От храстите излезе човек. По-скоро – измъкна се приведен, внимателно се огледа, ослуша, застина за миг, чувайки далечното бръмчене на хеликоптера, после леко и тихо се запъти по пътеката.
На практика това не беше истинска пътека, а пролука между храстите, пробита от някой подивял домашен звяр или непослушен гражданин. Но пък водеше настрани от облагородената градина…
Доста време му трябваше да напусне обработените територии в гората и да навлезе в специално отглежданата дива джунгла. Внимателно се шмугваше в храстите при всеки страничен шум, още по-внимателно пресичаше добре подготвените изненадващи препятствия в грамадните храсти.
Накрая излезе на малка поляна. Спря и се огледа пак. Тишина. Нито звук. Като че всичко беше мъртво.
После човекът се приведе и измъкна от джоба сгъваема лопатка. Приклекна, започна да рови, оформяйки малки лехички – нейде метър дълги. Стараеше се надвисналите храсти да закрият поне отчасти подготвяната почва. Е, на растенията е нужна и слънчева светлина, но ...