Стефан се прибра от работа. Още не беше влязъл в апартамента, когато чу как кучето му лаеше от радост, че стопанинът му се е върнал. Затвори вратата и протегна ръце за прегръдка към домашния любимец. Младият мъж живееше сам и единственото живо същество в неговия дом, което го чакаше с нетърпение бе непородистото куче. Той дори си говореше с животното. Чувстваше го толкова близко до себе си. Стефан седна на дивана. Пусна телевизора. А кучето дойде до неги и махаше с опашка. Докосна с лапа крака на своя стопанин.

- Да, Балкан! И ти ме усети, май. Криво ми е и нямам настроение.

Кучето легна на земята. Гледаше младия мъж в очите, сякаш искаше да изслуша това, което тежеше на човека. Стефан погали Балкан по главата, усмихна се и каза:

- Добре си тииии, добре си! Какво да ти е! Радваш се на това, което имаш. Обичаш силно. Ако има какво да ядеш ще хапнеш, ако не - знаеш, че все някога ще се нахраниш. А, ние хората, момче! Нищо не става от нас. Ето днес. Ти видя, че станах с настроение. Пих кафе. Закусихме двамата. Весел и засмян тръгнах, нали видя?

Стефан отново погали своя четириног приятел. Намали телевизора и каза:

- Излязох с хъс. Готов за работа. Влизам в магазина да си купя закуска. Поздравявам всички, които бяха на опашката. Навели глави и начумерени, сякаш някой им е казал нещо лошо. Магазинерката говори с мен студено и се почувствах някак неприятно. Все едно, че съм виновен, че е на работа и я притеснявам. Качих се в автобуса. Хората бяха насядали по седалките. Имаше и правостоящи. Такава неприязън един към друг. Стрелкаха се с очи. Да имаше как да се сбият. Слязох и отидох на работа, момчето ми. Там всички нервни. Един се кара с друг. Началниците недоволни. Усещаше се напрежение в цеха. И виждаш ли как една усмивка от началото на деня лека полека изгасва и се превръща в намръщено лице. Усмихвам се на харота. На всеки срещнат. А те ме гледат така, сякаш или съм луд или съм им взел нещо. Отминават ме. Но аз усещам по очите им тази тяхна омраза изобщо към човека. Не само към мен. Ти такива проблеми нямаш нали? Мяташ опашка, когато видиш някой и не те интересува какво мисли той за теб, нали? Такива са повечето хора, начумерени. Явно не знаят, че как ще мине денят им зависи до голяма степен от самите тях. Иначе, ако ги питаш, те не харесват лошото време. Не обичат, когато е облачно. Че, кой харесва намръщените дни? Кажи де, Балкан!

Кучето го гледаше право в очите. Стефан бе сигурен, че думите, които бе изрекъл на своя приятел бяха чути и разбрани.

- А кой харесва намръщените хора? - попита отново младият мъж.

Стефан стана от дивана и започна да приготвя вечеря. За двамата. И всички други бяха останали навън. Защото дните са като хората.

Явор Перфанов

21.10.2022 г.

Г. Оряховица