8.06.2013 г., 13:18 ч.

Нашата песен 

  Проза » Разкази
1251 0 6
4 мин за четене

Нашата песен

Ще изчакам да стане неделя следобед. Точно в оня момент, когато хора по улиците няма. Всичко е притихнало, а само нейде се дочува забравения радиоапарат и досадният глас на водещия, който съобщава без емоция, че идната седмица ще е гореща!

 

Гореща, като кръвта във вените ми.

 

Точно в оня момент, в който старците са се успали. Котките и те сънуват. Птиците са се унесли, а отвсякъде се чува досадното жужене на мушиците.

 

Тихо заключвам вратата и слизам с трамвая в центъра. Докато се возя, си представям, че пътувам към някое непознато място, а пейзажът около мен не представлява фрагменти от сиви сгради, колони, паваж, увехнали цветя... Че вятърът е силен и носи миризмата на море... Представям си го, като житни класове, които леко погалват слуха ми.

 

Слизам и поемам безцелно накъдето ми видят очите. Истината е (с теб поне мога да съм честен), че търся най-тихото място в града, където да постигна своето сатори, нирвана, кеншо... Наречи го както искаш.

 

Намирам тихо вътрешно дворче на една двуетажна, навярно фамилна,  кооперация. Вътре има само пейка и цъфтящи липи. Прескачам през оградата и сядам на пейката. Сянката е шарена, но въпреки всичко е прохладно.

 

Слагам слушалките в ушите си и пускам песента, която е наша... Помниш я, нали? Онази, за изгубеното изкуство на разговора. Онази, на която мислите ни се любеха. Песента, в която се пее за лъжата и молитвата. За отминалия и мъртъв момент и за изречените думи... Думите, които никога не трябваше да се казват!

 

Долавям аромат на тютюн. Поглеждам към прозореца, а на втория етаж пушиш ти. Бавно вдишваш отровата, а пушекът излиза през носа ти. Не мога да повярвам, че пак си ти! Косата ти е пристегната на опашка и носиш любимата ми зелена риза, която е разкопчана наполовина.

 

Притварям очи, в опит да фокусирам по-добре и всъщност виждам, че това е цъфнала китайска роза, която се показва през прозореца. Напоследък те виждам навсякъде. Във всичко, което е живо. Във всичко, което носи душа. Или просто ми се иска да си там?

 

На ръба на океана, в който се къпят нашите фантазии, сме се излегнали с коктейл в ръка под палмов чадър, а музиката продължава да звучи отвсякъде и от никъде. Усмихваш ми се, погалваш ме по ръката и изпълваш със смисъл цялото ни съществуване. Целувката ни е кулминацията, която води до експлозия. И тогава се ражда нашата вселена, която се разширява до безкрай!

 

Задрямал съм за момент.

 

Будя се в кафенето, дето с тебе прекарвахме най-прекрасните си утрини. Пред мен на масата има пожълтял (навярно първият в света) вестник.  На титулната страница пише, че се обичаме... Срещу мен има голяма чаша с кафе, кроасан с пълнеж от праскови и любимата ти канела. Чакам те да дойдеш и да ми разкажеш за последната книга, която прочете. За последната сълза, която изплака и най-вече те чакам, за да ми кажеш "Липсваше ми!" Ти не дойде...

 

"Липсваш ми и ти" - казвам аз.

 

Излизам от кафето и се насочвам, пак безсмислено, към най-шумното място в града. Искам да преживея емоциите в сърцата на хората. Да се изпълня със смеха на децата. Да попия в съзнанието си усмивките и любовта. Да се окъпя в дъгата на радостта. Да видя теб сред множеството.Тайно да се промъкна зад гърба ти, да те изненадам с ръце над очите, а после да те попитам "Познай кой е?" След това, ръка за ръка да се повозим на виенското колело. Да ти купя захарен памук и да отстрелям няколко капачки от кока-кола, с които да ти спечеля плюшена играчка. Накрая ще се скрием в някой бар, където ще звучи нашата песен...

 

И тогава животът ни се разпиля, като трохи от стара бисквитка.

 

"Трябваше да бъдеш по-внимателен!" - прошепваш тихо, но настоятелно ти.

 

Всичко това си го мислиш, докато гледаш черно-белия ми портрет.

 

Днес са четиридесет дни.

 

Снимката ми е още нова и незахабена.

 

Трябваше да те послушам и да бъда по-внимателен, докато пресичам натоварения с трафик булевард. Но толкова ми се искаше да слушам нашата песен. Помниш я, нали? Онази, за изгубеното изкуство на разговора. Онази, на която мислите ни се любеха. Песента, в която се пее за лъжата и молитвата. За отминалия и мъртъв момент и за изречените думи... Думите, които никога не трябваше да се казват!

 

Благодаря ти за цигарата, която остави! Благодаря и за храната, която открадна младата майка, за да нахрани детето си. Виждам те...

© Атанас Атанасов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??