2 април
В тъмнината, в сигурността на малката си стая, тя отвори прозореца. Онзи, синкавият, който се очертаваше на стената всяка вечер в седем часа, от шест месеца насам. Пристъпи крачка напред, после прекрачи бледата пулсираща рамка и се озова на плажа.
Пълен плаж – като онези от филмите за миналото. Разположени един до друг шезлонги. Кожа, опряна в кожа, загоряла, зачервена, обелена, лъщяща не от дезинфекциращ лосион, а от обикновен крем за слънце. Деца се търкаляха по пясъка, по пет-шест, едно върху друго, оваляни в ръбести частици от миди. Оставяха червени, понякога кървави следи по крачетата и раменете им, но тях не ги беше грижа – хукваха във водата и отмиваха болката със сол.
Той седеше както винаги на един от крайните шезлонги. Огромният сламен чадър надвисваше над него и откриваше пред погледа ѝ само краката му – но тя позна края на широките, тъмносини бански и протегнатите напред силни прасци. Тръгна към него, босите ѝ стъпала затъваха в парещия пясък. Ясен сви десния си крак и се наведе, за да се почеше по глезена. Тогава Лора видя книгата в ръката му, русите кичури коса, паднали над лицето му, ярките цветове на плажната му риза.
Той вдигна глава в момента, в който тя се спря до шезлонга. Сините му очи проблеснаха сред загорялата кожа на лицето му. Леко наболата руса брада подчертаваше безупречните му, дръзки черти – черти без кривина от несполучлива хирургична намеса; без издайнически белези под носа, около устните или покрай линията на ушите. Когато ѝ се усмихна, белите му, прави зъби светнаха срещу нея – отново естествена белота; не сиянието на импланти. Ясен остави книгата и се изправи. Плажната риза се надипли по очертаните мускули на корема му. Раменете му бяха замайващо широки и когато се сгуши в тях, се почувства както всеки път.
У дома.
- Как си, съкровище? – дрезгавият му глас изсвистя в ухото ѝ и тя потръпна. – Приключи ли работа за днес?
- Да! – тя опря устни в топлата кожа на врата му. – Петрова най-сетне одобри илюстрацията – последният вариант, имам предвид. Този, за който ти казах вчера.
- А, онзи с цветята, които се ронят над замъка ли?
- Да. Каза, че точно това е търсела, ама не можела да го изрази с думи. Странни са ми тия автори, уж книги пишат, а все не могат да си изразят с думи идеите.
Ясен се разсмя.
- Ами и при мен е същото – нали знаеш колко се мъча всеки път? То не са разисквания, обсъждания…да го е яд човек, че не е телепат, да им влезе в главите. Не че там няма да открие същия хаос.
- Как върви маслинения проект? – попита тя.
- Ами, мисля да добавя истински маслинени листа на клоните. Хербаризирани. Да оставят чувство за крехкост. И оникси за плодовете. Какво ще кажеш?
- Оникси? Не е ли малко зловещо?
- Тъкмо, де. Търся контраст между нежността и агресията. Чупливото листо и здравия камък.
- Хм. Да, не е лоша идея.
Седна до него на съседния шезлонг и продължиха да говорят. Както винаги, от обсъждане на работата – и нейната, и неговата – преминаха към разнищване на съвременните и класически творци. После задълбаха върху начина, по който изкуството преобразява света чрез субективизма на авторовото възприятие. Докато говореха, детските викове и смехове покрай тях постепенно отслабнаха, а накрая се стопиха напълно. Крясъците и оживените разговори на възрастните също изчезнаха. Златната слънчева светлина угасна, за да отстъпи място на наситено, розово сияние, което обля целия плаж – стори ѝ се, че разбиващите се в брега вълни изхвърлят ароматни струи розово масло върху пясъка, а шезлонгите са отрупани с меки фламингови пера.
Когато цветното сияние изчезна в гънките на огромен сив плащ, който се спусна над плажа, двамата се изправиха. Хванати за ръце, тръгнаха към селото.
