някакъв начин гравитацията въздейства на единия бинар - пространството то поради това тя би трябвало да въздейства по подобен начин и на другия бинар - времето.  За това и си мисля, че след определени съотношения на едната величина към то другата или при достигане на определени дискретни стойности Времето, Пространството и Гравитацията се превръщат в нещо като триумвират. И именно тази тирада формира и времевата граница на Уилър. Която пък от своя страна при линейно движение по естествен начин може да бъде преминавана, единствено и само в посока Минало-Настояще-Бъдеще. При това както вече казах при изключително дискретно строги стойности. 

- Виж ти, виж ти! Какви ги знаел нашия Мой. Тук вече започвам да разбирам защо ония така те гледаха. И какво още им каза?

- Ами обясних им как най-парадоксалното е  че на практика ментално можеш да се отклоняваш от Настоящето само към Миналото, връщайки се там посредством спомените си. И още един парадокс. По принцип спомените могат да бъдат разглеждани, като някакъв далечен аналог на мечтите, но с обратен времеви знак. Но въпреки тази си аналогичност  за разлика от  спомените, то с мечите определено няма как да отидем в някаква реално конкретна пространствено времева точка на Бъдещето.

- И защо?

- Защото Мечтата така или иначе е някаква проекция на мисловен план, а не пряко отражение на реалност, каквито всъщност са Спомените. 

- Ахаа! А това защо ми го казваш - че не разбрах!?

- Опитвам се да ти обясня, как действа границата на Уилър. В смисъл, че това измислено от мен темпорално гравитационна поле съществува във Време-Пространството. 

- Да де! Ама тука май пак ми става сложно.

- Така е! Нали и точно за това те помолих да не ги дискутираме тези неща!

- Да, да, да! Определено с толкова промили алкохол в кръвта е по-добре да се върнем пак там на твоето, твоето… Хайде да го нарека видение! 

- Да, да! Тази формулировка - видение - ми допада! 

- Радвам се че е така! Давай сега историята нататък по същество! 

- Та нали ти казах, че гръбнакът на ония човек от операционната маса беше изцяло заголен все едно гледаш скелета в кабинета по анатомия. 

- Да! Така ми каза! И какво?

- Ами съществото, което стоеше до мен насочи двете си ръце към смачканите прешлени. А от пръстите му започна да излиза особена бяла светлина…

- Светлина от пръстите ли?

- Да!

- Като на ония върховния злобар от Междузвездни войни ли!?

- Нещо подобно беше - да. Но светлина при ония, който ми стоеше от дясно беше млечно бяла. Също като светлината на Никола Тесла. Виждал ли си я?

- Да! Знам я! И какво? Вместо операция нагревки ли му направихте на пациента? 

- Не пък ти бе!

- Не ли? Ми какво тогава?

- По някакъв невероятен и необясним за мен начин тази светлина започна да надгражда прешлените. Все едно гледаш как работи 3D принтер, който оформя триизмерните форми на някакъв сложен машинен детайл. 

- Хайде бе!

- Да! И за има-няма две минутки прешленът, към който струеше светлина биваше  възстановяван. При това в перфектните си природозададени стереометрични параметри. 

- Ухаа!

- Така си беше! И единственото, което ми идва наум е, че това, което се случваше беше нещо като 3D принтер… Но на невиждан до сега принцип.

- И какъв е той?

- Ами сякаш беше нещо като на фотополимерно модулиране в ортопедичната хирургия. 

- Това последното пък от къде ти хрумна? 

- Е защо от къде!? Към момента в настоящето подобна фотополимерна технология се използват при изграждането на зъби. Там дето стоматолозите облъчват полимера с определена дължина на вълната и меката материя от която те са ти изваяли зъба става твърда както си е по природа. 

- Ехааа… Знаеш ли това за фотополимера е интересна хрумка. А там на операционната маса какво стана после? 

- Ами когато и последният от прешлените придоби необходимата си форма - светлината изведнъж секна. Човешкото съществото до мен вдигна показалец. После пак с такива действия като в самото начало махан два три пъти и тъканта около гръбнака се затвори. След което чудакът от Бъдещето само погали с пръсти кожата на пациента и белегът от слепването на тъканите изчезна. Почти така както това се случва с раните, до които се докосва ония лечител от остров Бали - Алекс Орбито. Знаеш ли го? Дето с голи ръце им бърка по коремите.

