Ная в лоното на Афала част 1 (или продължението на Соко)

Голяма скука да ви кажа голяма скука! Ама малко повече се поохарчихме около едни събитията, за които ще ви разкажа по–долу и няма как. Трябваше да отида да заработя нещо извънредно. Един приятел ми предложи за четири месеца да замествам пилот от някакъв екипаж работещ на карго линии към една иранска авиокомпания. Викам си охо хем свят ще видя хем ще се поразвея. Да ама не. Колегите, които заместваме се изпонатръшкали от белодробна туберкулоза. И сега сме под карантина нещо като хотелски арестанти. Кацаме с каргото - трансфер до хотела и докато ни разтоварят и натоварят само в хотелския комплекс имаме право да се разхождаме. Държим линиите Иран - Индонезия и Иран – Китай ама вътрешен Китай. Дето в града цивилизацията е около осем улици. За това ни държат в хотелите. И то скука. И какво да правя че реших да ви напиша това онова от преживяванията си.
Ох от къде да я подкарам я? Бях ви обещал в предната си писанка да ви разкажа, ако случайно нещо се случи след случките ,които ни се случиха около нас с Боян.
Абе как кой Боян? Оня моя приятел парашутиста-пилот дето приятелката му Яна получи инсулт по време на скокове. И същия онзи, който ме накара да гоня със самолета една курсистка по скокове на име Ная. И после скочи по най-шантавия начин да я спаси. Как от какво да я спаси? Ами тя си беше хвърлила парашутите във въздуха. Била неизлечимо болна от левкемия. Сторила го защото една циганка й казала, че ако не се оправи докато лети сред ято бързолети по изгрев слънце ще се мъчи в агония до смъртта си. Сега сетихте ли се за кой Боян ви говоря? Да, да - онзи същия със сокола Соко! За когото ви разказах в разказа си Соко!
Ама то тя работата се завъртя съвсем в друга посока и не зная дали всичко дето ви го разказвам ще ви е интересно. Но ще опитам де. Пък сега, на който някой неща не са му интересни, или пък са му тягостни и скучни амиии… да ги прескача. Тъй де малко са сложнички и искат малко повечко мислене и доста повечко въображение... то и аз не всичко разбирам, но го пиша както са ми го казали. Няма да ви лъжа сега я!? Пък всеки сам да си преценя кое какво е и дали изобщо да му обръща внимание. А пък ако всичко му е скучно изобщо да не го чете. И на мен ми е скучно! Както ви казах ей на седя сам тука в една хотелска стая и дремуцам. И понеже няма какво да правя докато чакам някой събития като товарене и разтоварване да се случат… викам чакай да ви подосаждам аз с по - долу написаното от мен! Хайде ще почна от там със циганката дето и дадох два лева без да ми е гледала.
Че бабката, онази циганката, дето ми каза, че ще ходя при нея след две години случайно или не, ама позна жената. Как коя бабка онази де, дето беше казала на Ная, че мъж птица и нещо друго ще й помогнат да се избави от левкемията. А на Боян, че душата на неговото загинало момиче Яна не си е на мястото в Отвъдното след кончината му. И още, че духа на Яна ще намери спасение по много странен начин. Ама тя онази старица май е толкова изкукала бабка колкото и циганка, но я аз да я карам по ред, че то аз се обърквам в тази центрофуга от събития и нови неща, които научих, пък какво ли остава до вас.
Та нали по ред де... след като стана ясно, че Ная вече не е болна от рак, Боян й позволи да скача с парашут. Тя съответно продължи да идва в клуба по парашутизъм. „Благодари” на соколето Соко, че помогна в спасението й. Сприятели се с него и редовно го хранеше във въздуха също като Яна преди това. 

Оказа се обаче, че Ная в този си формат с двете души в едно тяло, донякъде като кавър версия на Яна не можа да се хареса на Боян, нито той на нея. Затова пък ние доволно си паснахме и като темперамент, и като разбирания за живота. И в рамките на тези три месеца, в които Ная бе в командировка по някакъв проект в нашия град, двамата по взаимно съгласие една нощ прекрачихме интимната граница на пуританското благоприличие. Ииии… заживяхме заедно. Тъй де... както е сега прието, малко по модерно му - на семейни начала. Аз от време на време й виках на име, а от време на време се обръща с галеното „Вафличке”. Обръщението ми хрумна един ден, виждайки в супера вафли, които носят същото име.
Оказа се, тя след завръщането си съвсем не е вече това момиче, каквото беше, като дойде в базата за първи път. Изведнъж разцъфтя като много весел и отворен човек. Ааа… и с много заразителен смях. Но той онзи познат на Боян нали обясни, как след случката със Соко във въздуха Ная има две души в тялото си - нейната и тази на загиналата Яна. И истина си е! Две в едно си е от всякъде погледнато. С бързата буйна мисъл и невъздържаност на Яна, но съчетана с тънкото чувство за хумор, прагматична женска чувственост и топлата отдаденост на Ная. Понякога е с мисъл трудна за улавяне… Понякога с емоции и чувства трудни за обгръщане.