Малката му къща миришеше на дървесина и лак. Беше претъпкана с готови, или полузавършени творби – съдове, прибори, кошници, статуи, домашни и църковни дърворезби. Прекрачваха ги мълчаливо една по една. Времето за думи беше отминало. Спряха се до ниското легло в далечния край на просторното ателие. Ръцете му се протегнаха – дълги, прекрасни пръсти, малко загрубели от мазолите и раните от длетата – и я приютиха в себе си. Тя се плъзгаше около тялото му и изследваше всяка линия, всеки цветови оттенък; вдишваше дъха му, напоен със сладост, поглъщаше плътта; тази силна, здрава плът, с гени, способни да преборят с хиляди болести. Способни да създадат прекрасно поколение, да възвеличат човешкия род. Тя се сливаше с тях, приемаше ги в себе си и усилваше потенциала им с безупречността на своето собствено съществуване. Докато нощта напредваше, а двамата ставаха едно цяло, ѝ се струваше, че огнена струя разсича небето, стрелва се към Космоса и запалва нова звезда – звезда, готова да създаде нова планетна система и да вдъхне живот на хиляди нови същества.
Накрая, както винаги, се опита да остане будна, за да удължи момента. Както винаги не ѝ се отдаде. Очите ѝ се затвориха и се унесе в сън. Когато се събуди, се намираше в собственото си легло, в собствената си тясна, сива стая. Синкавият прозорец в стената беше изчезнал. Щеше да се отвори пак чак утре вечерта.
Лора въздъхна дълбоко, после стана, взе си душ, облече си пижамата и легна.
3 септември
Познатият остър звън се разнесе от настолния ѝ компютър. Лора намали прозореца на InkScapeNew, върху който работеше и отвори комуникационната програма „Досег“. Бледото, подпухнало лице на майка ѝ изплува пред очите ѝ.
- Здравей, скъпа! – острият, натрапчив глас проехтя в стаята. Лора побърза да намали звука. – Извини ме, че прекъсвам работата ти, но имам да ти кажа нещо интересно.
- Какво? – Лора изкриви лице. - „Глътка здраве“ са изкарали нов продукт и са ти дали безплатна мостра ли?
- Бъди сериозна! – възрастната жена сви устни. В тона ѝ прозвуча познатата от детството на Лора острота. Вече не ѝ се струваше заплашителна, обаче – само патетична. – Става въпрос за сина на една моя колежка.
Лора въздъхна дълбоко и извърна очи.
- Имам работа, мамо!
- Чуй ме внимателно! Видял те е на няколко снимки, от тези, общите ни, и иска да се запознае с теб. На твоята възраст е. И той е сам и според майка му, е много добро момче…
- …и колко хирурзи са кълцали лицето му? – прекъсна я рязко Лора.
- Няма ли да престанеш най-сетне? – извиси глас майка ѝ. – На трийсет години си, какво чакаш? Кого чакаш? Такива като теб, които са имали щастието да останат каквито са се родили, се броят на пръсти. И пак не си идеална, момичето ми. Косата ти е прекалено тънка. Брадичката ти е по-издадена, отколкото трябва и можеше да си с нормален ръст, ако ни беше разрешила да те оперираме, когато беше на тринайсет…
- Мамо, този разговор сме го водили хиляда пъти вече. Започна да ми става безинтересен.
- Твоя идеален мъж без хирургична намеса по себе си, дето го чакаш, дори и да дойде, ще е с толкова високо самочувствие, че ще те подритне като мръсно коте. Ще ти изрови един милион недостатъци. Ще предпочете жените, които не са се уплашили, че ще имат едно скрито белегче тук и там, но пък изглеждат перфектно. Знаеш, че в повечето случаи изобщо не се разбира кой къде е пипнат.
- Аз винаги разбирам.
- Да. И вместо да го приемеш като нормална част от съвременния живот, бягаш. Докога? Вече дори и без приятелки остана, всички се омъжиха и имат деца. Ще останеш сама до края на живота си.
„Не съм сама!“, искаше да каже Лора, „Имам него.“
Седеше мълчаливо и гледаше встрани от монитора. Пръстите ѝ барабаняха по масата.
