Sep 8, 2014, 5:24 PM

Натали 

  Prose » Narratives
614 0 6
2 мин reading

            Меко слънце! Любопитни гларуси на палубата гледат с ококорени очи. Стомахът ми – свит на кравайче. Нетърпението е добило форма на зелено петно в края на погледа ми. Плъзгаме се елегантно. Дойде ми един спомен от стар руски филм, който се казваше " Бягаща по вълните". Кеят е съвсем наблизо. Пристанище като пристанище. Където се пристига, или се завръща, все едно. Хубаво е, че усещам твърда земя под нозете си, твоята земя... Заземяване. Хуквам по завоите. Нагоре, нагоре! Зад всеки завой нещо твое – очите ти, чуждоземната ти усмивка, талантливите ти длани, мъжкият ти смях... Все по–близо до теб, все по–далеч от това, което не искам да бъда, но съм. Хотелът, същата стая, същият примамващ солен въздух. Навън. "Заливът на октоподите"долу в ниското, почти от птичи поглед. От погледа на влюбена птица. Синьото, зеленото, бялото на рибарските лодки, черното на жените, плетящи дантели. Сякаш са се сраснали с времето, със скалите. Сякаш са родени да правят точно това – да плетат  и да разплитат дантелите на здрача. И между другото дишат, женят се , правят любов, раждат, умират. Той, здрачът над залива е магичен...

           Най–безотговорно зарязвам багажа си и съвсем осъзнато тръгвам по пътеката. Към твоята градина. Миналата година ми подари най–безсмисления и най–милия подарък – една от твоите маслини. И мислейки за нея, всъщност мислех за теб. И вълнувайки се за нея, се вълнувах всъщност за теб. И ето я. Стара е, не зная точно колко , но достатъчно, за да ме приюти като стара майка, или обичана баба, или като нещо много, много важно в живота ми, при което искам   да се връщам непрестанно.Прегръщам я, стоя залепена за топлата и грапава кора, искам да те усетя... Само, че нещо не е наред. Малките ù плодчета са все още зелени, но са вече сбръчкани, тъжни, сякаш полумъртви. Нищо няма  стане  от тях. Плаха, неочаквана болка каца на рамото ми.Непозволено! И стои там, докато тичам надолу към градината ти. Ти не би оставил маслината ми да се скапе, зная това. Мамка му, не мога да тичам по–бързо! Уморих се. Сянката ми се просва върху един горещ камък и не иска да мръдне от там. Вдигам я с усилие, проклетата, и продължаваме двете криво–ляво... Градината – петте смокини с разпукани като презряла плът плодове, здравецът и босилекът в пръстените саксии, наситено червеното разточителство на бугенвилиите, тишината, полегнала в шарената трева, скулптурата на моята ръка. Да, на моята ръка, изваяна от теб с любов до последната подробност! Часовете...Сливането! Аз съм ти, ти си аз...Върховете. Нирваната! Страхът...

            Една жена на средна възраст полива цветята с лейка на жълти рибки. Усмихва се разбиращо. Или пък неразбиращо. Моят въпрос. Нейният отговор...

He left  the Island, Natalie! Befor long time.

            Октоподите в "Залива на октоподите" не са грозни. Те са интелигентни, загадъчни и имат по три сърца. Мисля, че ми съчувстваха и с трите си сърца. Мисля, че разбраха. Огорчено изпуснаха мастилото си и заливът потъмня. Като последен кадър от филм. The End.

            Сянката ми притеснено се сви на кълбо, а по–късно зае утробна поза и май заплака. Бедната тя... Натали.

             

© Рада Димова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??