Всичко си вървеше нормално, като за една млада двойка живееща в малък град на небогата балканска държава. Еее… небогата от към пари и организация като държавност. Оказа се обаче що касае разни невидими с просто око други неща България с малката си територия е май даже пребогата, че и от горе… ама то е друга тема. До този момент не съм знаел… ама и кой да ти каже я? Не се ли сблъскаш очи в очи с невидимото алогичното и невероятното не можеш и няма и как да повярваш. Та за Ная бях тръгнал да разказвам..
По едно време гледам Ная нещо взе да се куми и да не иска да ходим да скачаме. Тя де, аз нали съм шофьор… Така де пилот исках да кажа на онзи крилатия таралясник, та за това нямах избор ходех редовно да издигам в небето курсисти парашутисти ... И какво се оказа… Оказа се, преди известно време, малко нещо сме се поувлекли в любовните каскади и сме позанемарили предпазливостта от към възпроизводствената страна на еротичните си забавления. И... нещата се пооформили към ту забременяване. До тук добре или зле – решихме: „По този въпрос сред нас двамата (или тримата не знам вече какво да мисля) недоволни или безотговорни към това съвместно мероприятие няма.” Минахме в по–спокоен режим на плътски контакти и ежедневие. В края на втория месец обаче нещата при Ная се влошиха… и загубихме плода.
Аз много се притесних. Това момиче беше преживяло толкова много и сега това като капак. Мислех си, че няма да издържи. Ще ме зареже и ще се прибере при родителите си. Нормална реакция за такова положение. Тя обаче за пореден път ме изненада. Поиска да правим секс без предпазни средства пък, каквото сабя покажела. Ми какво да покаже сабята я... Когато сабята си е наред и ножницата й е по мярка... и са си лика прилика... Резултат отново бе същият! Месец и нещо по-късно отново в кревата бяхме в повишен числен състав поне по данни на лекарите и Шуарчоиз тестовете (въх, това да не се таксува като реклама). Но към края на втория месец ситуацията се повтори. Отново загубихме плода и така три пъти за година и нещо.
До този момент аз се държах. На Ная не и беше весело, но пазеше присъствие на духа и то много умело. Когато забременя за четвърти път вече не издържах и поисках сериозен разговор. Не ми отказа. Тогава тя си призна, че след първия проблем е била на преглед и са и поставили диагноза недоразвита матка. Една по-възрастна акушерка обаче и подшушнала да опита да тушира проблема с поредица от последователни забременявания с цел да се стимулира развитието на органа. Така Ная си знаела за вероятността от спонтанни аборти, но те били предвидени в този странен и неписан в казионната медицина оздравителен план. А аз завалията чупех пръсти в неведение и умирах от недоумения защо така се получава.

Този четвърти път обаче Ная излъчваше притеснение, подобно на това, с което съм я запомнил при първата ни среща в базата като начинаещ парашутист. На въпроса защо си мълчи тя каза: „Нямала голямо желание да ми сподели, за да не и се смея на доводите.” Истината е...! Бе ходила на амниоцетоза. Там станало дума, че изследванията не са много добри и й предписали да пие фолиева киселина, като превантивна мярка за някаква си спина бифида (отворен гръбнак). Освен това притеснение - после една нощ сънувала, че имаме близнаци. И двете деца, явили й се на сън били с тежки форми на церебрални увреждания. И като капак на всичко при раждането е сънувал, как се получава инфекция и губи възможността да има други деца завинаги. Така цял живот е наказана да гледа деца с увреждания. Беше много разстроена от съня си. За другото, тя твърди обратното, но според мен това нейното със съня си е плод точно на въздействие от наприказваните й в чакалнята на лабораторията страхотии. На репликата от моя страна: „Това все пак е един сън!” ...ме погледна някак си на инчки... и въпреки че е по - ниска от мен, и ме гледаше от долу на горе, се почувствах много малък. За първи път я чувах да говори така сериозно и авторитетно:
- Мишо аз много добре знам кой сън е вследствие на преживяното през деня. Кой е вследствие на други динамични процеси на нашите душевни същности и в кой има предсказателни елементи. До тук преживях три спонтанни аборта, мислиш ли, че до този момент нищо не съм сънувала? Или че то е било много радостно?
- Добре де. Ти си тука психолога аз съм Мишо хвърчилото. Кажи с какво да бъда полезен. Каквото зависи от мен ще бъде сторено – заявих аз, без да си имам и най малко на ум какво ме чака.
- Обещаваш ли, да бъдеш до мен, каквото и да се случва?
- Обещавам! – изпъчих се аз – Кажи какво трябва да се прави и да я мятам!
- Щом е така, да я мятаме тогава. Първо искам да ми уредиш среща с ония човек, при който ни води Боян. Онзи, който ни обясни за Соко и за двете души в мен – помоли ме тя.
- То няма проблем. Ама за какво ти е той? Той не е гинеколог. Той е някакъв там мним разбирач на разни странни работи, дето аз не съм ги учил по моите букварчета. И говори за съществуването на небесни неща, дето за толкова години летене не съм ги срещал нийде си в небето.
- Ти може и да не си, но аз донякъде на това нещо дето ти не го виждаш дължа втория си живот. Е Мишо ще спорим ли сега? Нали ми обеща? Сега какво си го заусуквал – навъси се тя.
- Добре де! Добре! Ей, сега звъня на Боянския – рекох аз и тайно се зарадвах, защото онзи елемент ми беше много интересен въпреки, че за мен той говореше абсолютни небивалици.