- Нека уредим една среща – настоя майка ѝ. – Само една. Ако не ти хареса, няма да го виждаш повече. Колежката ми казва, че имате много общо. Той е…
- Довиждане – Лора изключи програмата.
10 октомври
Разделяше деня си на три части. Първата беше въображаема – рисуването на илюстрациите от осем сутринта до четири следобед. Втората, реалистичната, се простираше от четири до седем часа вечерта - тогава се разхождаше навън, срещаше се с клиенти, или пиеше кафе в „Розов кът“. От седем до десет вечерта следваше третата част, отново въображаема, когато посещаваше Ясен. Знаеше, че връзката ѝ с него е измислица. От малка имаше особен ум, твърде възприемчив, твърде поглъщащ и усещаше, че свърхпопивателните му способности ще го изтощят твърде рано. Ще му докарат болести. Шизофрения, например. Шизофренията те кара да виждаш картини и да чуваш звуци, които ти се струват съвсем истински, но всъщност не са. Знаеше, че трябва да отиде на лекар, но нямаше намерение да го прави.
Твърде влюбена беше в своя Ясен, за да го напусне.
Днес нямаше среща с клиент. Обу старите си дънки и маратонки, пъхна ключовете в джоба и излезе. От дома ѝ, до сладкарницата „Розов кът“ имаше пет километра разстояние. Вървеше по тихите, вътрешни улици, дишаше бавно и спокойно. Гледаше хората. Добре облечени. Усмихнати. Високи, с атлетични, поддържани тела и перфектни черти на лицата. Разминаваше се с красиви майки и бащи, които водеха за ръка две-три годишни грозновати деца. Децата най-добре разкриваха какви всъщност са родителите им зад маските, създадени от десетките пластични операции през годините. Скоро обаче, това нямаше да има значение, защото навършеше ли дванайсет, всяко дете започваше с процедурите. Лицева корекция. Импланти в костите за удължаване на ръста. Премахване на ребра за стесняване на талията. Изкуствено разширяване на раменете. Изкуствен бюст, дупе, и, ако денонощното висене във фитнесите не помогнеше, мускулни импланти. Всички тези процедури, разбира се, не бяха задължителни. Нямаше закон, който да ги налага. Само дето, ако не ги направиш, се обричаш на пълно отритване от обществото. Нямаш приятели, нямаш партньор, нямаш работа. Вариантите ти са два – или се самоубиваш, или бягаш да живееш в планината в комуните с бунтари. Като знаеше какви са условията на живот в тези комуни, първият вариант определено бе за предпочитане.
Любимата ѝ маса в „Розов кът“ беше празна. Сервитьорката я пазеше за нея. Лора седна в ъгъла и скрита зад огромния зелен фикус, вдъхна от мириса на капучиното си. Отвъд тихата улица пред сладкарницата имаше малък парк с детска площадка. Децата се катереха по мрежите, на прилично разстояние едно от друго; редуваха се да се пускат по пързалките. И този път, докато ги гледаше, Лора почувства свиване в стомаха. Никога нямаше да разбере какво е да държиш детска ръчичка в своята. Какво е да почувстваш допира на едно малко телце до своето, да усещаш мириса на бебешки шампоан и бебешко мляко за тяло. Да погалиш тънката, пухкава косичка. Получаваше всичко друго от Ясен. Това обаче, той нямаше как да ѝ го даде.
- Извинете…Лора, нали?
Сепната, тя се обърна в посока към гласа.
И се смрази.
Срещу нея стоеше мъж. Видимо на около тридесет, може би тридесет и пет. Нисък – около един и седемдесет. Устните му бяха хубави, чувствени, но носът твърде голям и месест, а лицето – прекалено издължено. Между веждите му се впиваха бръчки; тънки линии заграждаха и тъмносините му очи. Черната му чуплива коса беше прошарена. Когато се усмихна, Лора видя, че зъбите му, макар и бели, бяха доста криви; а когато направи крачка към нея, го видя, че накуцва. Беше много слаб и дрехите му висяха като на закачалка.
