Стоя! Не, дума противна. Облъхнат от мършавостта на наличността, продължавам да размазвам с вмирисания си дъх, наблюдаващата ме жално станалост. Огледалото се пропуква, въпросителността отпада, а моята абсурдност не желае да се разкара. Не питам защо. Отнеха ми въпроса. Вече няма как да се отговори, тоест да се продължи. Всичко свърши, но безсмислеността, в своята най-чиста форма, продължава да се утвърждава връз моята нищност. Вместо да съзнавам виталността на онова, което предстои, в разлюляното ми съзнание се прокрадва само призракът на неизменната абсурдност.
Все по-трудно ми става да се връщам към наивността на живота. Не мога да претендирам, че изобщо нещо създавам, включително и моето си Аз. Но няма ли го това Аз, няма и проблем. Жалко, че абсурдът не е проблем, иначе лек би бил куршумът.
Остана ми надеждата за онази връв, която стърчи единствено в моето въображение, но в чиято реалност не просто вярвам; чрез нея живея.
Връв - куршум, разлика има ли? Надежда дава, значи има!
Дум ...