Но пък го правеше с някакъв майсторлък и финес. Не се напъваше да излага доводите си. Мисълта му се точеше като конец след търкулнала се по стъпалата на логиката макара. Ама пък, ако от това Ная щеше да се успокои, защо да не го послушаме малко как сладко ромоли разни дърдоринки из под носа си.
Речено сторено. Този път обаче държах да съм по наясно, кое, какво, защо и как. Затова предварително се подковах малко по материята. Не ми се искаше пак да припкам и подскачам с боси мисли и наивни въпроси като начинаещ нестинар върху прясната жар на невежеството си. Предния път точно така се чувствах около горещите проблемни теми за странното състоянието на Ная. Както и да е! Отидохме при онзи човек. Той я прегледа по някакъв незнаен и особен за мен начин. Помълча, помълча и ги заприказва пак едни странни неща, дето в началото ти се струват абсурдни. Първото, което каза, е че Ная е бременна с близнаци. : „ Първото и аз го знаех! Докторицата от видеозона вече изказа такива предположения” Така че нищо ново на хоризонта. Пола не го виждал. Хи, хи, хи ! И аз не го виждах. Както и да е! До тук добре!
Другите работи обаче не бяха приятни. Каза, че и двата плода не са добре. Причините били комплексни. Според него химио и лъче терапията, на която Ная е била подложена за левкемията са нарушили нормалното функциониране на някакви енергийни кълбета, дето им казвали чакри. Били засегнати и някакви други енергийни магистрали минаващи по цялото тяло и наречени от индийци и китайци меридиани. Та тези сфери или още чакри дето ги споменах били седем основни на брой, Разположени били вертикално в тялото на Ная. Поради смущенията, които им били нанесени по време на терапиите те не доставяли ритмично някакви неуловими за нашата техника частици идващи от други невидими светове. Какви са тези светове не уточни. С тези светове обаче сме били заобградени от всякъде и от вътре и от вън на нашия си Свят. Та тези нередности в сверите може би правели така щото меридианите на Ная да не се виждат добре или да изглеждат като перфорирани. Всичко това водело до липсата на такива неуловими за нашите технически средства частици. Създавали и проблемите в зародишите. Лошото обаче е, че тези частици ги няма под никаква форма в нашия заобикалящият ни свят, този който ние виждаме. С две думи няма ги ни в природата като билки, ни по аптеките като лекарства направени по синтетичен път. Имало ги само в онези другите светове, с които ни свързвали точно онези седем кълбета наречени чакри. Абе някакви откровени фантасмагории ми се стори, че ни наприказва, ама нейсе!
Другото бе, че двете души, които циркулирали в тялото на Ная с паралелното си движение по техните си потоци или както той ги нарече меридиани също създавали нетипични полета в тялото й. Хммм таз щуротия с двете души вече я бях чувал, но имаше и допълнения. Това помагало на Ная да бъде по устойчива, но пък допълнително препятствало нормалното развитие на двата плода. Интересното било как всяка от душите подхранвала различен плод. Тук честно - тоя направо ме уби! Дори и да се преодолеела инфантилността на матката като първоначална причина за помятанията гадното беше, че и всеки следващ заченат плод щял да си бъде увреден, ако не се направи нещо. Трябвало да се работи по посока на баланс между седемте кълбовидни центъра, или както той ги нарече чакрите и дванадесетте магистрали, които били популярни като казах като меридиани. И ако нищо не се направило по въпроса, при всяко следващо зачеване Ная можело и да задържи плода, но той пак щял да бъде с малоформации. Страхотна перспектива няма що. И най-грозното беше казано най на края: „За това няма лекарство и елементарно по общо приетите норми за човешко лечение.”

След последните думи аз лично исках да му скълцам езика на много, ама на много малки парченца. Едвам се сдържах. Мислех на посоки: „Е какво да бъде това лечение, ако не човешко. Да чакам помощ от извънземни ли?” Една голяма буца ми беше заседнала на гърлото. Уж аз се съгласих да дойдем тука, да чуя добри вести и Ная да се успокои. А то какво стана - точно наопаки. Ама и тоз ги надрънка едни... И така да ми беше симпатичен в началото... А после, само докато го погледнех и ми се повдигаше. Също като след запой с греяна ракия.
Че като казах греяна се сетих нещо по въпроса. След един такъв запой с греяна ракия на един къмпинг сънувам, че в палатката се е промъкнал един голям гущер и ме хапе по топките. Жули и притиска с малките си зъбчета - жули стиска и иска да ги откъсне и то ма болиии – ама здравата ма боли. А на мен ръцете ми омотани в едно въже и никак си не мога да мръдна и да му смачкам зъбата главица на оная гад люспеста. И на сън си викам гадна ситуация. С вързани ръце и захапани топки. И тогава в съня си, си помислих: „Сега, ако има някой приятел отзаде му,а? И да може да го настъпи по опашката това гадно влечуго… И ситуацията ще се оправи.”
А като се събуждам от кошмара какво да видя – нали вечерта се къпахме голи в язовира и аз пияна кратуна, да взема да легна само по пакетаж до мацката. Хи, хи, хи! Та едното от въжетата на палатката като се усукало покрай мъжката ми атрибуция... То въже, въже ама на… като на сън, на уста и зъбки на гаден гущер ми се присъни. Че сега пак така се почувствах от приказките на тоя многознайко. Бях някак си безпомощен и хванат за топките от ситуацията. А ръцете ми, и мислите ми вързани! И ни на там, ни на сам.