Лора бързо се огледа, неспособна да проумее какво става. Всички останали хора в заведението впиваха разширени очи в новодошлия. Видя ръце, предпазливо прокрадващи се към ушите, където стояха закрепени комуникационните им слушалки. Внезапно Лора си спомни какво ставаше в случаите, когато някой от бунтарите реши да слезе от планината и да си направи разходка сред цивилизацията. Срещналите го минувачи моментално изнамираха причина, заради която да се обадят на полицията и човекът се озоваваше в предварителния арест. След това, тихомълком, беше принуден да се върне обратно в комуната си.
Такъв ли беше този? От тях? Какво за Бога правеше тук и откъде знаеше името ѝ?
Жената на съседната маса – ослепително красива блондинка – вдигна длан до черното топченце, залепено за долната част на ушната ѝ мида, като ониксова обица.
- Чакайте! – Лора надигна глас. - Той е с мен! Дошъл е за интервю. Авторът, с когото работя, пише книга за планинските комуни и ме помоли да направя проучване. Ще остане половин час и ще си тръгне, имате думата ми!
Хората продължаваха да ги зяпат без да помръдват. Блондинката свали длан от ухото си и сви недоволно устни.
- За мен твоята дума не струва много, дребосъчке. Чудя се как и теб изобщо те пускат да стъпваш тук. Ако питаш мен, и ти си за планината.
Чуха се възгласи от другите клиенти: „Млъкни, Теодора!“, „Какво ѝ е на Лора, толкова е сладка!“, „Хайде, ние и без това ще ставаме!“. Лора се отпусна обратно на стола си с разтреперани колене. Сърцето ѝ думтеше. Непознатият мъж продължаваше да стои прав. Извърна леко глава към клиентите, сините му очи се присвиха. Изведнъж суматохата се уталожи. Блондинката отпусна разсеяно устни и взе отново оставеното на масата електронно списание. Останалите извърнаха погледи от новодошлия и се заприказваха лениво помежду си. Дори съпрузите, която се канеха да „стават“, преместиха отново столовете си по-близо до масата и забиха нехайно носове в чашите си с коктейли.
„Май пак имам пристъп на шизофрения!“ помисли си Лора. Обля я студена вълна. Да си полудява тихичко вкъщи беше окей, но ако започнеше да ѝ се случва и навън, или по време на работния ѝ процес, това вече беше проблем.
- Нищо ти няма – каза мъжът с тих, нежен глас. Усмихна ѝ се отново. Каква хубава усмивка – все едно слънцето изгря срещу нея. Неволно, Лора също се усмихна. – Не страдаш от шизофрения, имам предвид.
- К-какво? – опули се тя. „Той…ама той…мислите ли ми чете?“
- Ще седна, имаш ли нещо против? Трудно ми е да стоя дълго време прав, имам вродена малформация на десния крак. Можеха да ми го оправят, но както виждаш – той посочи изразително лицето и тялото си – не съм пипнал нищо по себе си.
Лора мълчеше. Той седна срещу нея и направи знак на сервитьорката. Тя дойде и прие поръчката му – портокалов сок – с абсолютно спокойно изражение на лицето. Или бе ослепяла, или внезапно бе развила древната толерантност на хората към различията на себеподобните им.
- Извинявай, че се натресох така без предупреждение – каза той тихо. Сплете ръце върху масата. Ръцете му бяха хубави – с дълги, изящни пръсти, макар и покрити на места с мазоли и рани.
- Кой сте вие? – попита тя рязко. – Какво искате от мен?
- Не мога да издържам повече така. Просто не мога, Лора.
- Говорите ми на „ти“. Знаете името ми. Откъде ме познавате?
- Познавам те от много време. От…- наведе глава и опря чело на дланта си - … една година вече.
