Меко слънце! Любопитни гларуси на палубата гледат с ококорени очи. Стомахът ми – свит на кравайче. Нетърпението е добило форма на зелено петно в края на погледа ми. Плъзгаме се елегантно. Дойде ми един спомен от стар руски филм, който се казваше " Бягаща по вълните". Кеят е съвсем наблизо. Пристанище като пристанище. Където се пристига, или се завръща, все едно. Хубаво е, че усещам твърда земя под нозете си, твоята земя... Заземяване. Хуквам по завоите. Нагоре, нагоре! Зад всеки завой нещо твое – очите ти, чуждоземната ти усмивка, талантливите ти длани, мъжкият ти смях... Все по–близо до теб, все по–далеч от това, което не искам да бъда, но съм. Хотелът, същата стая, същият примамващ солен въздух. Навън. "Заливът на октоподите"долу в ниското, почти от птичи поглед. От погледа на влюбена птица. Синьото, зеленото, бялото на рибарските лодки, черното на жените, плетящи дантели. Сякаш са се сраснали с времето, със скалите. Сякаш са родени да правят точно това – да плетат и да разплитат дан ...