За това ядно попитах онзи човек, колко му дължим и се приготвих да си ходим. Тогава забелязах, че за разлика от моя милост Ная бе много концентрирана, но видимо поне за мен бе необяснимо спокойна. И го гледаше вторачено право в очите. Нищо не разбрах от ситуацията с визуалната канадска борба, която двамата играеха и пак понечих да си тръгвам. Тогава Ная ме стисна за ръката и то доста порядъчно за нейните грацилни размери - даже почти изкомандва:
- Мишо не пречи на човека да работи! – и продължи да го гледа.
- Ами че какво да работи... той всичко си ни каза човека. И всичко е ясно. Човешки лек няма. Явно ще трябва да търсим други варианти. Извънземни методи, сурогатство, или осиновяване или не знам какво си вече.
- Ти не знаеш, но той има още какво да ни каже, но не смее – каза тя гледайки го вторачено и този път тона й беше повече от категоричен.
- Права сте госпожо премълчавам нещо, защото и двамата сте хора с висше образование и не знам как ще погледнете на това, което ми е на езика.
- Ще погледнем по начин, по който е необходимо, стига там на езика Ви да има някакъв полезен ход за разрешаване на проблема – опитах се да бъда на ниво и аз в тази психологическа гоненица на мисли, която се осъществяваше около мен в момента.
- Вижте аз имам дарбата да придобивам представата за хората от вътре и отвън като цяло и на отделни органи и тъкани. Но не мога да виждам - въпреки че това не е точната дума, та не мога да „виждам” ясно техните съдби и събитията, които са се случили с тях или им предстоят. Аз съм нещо като скенер – виждам или по скоро усещам материята, дори във формите й, в които другите нямат възможност. Но дотам. Тези, които виждат съдбите са ясновидци или телеестезисти – шарлатаните в тази област не ги броя за хора. Но съгласете се, че не можех да ви кажа веднага и в прав текст идете на врачка, нали?
- Така аз чух това, което ми бе необходимо – каза Ная – едно малко пояснение, може ли?
- Да разбира се! – усмихна се човека.
- Казахте няма човешко лечение, което на мен лично ми говори за това, че все пак има някакво?! Нали? Още казахте, че не виждате ясно, което на езика на един притеснен човек означава, че има развитие и по нататък на нещата, но е невидимо или трудно видимо за вас и за да не накърните репутацията си се колебаете да говорите. Залагам си дипломата на психолог, че имате и предположение и конкретно предложение по моя проблем, но се притеснявате да го кажете. Ами ако не възразявате, нека да ги чуем и двете.
- Така е млада госпожо – започна изключително спокойно мъжа въпреки напористия тон на Ная - Аз не мога да ви го кажа, защото го виждам много смътно и има опасност да Ви заблудя. Веднъж вече не Ви ли изказах адмирации за начина, по който търсихте варианти за Вашето здраве и за живота си. Ако е така... ще се радвам ако и сега продължите да постъпвате по същия начин и за бъдещите си деца. Ще ви препоръчам да отидете на площада при жената, която Ви бе насочила и предния път в предстоящите Ви събития. Това, което чувствам е увереността, че тя може да Ви помогне и сега. Знам само едно - от нея ще научите неща, които и не предполагате. Моите способности са до тук. Съжалявам повече не мога да Ви кажа нищо, което да ви е от полза – завърши той и ни изпрати до вратата.
„Гледай тиии... тази пуста Ная как здраво настъпи гущера на събитията по опашката... и ми стана по - лекичко на мъждрънкулките, ама и този елемент - странник, след няколкото „ако”, които изстреля в едно изречение, някак си пак ми стана симпатичен.” – Сериозно се замислих аз докато си вземах довиждане с него. А как ми беше опротивял допреди има няма пет минути само... и думите му как ме бяха стегнали здраво за... тъй де...! За гърлото!
И от там направо отидохме на площада. Е не чак направо... почти направо! Бяхме стигнали донякъде и изведнъж се сетих за червеното вино, което ми поръча да нося бабката предния път, когато всичките бяхме при нея. Та се върнах на зад до магазина и си мислех по път: „ Маа… голямо гяволе излезе таз бабка. Виж как без да иска улучи в десетката и сякаш предположи всичко. Първо, че ще ходя при нея. После, че няма да съм сам и трето, че ще бързам толкова към нея, че хич няма да ми е до виното. Ахааа… ама на тук не позна съвсем - сетих се де! Ама тя и това си ми го каза, че ще се сетя без време за виното! Брей, голямо гяволе, ще да излезе таз бабка, брей!”

И така с тези брейкащи в главата ми чуденки с озовахме на площада при бабока. А тя си беше все същата бабка. Усмихва се приветливо под дебелия си грим, който сякаш беше налагала с голяма влажна баданарка по лицето. И в момента в който я наближаваме тя ни заговаря:
- Хайде де млади хора, вече четири дена си чакам виното. Но комай все нещо ви се случва. Пък и тя Ная... с тези нейните проекти... – и после се обърна директно към мен - Момче не си хич прави илюзията, че ще ми оставиш тук само едната бутилка пък другата ще си я пиете в къщи. Звездите ми казаха как преди малко в магазина си купил две! Оставяш ги тука и двете както сме се уговорили – помаха закачливо с показалец тя.