- От една година ли? – ново, още по-студено течение се вля в кръвта ѝ. Лора се разтрепера. Гласът му. Толкова познат. Тези нежни нотки, тази лека дрезгавина. И пръстите му…наранените пръсти…
- Да, аз…видях те преди година на една снимка в „Откровение“. Майка ми работи при социалните, с твоята са колежки. Показваше ми снимки веднъж, тя постоянно се опитва да ме сватосва, макар че знае, че е безсмислено. Обикновено не ѝ обръщам внимание, но когато те видях на онази снимка… - той поклати глава. Лора го гледаше. Същото излъчване. Същата тиха, неизказана доброта зад синевината на очите му. Същото потреперване на клепачите, сякаш всеки миг ще се разплаче, но няма да го направи, разбира се. Мъжете не плачат. Никога.
- Момент – каза тя. Гласът ѝ беше пресипнал. – Следил сте ме, така ли?
- Не, не. Само веднъж. След като те видях на снимката, разбрах, че идваш често в тази сладкарница. Дойдох и аз един следобед. Исках да ти се представя, но така и не събрах кураж. Ти си също като мен, не си правила корекции по себе си. Останала си каквато си родена. Имаш същото мислене и с това ме привлече. В очите ти няма страх. Само че, за разлика от мен, ти си красива каквато си, докато аз…- пое дълбоко дъх и стисна силно сплетените си пръсти.
- Значи ти си момчето, за което майка ми приказва от няколко седмици? – промърмори Лора. – Това, което било лудо като мен. Така ли?
- Да, но…Виж, дойдох, за да ти кажа истината. Не мога да продължавам повече така.
- Как се справяш? – попита тя внезапно. Сви ръце около изстиналата си чаша капучино. – Имам предвид…хора като теб…те не могат да останат в обществото. Щом си с майка си, очевидно не живееш в комуна в планината. Как така…
- Рядко излизам от вкъщи – отвърна той. – Дърворезбар съм и работя в ателието си през повечето време. Когато съм навън и се налага да се срещам с хора – е, тогава имам начин да ги накарам да не се страхуват от мен. Да ме виждат по друг начин.
- Какво? Дърворезбар ли? – Лора сведе отново поглед към ръцете му. Мазолите и разрезите на пръстите. Лекият мирис на дървесина, който дрехите му излъчваха. Спокойните хора на масите около тях. Сякаш бяха напълно забравили за него. Сякаш не го виждаха.
- Да, правя статуи, стенни дърворезби, иконостаси – такива неща.
- Аз…- тя заекна – аз…аз…аз не…не разбирам…
- Казвам се Ясен – протегна дясната си ръка към нея, над масата. Отправи ѝ отново сияещата си, чаровна усмивка. Лора затвори очи. Опита се насложи образа на Ясен – нейният Ясен – върху човека, който стоеше сега пред нея. Правеше го често, когато рисуваше. Образ върху образ, за да улови допирните точки. Направи го и не видя никакви съвпадения. Е – като изключим очите и добротата, която излъчваха. И усмивката. И гласът. И…
пръстите
…и тогава тя бързо се пресегна и стисна дланта му. Беше силна и топла. Отвори очи и срещна погледа му. Той продължаваше да се усмихва. И устните, и очите му се усмихваха.
- Благодаря за ръкостискането – каза. – Повечето хора, като ме видят какъв съм, бягат презглава. Не смеят да ме погледнат втори път, камо ли да ме докоснат.
- Повечето от тях изглеждат по същия начин – промърмори Лора. – Това, че са го замаскирали с хирургични ножове, не променя истината.
- Вярваш ли в теорията за Марк Мейсън? – попита той. – Че добрият външен вид е предпоставка за добро здравословно състояние и силен имунитет?
- Вярвам, че човек е нещо много повече от „добро здравословно състояние и силен имунитет“ – отвърна тя. – Вярвам, че хората имат и душа. За съжаление, в последните няколко десетилетия, тази душа е завряна на дъното на Марианската падина. Сега съществата, които ходят по земята, са манекени от витрини на магазини, а не човешки същества.
Той се засмя тихо.
- Толкова е хубаво да чувам гласа ти – промълви. – Истинският ти глас, не този в съзнанието ти.