- Да! Гледах филма на списание 8 за него. И мисля – да! Там беше показано нещо подобно. Ама чакай сега! Ти да не би и ти малко преди сеанса да си гледал филма и после като си изпаднал в онова си твое медитативно състояние да си започнал да си го припомняш.  

- Не! Изобщо не съм го гледал твоя филм. Даже сега от теб чувам, че има български продукция за Орбито. 

- Добре! Добре! И после какво? 

- Ами нищо! Това е! После и стаята и човешкото съществото до мен изчезнаха. И така след малко приключих сеанса.

- Ахаа! И казваш това не е нито сън нито халюцинация ?

- Не! Не! Казах ти! Беше си чиста визуализация от Бъдещето. Сигурен съм в това. И причината да ми се появи ти казах! Само едно пропуснах да ти спомена.

- Какво?   

- Идеята на Елвидж е че всичко си има нещо като бинарен код или свой енергиен еквивалент.

- И какво?

- Ами така всеки един от нас по някакъв начин се вписва в енергийния фон на Планетата Земя. И когато тя преминава през своите си периоди и се променя се осъществяват и енергийните й баланси. 

- И като как се осъществява това балансиране?

- Простичко! Някой от нас стават „излишни” за да може Земята да има нещо като балансиран енергиен бюджет. И тогава енергийно излишните погиват. А на други от които енергетиката на Планетата има нужда е редно да им бъде помогнато да преминат своите критични периоди. Та ние лечителите в едно с лекарите осъществяваме и подсигуряваме този процес. 

- Казваш баланс на Матрицата.

- Точно така. 

- И кой ръководи всичко това. Къде е процесорът?

- Не знам къде е, но съм съгласен с Елдвидж който твърди, че някой отговори на подобни сложни въпроси се крият извън физическите предели на мозъка ни. Или най-малкото извън мозъка на един единствен човек. За това ако поискаме помощ… То може и да я получим… 

- И към кого ще се обръщаме за помощ? Към Неволята ли?

- Възможно е и към нея. Но това с приказката за Неволята си една чисто народно фолклорна метафора. На практика след като сме включени в общата космическа енергийна система то и от там получаваме най-малкото логистична подкрепа. Най-често такива като мен искат помощ като познание и възможност от Вселената. А дали после ние ще съумеем да употребим информацията или помощта пълноценно това само от нас си зависи. 

- И какво искаш да кажеш с това?

- Че както беше показано и в онзи филм Интерстейлар в конкретния случай аз получих едновременно размахване на пръсти но и информационна помощ от Бъдещето. Което ми беше много полезно. 

- И какво ти помогна?

- Ами най-малкото вече знам, как такава една процедура не е невъзможна. И ако не аз то някой по-надарен или по-усилено практикуващ от мен човек, занимаващ се с лечения все някъде, все някой ден ще може да помага в такива случи. Което лично на мен ми действа много ободряващо и мотивиращо. Защото виж как три неизбежни необходимости се превърнаха в една неочаквано предопределена случайност.   

- Ахаа! Казваш когато такъв като теб се подиграва на привидно нелечим пациент родом от село Бъдеще Вселената те праща в наказателна командировка напред във времето за да ти натрие носа. 

- Нещо такова се получи – да! Но аз от тогава съм много послушен. Така чее…

- Добре щом си послушен. И аз сега какво… Освен да ти благодаря, че ми се довери и да ти пожелая, колкото се може по-скоро да достигнеш до тези нива, в които твоите началници ще те пращат в другите времена не като наказателно мероприятие, а за обучение и за релакс. 

- Благодаря! А искаш ли вече и ние да се торпилираме по креватите, че мацката вече трети пост ми праща да ме пита къде съм?  

- Е моята само два пъти ми досажда. Най-вероятно моята вече е заспала. Айде лека нощ Мой!

- Лека и на теб. И Твой! – хили се ехидно моя приятел.

- Какво?

- Ако след малко ти се появи нещо от Бъдещето да си знаеш че си простосмъртен и това е само сън. 

- Щом си рекъл…  Ама пък поне  вече съм в час с нещата на Времената… Там кви бяха… Ах да! Едните бях Диагонално- Успоредни пък другите Линеарно – Паралелни

- Айдее! Пак я подкара с бъзикните……

- Ми нали все казваш, че трябва да бъдем себе си бе Мой…