- Еее, бабче свалям ти шапка. Как ни позна кои сме, че и как позна, че имам две бутилки в чантата страшна си да знаеш! И позна, че ще дойда да те питам нещо, ама голяма си работа си, ша да знаеш – Взех да се поднасям аз с нея и й подадох двете бутилки, мислейки си, че тя ме закача, виждайки бройката им през прозрачната найлонова торбичка и продължих с умностите си – звездите ми казаха, че обичаш Совиньон от Търговище! И аз на...! Точно това съм ти и купил.
- Оооо, колега звездоборецо, право са ти рекли звездите. Че и от тази реколта най-много го харесвам! Благодаря ти момче! Много ти благодаря! Ей, момче, че то като ше е тъй, че аз да взема да те турна асистент туканка при мен? Щом пък си и толкоз близък с пророческите звезди, а? - рече циганката и тримата се засмяхме на глас.
Майтапех се аз с нея, щото не вярвам на това, че може да се гледа в бъдещето и в миналото. Тя сякаш подразбра това и минута по късно си го върна тъпкано. Честно! Направо си ме закова за стената на размишлението с нещото, което ми каза:
- Момче идете от нейде и то от някойзи си, който ви праща при мен. Имате кахър и то не малък, но преди да ви погледна по-сериозно ти млади момко си включи телефунцията, че твоя приятел те търси от един час – и много напира, ша да знаш. Важно е! Те на...! Изпървом му се обади и са разберете, па после ще си хортуваме.
Погледнах я недоверчиво после си погледнах телефона – вярно! Беше изключен, заради срещата ни с ония човек. Включих го и той на момента се раззвъня. Право казваше бабката. Боян се беше скъсал да ме търси за някаква част на самолета. Ама после си казах, е, това си е случайност. Звъннах му. Разприкзвахме се. Докато течеше разговора и... ги наблюдавам двете. Бабока и Ная вече си гукат сладко, сладко. И ми дойде на ум мисълта: „Ами жени, проблемът с женските карантии си е женски. Ще си гукат я!”
Свърших си разговора с Боянския и се приближих към тях. Оказа се… закъснял съм. Те вече се били уговорили. Проблемът се явявал голям и тука на улицата нямало да стане, защото и било трудно да се концентрира. Пък и й трябвало захар или сол, върху която да сме лежали и по някаква дреха, дето да сме спали с нея. Жената ни покани с тези неща да отидем в тях на гости. Там щели сме да бъдем на спокойствие. Така и направихме.
След два дена отидохме на адреса. Къщата й беше в централната зона на циганската махала. Влязохме вътре. Седнахме на малки столчета около една кръгла маса. Предадохме й захарта и дрехите! След кратък разговор тя попита искаме ли кафе. Ние се съгласихме да пием. Тя се провикна и на цигански език заръча на някой в другата стая да сложи водата. После си сложи ръцете върху нещата, които донесохме. Затвори очи и стоя така поне петнайсетина минути.
Аз през това време започнах да блуждая с поглед наоколо. Ами какво да кажа циганска къща - от всякъде погледнато. Всичко кичозно и в цигански цветове. В единия ъгъл оформено нещо като параклис. Горяха свещички. Миришеше на тамян. Имаше доста икони. Най-много бяха на майката с младенеца. И най-голямата беше пак нейна. На пръв поглед - убаа рабта, ама от маалата рабта – шарена и с цигански вкус. Да стоиш обаче петнайсет минути без нищо да правиш се оказа не лесно занимание. За това започнах да се вглеждам по–подробно из стаята. Първо установих, че тази стая е някак вътрешна и няма директни прозорци на вън. Естественото осветление идваше от стъклена портална врата. Тя бе прозрачната връзка със стая, в която вече имаше прозорци. С две думи бяхме в нещо като централен за къщата вестибюл. В тавана имаше вградени малки лампички и до всяка една от тях имаше блещукаща стъкленовидна висулка. Лампите светеха до една и светлината се отразяваше във висулките и сякаш падаше надолу към определена точка на земята. Точно под тях на пода имаше други лампички с насочена светлина, които светеха на горе. Получаваше се нещо като светлинен цилиндър и ние бяхме в него, а циганката стоеше в центъра му. А защо ли тя стои там? Тогава ми просветна, че се намираме точно в средата на къщата и точно под върха на покрива, който още с влизането ми, ми направи впечатление на по-височък от останалите на околните къщи. Беше равностранен, четирискатен, класически покрив с много висок над зид под стряхата му. Имаше нещо по особено във върха му сякаш беше като разместен или като неправилно завършен. Странно това вече не беше много по цигански. И точно се канех да нищя на ум проблема и жената проговори.

- Имам да кажа нещо хубаво и нещо не дотам много хубаво. Виждам в бъдеще, че ще имате живи и здрави деца две или най вероятно три на брой. Двете са на почти еднаква възраст. Момче и момиче са. Момчето е по–едро от момичето и за това не мога да определя дали са близнаци или не.
- А кое не е доброто? – попитах нетърпеливо аз.
- Не е доброто, че не виждам дали децаta са точно тези, с които е бременна Ная в момента.
- Не разбирам! Какво ще рече това? – пак попитах аз.