Отново бе сплел ръце и ги стискаше здраво пред себе си. Лора вдигна чашата си и отпи глътка кафе. Дланите ѝ трепереха и едва не разплиска течността върху розовата плетена покривка.
- Каза, че си дошъл да ми кажеш някаква истина. Каква е тя?
- Мисля, че вече я знаеш – отвърна той тихо.
Тя не каза нищо. Стискаше чашата си.
- Чета мислите ти, Лора. В момента се чудиш дали аз съм той. Отговорът е -да, аз съм. Аз съм този Ясен, с когото се срещаш всяка вечер от почти година насам. Там, на плажа и после в бунгалото.
Този път цялото ѝ тяло се вледени. Сякаш я връхлетя зимна виелица и я обсипа със сняг. Не можеше да помръдне нито ръка, нито крак, нито дори да мигне. Само стоеше и го гледаше.
- Съжалявам, че те разочаровах – промълви той и сведе глава, – но не можех повече да издържам. Трябваше да разбереш истината.
- Но как… - отрони се накрая от устните ѝ. Думите ѝ бяха резки, като ледени висулки, чупещи се от края на напукана стряха.
Той въздъхна. Отпусна ръце и прекара пръсти през косата си.
- Как го правя ли? – потри чело. – Ами…ще ти обясня. Всички тези нови вируси, които плъзнаха по света през последните петдесет години, те промениха хората. Няма лечение срещу тях, разчитаме единствено на имунната си система. Поддържаме външния си вид перфектен, защото, предполагаемо, това говори за здрава имунна система и здраво поколение. Това, обаче, е само на теория. Реално никой не знае защо някой е по-здрав от друг. Не са ясни и докрай реакциите на организмите, които са преболедували някои от вирусите. Майка ми е карала А8, и ВИС. Баща ми е карал А8, синята шарка, ОСП и почина от ВИС. Не знам точно какво е попаднало у мен сред целият този коктейл от антитела, но се е случило още на ембрионално ниво. Въздействало е на ДНК-то ми. Родил съм се различен. Още от малък мога да…да упражнявам мисловен контрол върху хората. Усещам мислите им, чувствата им, мога да влияя на съзнанията им. Как мислиш, че успях да се запазя във вида, в който съм? Непрекъснато влияех върху умовете на родителите си, за да не ме водят по хирурзи и болници. Когато спрях да го правя и те се усетиха какво се е случило, вече беше късно. Бях пълнолетен и не можеха с пръст да ме пипнат. Майка ми искаше да ме изгони от вкъщи, но след като татко почина, не ѝ даде сърце. Примири се. Дори започна, представи си, да се опитва да ме сватосва. Казва, все ще се намери някоя откачалка като теб. И…- той сви рамене. Клепачите му отново затрепериха. Притисна ги с длан.
- Значи искаш да ми кажеш – езикът на Лора повдигаше всяка дума бавно, като тухла, която можеше всеки миг да падне върху краката ѝ, - че си влизал в съзнанието ми всяка вечер и си ме карал да преживявам неща, които не са истински? Всичко това…на онзи плаж…в онова ателие…разговорите ни…това е било внушено от теб?
- Да, влияех на съзнанието ти – каза той. – Относно разговорите ни, искам да знаеш обаче, че те бяха съвсем реални, макар и мисловни. Аз съм съвсем същият човек като Ясен от плажа. Вътрешно, де. Външния вид – е, това вече беше измислица. Представих ти се така, както винаги съм искал да изглеждам. Красив, но истински. Такъв, какъвто и ти искаше да изглеждам.
Тънък лъч светлина проби забуленото в облаци небе. Той освети масата и заигра пред очите на Лора. Ледът по тялото ѝ постепенно започна да се топи и тя усети как мускулите ѝ бавно се отпускат. Остави чашата на масата и се облегна на стола.
- Лъгал си ме – каза сухо.
- Да, Лора. Съжалявам. Знам, че напоследък започна да си мислиш, че си болна психически. Не исках това да продължава и трябваше да разбереш истината. Това е всичко.
- И сега какво ще правим? – тя погледна към портокаловия сок и капучиното на масата. Стояха недокоснати.
