Поразходих се до Бяла Слатина и Краков. И, разбира се – доста неща има за разказване…

Два дена в Бяла Слатина бях гостенин на един приятел. Не ми се стоеше у тях – зная добре в какво състояние е 90-годишната му майка. Меко казано – като малко дете. Само дето хлапето осъзнава, че е недорасляче, че е глуповато, че много, много неща не разбира и не знае. А старата жена е убедена, че е нормална, че всичко знае и може. И нещо повече – че всички се опитват да я излъжат.

Отказала да плаща тока, макар нейната стая да е в отделна пристройка, с отделен електромер, с отделна вода и канализация. Рекла, че токът идва при нея накрая и затова не е качествен/?/. „А водата?“ – питам го. Вода, телефон /отделен/, телевизия, храна – всичко той плаща. Но тя не се сеща, че и това пари струва…Пък той не иска да й припомня.

Представи ме, тя не се сети кой съм – макар да бяхме комшии двадесет години. И връчи на майка си две нови поли, купил ги този ден. Добави касовата бележка. Щото тя не обичала нови дрехи, смятала, че са чужди, та ето – да види касовите бележки, да се увери, че са нейни. Пътем й връчи ново дистанционно – старото тя го смачкала някак си.

Бабата тихо ни погледна и рече: „Ми, да ти дам пари…“ А моят приятел веднага се съгласи. И тя извади портмоненце, наброи му шестдесет лева…

„Бе, ти…“ – казах му укорно, когато излязохме…

„Шшшшт… - огледа се той – Видя ли портмонето? Цялата пенсия е там. С нея ходи до магазина, нея крие, където й хрумне, от нея раздава пари на ония лешоядки, дето й се пишат приятелки. Та барем малко пари да прибера“ – и отвори шкафа в кухнята си, където сложи банкнотите върху други. С тях плащал тока, телефона, водата, храната… С две думи – игрички си играе. Принуден…

Но изкарах само още един ден. На заранта жена му отиде на работа, той тръгна към пазара, аз сложих лаптопа и… На вратата се почука. Появи се бабата…

„Извинявай, - рекох – работя…“

А тя: „Виждам. Не ми пречиш… Слушай сега…“

Та вечерта се преместих при брат ми. Приятелят ме разбра. Очаквал нещо такова, ама чак веднага…

А на обяд тя го погледна и рече: „Ти си купил ново дистанционно ли? Калко струва?“ – и извади портмонето…

хххх

Виждахме се всеки ден на кафенето. Приказвахме си, спомени разни, обсъждания на съученици и комшии…

И се появи един нашенец – млад, млад, останал още през 90-те.

От тия, дето им викат психодесни. За каквото разговорим – а ние споменавахме за какво ли не, избягвайки политиката, той ни прекъсваше и почваше:

„Руснаците изпратили Кулбарс да нареди на цар Милан, та да нападне България…“

„Сашо, викам му, няма Кулбарс – имало е Каулбарс. И сърбите цар не са имали, царе са властвали само в нашето царство. Сърби, гърци, власи, албанци са обявявали крале най-много…“

„Ти, казва, нищо не разбираш от историята…“ Може и така да е – втората ми диплома от СУ е от Историческия факултет, ама какво ти знам аз…

„Аз, обяснява ми, съм учил още от учебника за единадесети клас какРусия е пратила Сърбия срещу нас през 1885 година…“

„Саше, прекъсвам го, ти завърши гимназия през 1970 година и е просто абсурдно подобно нещо да има в учебника…“

„Не ми отвлечай вниманието! На това са те учили руснаците…“

Съгласявам се: „В университета на КГБ още в първи курс се учи как се отвлича вниманието на деца от детската градина. И аз го използвам. Е, в четвърти клас се учи как се спори с възрастни и умни хора, ама ония знания за теб не ми трябват…“

Приятелят се хили и наслаждава, Сашо се мъчи да преглъща – познава ме, знае, че ни с „доводи“ за десни-бесни, ни със злъч може да надделее. А у нашенско в спор надделява тоя, дето реже със замах и направо подмята с подигравки опонента като хартийка върху фонтан…

Така – почти всеки ден. Мазохист ли е станал Сашо – може би. Ама десет дена да се завираш между шамарите…

А, да – все още се пише адвокат. Даже взе да разказва как бил навремето прокурор. „Саше, признавам му, аз бая мръсотии сигурно съм направил. И ме е срам от това. Ама барем си трая. Пък ти се и хвалиш с гадостите…“

Важното е, че е свеж. Все едно 30 години не са минали, светът не се е променял, хората не са поумнели и всички си стоят в някогашното мислене /ако може да се употреби тая дума, де!/ на колективното безумие, глупави надежди и наивно доверие в празните приказки…

хххх

Голяма шперплатова врата. Край нея два плаката. И автомат за кафе. Отгоре надпис „Супермаркет Ани“…

Странно… Помня – имаше барака там. Дървена. Използвана за електронни игри. Нейде тридесетина квадрата. Пък сега… Супермаркет?

Бе, можеше и хиперултрасупермегамаркет да е. Пак са скромни…

Тръгнал съм да търся английски чай. Не отвара от някакви треви, нито събирани от циганите с метла и лопата отпадъци, пакетирани и предлагани като „чай“…

Вътре… Мрак… Да, де – има някакви крушки. Мътни, цветни или оцветени от миналогодишните мухи. Внимателно се промъквам между два рафта, заобикалям нещо като фризер, зървам под десния си лакет отвор в стъкло и се досещам, че сигурно съм пред касата. Но, понеже подът не е равен, тя е на нивото на пъпа ми…

„Какво искаш?“ – пита тайнствен глас, идващ май от някакво същество на неопределена възраст. Може на 20 да е, може на 40, може и на 60 – нали ви казвам, тъмница…

Питам за чай…

„Ей там – сочи то над главата си. Търси си…“

И почвам на напрягам поглед като вахтения моряк на „Санта Мария“ пред сами Сан Салвадор. Ама оня барем е имал напред си цял океан, пък и денят е бил светъл, вълните певчески и красиви…

Пък аз – в бившата барака, сегашен супермаркет…

„Извинете, казвам, но не мога да различа нищо под тавана. Търся английски чай. Какъвто и да е…“ /Вече съм готов да плащам, само да се измъкна/…

„Стой там! – нарежда съществото. То къде ли ще ида, изгубих ориентация – Ей тоя, пише нещо на английската азбука“…

Пише. „Липтън“ – неочакван успех в търсенията ми.

„Дай там три и петдесет…“

Ха, че и евтино? Плащам и се оглеждам…

„Надясно, надясно… И да не се бутнеш в рафта…“

Каква светлина е навън…

Разказвам на една позната, продаваща тетрадки и вестници до училището. Успокоява ме – учениците от първия до последния клас й говорят на „ти“. Малък град, всичко е център, на единия край кихнеш, на другия ти викат „Наздраве!“. И всички я рода, а комшии, я колеги, я просто се видели в понеделник на пазара, та се знаят…

/следва/