- Това ша рече, че виждам само далекото, когато всичко вече е завършено относно децата. И станалото е станало. Па как ша са стигне до него... е те това на... това го не виждам. Сиреч пътя го не виждам. А той пътя мой да е и тако и вако. А то ми се чини за вас той сега пътят е важен. Особено за момичето.
- Е и...? Какво от това? Щом децата са живи и здрави в бъдещето... Какво е притеснителното тук...? Аз не виждам притеснения! Ная, ти как мислиш?
- Мишо аз мисля, че трябва малко да почакаш още. Струва ми се… жената се опитва да ни каже, че има проблем! Значи има! Може би храни опасения, че това, което вижда в бъдеще не са тези деца тук – посочи Ная корема си – ами са осиновени или сурогатни или само от твоето донорство на сперма, а аз не съм участвала. Вярно децата са си деца, но аз държа поне да знам, като всеки нормален човек – колкото и да не изглеждам на такъвa, дали ще си имаме генетично наши деца. За това и молбата ми към гадателката е да ми каже как ще се стигне до тези живи и здрави деца. Защото лекарските диагнози никак не са добри за душичките, които кътам в утробата си. Така че Мишо… ще те помоля за търпение – аргументира се Ная и се обърна към домакинята – Бабче остави го ти Мишока. Я си довърши мисълта, аз те слушам внимателно.
- Проблема вие си го знаете от преди до колкото виждам. Та в тялото на Ная има и друга душа и тя пречи да се видят нещата по-ясно и точно. Как да ви го река, че да ме разберете, я? Ами все едно тази втората душа създава мъгла или облак пред това, което трябва да видя, за да ви го кажа. И все едно тоз облак или мъгла запотява стъклата от вън на прозореца, де азе гледам. По точно затуля гледката към пътя, по който трябва да минете. Затуля и това нещо кoето трябва да ви кажа като хабер къде да отидете с кого да говорите и какво да сторите. А на вас всичко това ви трябва, за да може тези дяца де ги виждам живи и здрави от по подир, да са си от вашата плът и кръв. Ама е те това… пътя не го виждам. А си мисла не ви се ще децата ви да са от чужда кръв, нали? И само в книгата в кметството да са ваши, пък иначе да са от други хора чада. Но ми се чини - това, което ще става хич се не види ясно. В мъгла е!
- И какво предлагаш бабче ти сега ... казваш да сменим прозореца, за да не е замъглен. Добре, ама къде да го търсим този твой прозорец, от който ти във времето напред ще виждаш по ясно – заумувах аз на глас.
А ако трябва да съм честен… всъщност си мислех, че бабката хитрува, за да вземе някой лев от горе, възползвайки се от безизходицата, в която бяхме попаднали. И си помислих още: „ Абе циганска работа. Видя ни наведени и айдяяяя... прозорци, облаци, мъгли ...дрън – дрън. Не си спомням последното да съм го промърморвал, но бабката само след минутка, пак ме изненада с прозорливостта си.
Между временно от другата стая се чу едно: „ Наде, кафенцата са готови!” Жената стана от мястото си. Отиде по посоката на гласа и се върна с табла с три кафета, чаши с лимонада и какаови бисквити. Сервира ги и когато подаваше моето кафе ме погледна в очите и тихичко ми каза на ухото:
- Момче! Недей ‘а си мислиш лошави работи за мен. Разбрах кво си думаш на ум, преди малко. Ама ша знаш от мен! Понякога циганската душа е много по-милозлива от коя и да е друга. Не искам да ви разигравам или да ви вземам парите ей тъй за вятъра. Искам да помогна. Думам го на тебе, щото ти си главата на фамилията! - после вече на висок тон продължи - Ако искате... и ако ви отърва така ще сторим...Сега ша ми оставите само някакви монетки, да не е работа-па ич без пари. За по-после, предлагам да отидем на едно място в Родопа планина, ако се съгласите ще ви кажа де е. Два дена ще трябва да сме тама, заради една дата. От там ша се опитам да вида напред във времето. Каквото вида... и ша ви го кажа. Ша ма храните! Ша ма поите! И... ша ми давате по три железни левчета за всеки ден. Ако нищо не позная – това ше бъде от вас - пито платено. Ако нещата се окажат, както съм аз ги видяла от онова място, ша ми дадете каквото вие прецените, че заслужавам. И няма сега да ми отговаряте, ами най-рано утре след обяд. Някой от вас да дойде на площада и да ми каже, що ша праим. Става ли така?
- Става! Съгласна съм! – изпревари ме Ная – Аз лично ще дойда утре да ти кажа ще ходим ли, или не.
- Видя ли бабче пък ти думаш, че аз съм бил главата на фамилията – закачих се аз - Виж Ная как ме изпревари с отговора, а? – реших да се шегувам аз и като отпивах кафето погледнах скришом из под вежди и ми направи впечатление как бабата състрадателно гледаше в Ная.
И не знам защо, ама хем й повярвах, хем разбирах, че нещо крие и хитрува тази старица. Изпихме си кафетата. Поприказвахме петнайсетина минути за разни странични неща. Оставихме 5 лева и три монетки от по левче. Взехме си довиждане и си тръгнахме. На излизане пак погледнах къщата наистина бе по особена от другите, но не разбрах пак защо. Е май защото някак си разместен ми се струваше върха на покрива.