- Сега ли? Ами, каквото ти решиш. Мога да изчезна завинаги от живота ти – имаш пълното право да искаш това и ще го уважа. Можем и да продължим да се срещаме вечер в измисления ми свят, ако ти харесва- нямам против. Ще ме виждаш красив, ще си говорим както досега, нищо няма да се промени. Изборът е изцяло твой.
- Това ли са единствените варианти? – тя вдигна очи към златистото сияние, обагрящо краищата на белите облаци.
- Ами не се сещам за друг.
- Аз мога да ти предложа и трети. Какво ще кажеш да започнем се виждаме в реалния свят? Ще угодим на майките си, пък кой знае - може и на нас да ни се отрази добре.
Ясен рязко отдръпна ръце една от друга. Бутна сока от масата и го разля върху покривката.
- О, по дяволите… – дръпна стола назад и започна бързо да попива със салфетката разляната течност. Сервитьорката дотича и изчисти всичко. Донесе му нов сок. Усмихваше се мило на извинителните му думи и го уверяваше, че всичко е наред. Лора наблюдаваше сцената с едва прикрита усмивка.
- Толкова ли съм страшна на живо? – попита тя най-сетне, когато двамата отново останаха сами на чистата маса. – Затова ли предложението ми толкова те шокира?
- Какво? Ти ли? Ти си невероятна! Не съм виждал по-прекрасно момиче от теб! Проблемът не е в теб, а…
- Невероятна ли съм? Сериозно? Майка ми постоянно разправя колко зле изглеждам. Твърде ниска съм била, косата ми била рядка, скулите ми твърде широки, брадичката ми издадена, краката криви и така нататък.
- Глупости. Знаеш, че не е така. Не вярваш на приказките ѝ, нали?
- А ти вярваш ли на приказките на твоята? – попита Лора тихо.
- Ами…- той въздъхна, - бих искал да не ѝ вярвам, но съм се поглеждал в огледалото. Доста пъти.
- Сериозно? Значи не си забелязал какви хубави устни имаш? Какви хубави очи, колко високо чело, и какви сладки къдрици? Ръцете ти са страхотни. Гласът ти е невероятен. Дори и носът ти не е толкова лош, така като го гледам сега.
Той я гледаше право в очите, без да помръдва.
- Боже…ама ти говориш съвсем сериозно – промълви след минута.
- Радвам се, че можеш да четеш мисли. Спестява дългите обяснения.
- Не мога да повярвам, че наистина го мислиш!
- И аз самата не мога. Обаче знаеш ли - току-що осъзнах, че не искам красив мъж. Искам истински мъж. Такъв, който не се страхува да бъде себе си, дори и това да му струва живота. Смятам, че ти си точно такъв.
Настъпи дълга тишина. Ясен седеше безмълвен, а Лора го гледаше с усмивка. Накрая тя се изкашля и побутна сока към него.
- Изпий го, преди да си го разлял пак. Давай, защото сега ще ти направя още едно предложение, което е още по-страшно.
Той я погледна косо, с присвити очи. Посегна и изпи сока наведнъж. Усмихна ѝ се. Обърна се и хвърли поглед към детската площадка отсреща. Малчуганите продължаваха да се катерят по мрежите и да се спускат с весели писъци по пързалките.
- Знам какво ще ми предложиш – протегна ръка напред. Тя сплете пръсти с неговите и също му се усмихна.
- Да отидем да кажем тогава на майките си, а?
- Веднага. Още сега – той махна на сервитьорката, после посегна към електронната карта в джоба си. Слънцето, което се бе показало напълно и бе избутало облаците далеч на север, къпеше заведението в розово-червеникава светлина. Платиха и хванати за ръце, се запътиха към малката желязна врата на оградата. Колоните лъщяха под слънчевия блясък, потрепваха и се размиваха, сякаш очертаваха рамка на прозорец.
Двамата пристъпиха напред. Прозорецът се уголеми още повече пред тях и те прекрачиха през тънките му, сияещи очертания.
© Невена Паскалева Всички права запазени