След анализ на заетостта за всеки от нас касаеща следващите дни и пълен одит на финансовата страна на въпроса, решихме: Ще отидем където и да е в България и ще останем необходимото време, за да видим какво ще ни каже тази жена. Ная й беше признателен фен още от случката с бързолетите. Аз пък не исках да прекалявам с прагматичното си мислене точно в този момент. И така навихме се да опитаме.
Ная отиде на следващия ден да й каже, че приемаме нейния вариант. Тя споделила - имаме три дена за подготовка, защото на 21 март трябвало да бъдем в района на някакво селце Долни Главанак в източни Родопи. Някъде до Маджарово било. За пръв път в живота си го чувах. Задължително трябвало да сме там на тази дата заради пролетното равноденствие. Защо не казала, но споделила още, че пътя не е кратък и сме щели да си говорим докато пътуваме. И да си носим топли дрехи и осветление. Щели сме да бъдем там от пладне на единия ден до пладне на другия ден. Трябвало да сме на самото място по време на зенит на слънцето на 21 - ви, по залез, изгрев, надир и пак на другия ден по зенит. Брей, работата май стана сериозна с тази жена. Та това си говорехме с Ная - тази бабка трябва да има и някакъв друг мотив. Не може тя така за всеки, на който му гледа и не му е познала или трудно му вижда в битието, да се втурва да ходи из България. И най-вече да не му взема пари на момента, ами да чака резултата, пък чак тогава. Нещо тука или намирисва, или на мен не ми бе ясно. Странна логика за циганка. Но нали бяхме притиснати от ситуацията и аз какво да правя? Не исках да се изправям срещу инициативата на Ная. Траям си и се правя на Трайчо Трайчев.
В уречения ден отиваме да вземем бабето. Беше готова жената няма помотвания. Тръгнахме къде четири сутринта, за да можем по пладне да сме там. Тя пак с нейните си шарени дрешки и силния грим на лицето. Малко като японска гейша – силно червило, сенки на очите, абе цигански макияж от всякъде. Някаква по-възрастна жена от нея я изпрати до колата, носеше сак и дървен кръг – капак от бъчва, който поставихме в багажника. Ная и бабката седнаха от зад. Тръгнахме.
На първата бензиностанция циганката помоли да спрем. Взе си сака и каза, че отива до тоалетната. Не знам защо, ама на мен ми е нещо нервно пък и усещам, че и Ная и тя не е съвсем спокойна. Но викам си: „Хванахме се на циганското хорото ще си го тропкаме до край сега. Няма как!”. Измих стъклата дозаредих, но нещо отвътре все ме гложди! Оглеждам се за бабчето - няма я. В един момент виждам една спретната жена идва към нас и ни се усмихва. Кога се позаглеждам и… не вярвам на очите си! Нашата бабка – циганка! Беше се преоблякла! Измила си грима от лицето и не мяза на себе си. Беше запазена жена на възраст малко над петдесет и пет облечена с вкус – няма нищо общо с баба ти Надка от площада. Усмихва се дружелюбно и с благ тон, без диалект или цигански акцент, на чист български казва:
- По пътя ще обяснявам Мишо. Нали не възразяваш?
- Да, да, да! Не възразявам! Няма проблем - за дадках аз, но пет минути не мога да си допра долните с горните кътници, чак езика ми пресъхна.
- Е аз малко се преоблякох, да не ви смущавам с дрешките си по пътя - пак се усмихна тя.
- И защо бе нужна тази дегизировка? – попитах аз, след като ми дойде малко слюнка посред чуденето.
- Е тя онази униформа е за ролята ми в махалата. Там всички ме знаят такава – Надето циганката. И като такава ме приемат. Не мога да ги разочаровам само заради един случай – нали?
- И защо така се докара такава симпатична жена като теб - в циганската махала?- попита Ная
- Ами така се случи в живота ми. Не съм циганка. Поне така мисля! Най – вероятно съм българка, но съм отгледана от цигани. Завършила съм Археология в Софийския университет. Работех в София към един филиал на БАН, като служител. Нямам титли. Подреждах, картотекирах и рисувах артефакти. На времето нямаше електронна фотография, копирни машини и компютри. Всичко се рисуваше на ръка от такива като мен. След промените 1989 година останах без работа. Нямам семейство. Осиновителите ми починаха докато бях в София – хранително отравяне. Двама братя имам в неизвестност от години и три сестри в чужбина – двете бяха проститутки. Тях не ги знам ни къде са, ни какво са. Само с едната от трите поддържам контакти. Имам едно осиновено дете. В чужбина е. Открих, че имам дарба да виждам назад в миналото и напред в бъдещето. Върнах се в това градче близо до селото, в което се предполага, че съм се родила.
- Тук се предполага че си се родила ли? А има ли съмнения по този въпрос? – попитах иронично аз.
- Мише не се заяждай. Това може да е момент от човешкия живот, който да не е за шеги! – сряза ме веднага психоложката – И защо точно тук и с това избра да се занимаваш? Кажи ми моля те, че на мен ми е интересно от професионална гледан точка? – замоли се Ная.
- Ами аз познавах хората тук като начин на мислене и така си ме и знаеха - като Надето българското циганче. Пък и все с нещо трябваше да се препитавам. Явно с археология на онова време бе невъзможно. Огледах се за някаква работа…! По време на промените някой тръгнаха да крадат, други да свирят по улиците - кой на какво може. Трети тръгнаха да просят, лекарите подкараха таксита, аз пък реших да гадая на хората. А за дегизировката - прецених, че като циганка повече ще ми вярват. И така и стана. Имах циганската закалка. Имах лексиката им. Имах маниера им, познавах им битието – не ми беше трудно да бъда част от тях и да изглеждам като циганка. И ако щете вярвайте, но така имам най-много клиенти и то повечето са българи. Ние българите сме много интересно племе не си вярваме един на друг за нищо. Трябва някой чужд да ни каже нашите истини, за да си ги повярваме. Няма да се учудя, ако Тома неверни е бил с български корен. А така предрешена си имам редовна клиентела, изкарвам достатъчно - не се оплаквам. Понякога идват и по заможни хора с проблеми. И така…ето ме такава каквато и вие ме познавате – завърши на краткото биографията си тя.
Да си кажа честно аз не вярвам на такива неща - имам впредвид гадаенето и врачуването. Тази жена обаче бе човек, който по-нормално разговаряше за тези неща и не се превъзнасяше по Бог, светлина, любов и подобната там псевдотеологична терминология. А след като се преоблече си измени и изражението на лицето, и мимиките, и начина на говор. Все едно стана съвсем друг човек. Добър артист е няма що. Добре си е играла ролята на циганка врачка. Стана ми интересно. Така и така нямаше какво да правим докато стигнем викам си чакай да подпитам това, онова.
- Добре сега ние как да се обръщаме към теб.
- Името ми е Надежда
- Ами значи кака Надка. Нали може? – попитах и й се усмихнах.
- Може. Така ми викат и в махалата.
- А как стана така, че цигани осиновиха българче? Това не ми е ясно!? То на онези времена е било голям глад за българите пък за циганите да не говорим – продължавах да любопитствам аз.
- Мога и да ви разкажа, но е дълга история – и направи жест с ръка за ехеее.
- Че каква ни е работата докато стигнем? – не спирах да човъркам.
- Добре щом искате, ще разкажа! Всъщност децата на осиновителите ми, са ме открили на върха на една висока почти двадесет и пет метрова Тракийска могила. Пасли са козите наоколо, а те са животни, които обичат да се катерят. Козите се качили на могилата, децата подире им. Могилата е доста голяма около сто метра в диаметър. Не се знае там ли съм била родена или съм донесена от някой и там оставена. И не се знае от кой и кога точно. И защо точно върху могилата. Това също не е ясно. Ако някой иска да подхвърли дете и то да се спаси, го оставя или на оживен път или пред нечий дом. А мен са ме типосали на върха на висока могила. Както и да е. Когато децата са ме видели за пръв път сигурно съм спяла. Те ме разгледали подробно. Разбрали че съм живо бебе, но не посмели да ме вземат. Казали на възрастните, че горе на върха има нещо в пелени дето прилича на бебе, но те не повярвали. Отначало помислили си, че е някаква парцалена кукла и детски фантазии. Едното момиченце много обичало да си фантазира измишльотини. За това и никой не повярвал. Тя понястоящем е астрофизичка и преподавателка в Норвегия. И е онази моя сестра, с която ви казах, че поддържам контакти. След като родителите не им повярвали другите деца ме забравили и се отдали на техни си игри. Но момичето с фантазиите по няколко пъти се качвала при мен и ми давала мляко от козите. Късмет съм имала с тази сестра фантазьорка, нали!? – попита многозначително разказвачката.
- Ама това през кой сезон е ставало? Не е ли било студено нощем за само бебе? – притеснително се заинтересува Ная.
- Ааа… лятото е било.
- И после какво е станало? – опитах се аз да я насърча да продължи да разказва.
- После... Родителите повярвали, че горе има дете чак като каката започнала да носи парцалите, които ползвала за пелени. Може би не се справяла добре с прането защото по него личало как пелените наистина са изцапани от бебе. Към това се прибавило и друго интересно нещо - едното куче го нямало от месец около кошарата. Хората от селото няколко пъти им казали, че кучето им лае от върха на могилата, ама кой да предположи от възрастните, защо е там, я. Моята спасителка и в последствие сестра по документи предвидливо завела най-верния си приятел да ме пази и топли в хладните нощи. После това куче не даваше никой да ме доближи така се бе привързало към мен. Защитаваше ме от всички даже от агресията на братята и сестрите ми. Само му казвах: „ Мечо помощ!” - и елате да видите. Спяхме все заедно дори когато поодраснах. Та така татко се качил да си прибере кучето. Учудващо за самия него то не искало да идва, когато той го викал отдолу. И като се изкатерил на могилата видял за какво иде реч. Той беше много хитър циганин и много находчив, но и до някъде милозлив. Беше бакърджия и калайджия. Знаел си е, че като циганка, а по онези години в паспортите това си го пишеше, няма да ставам за нищо. Цяло село било научило къде и как съм намерена. Та той дал една коза в кметството и ме записали, че съм се родила в едно българско семейство, а той уж ме е осиновил. И така в моите документи си пишеше българка. Татко ми казваше моето Бяло злато. По-големите деца, изключая моята спасителка не ме обичаха. Не зная защо. Може би и заради това Бяло злато да е било. Но пък осиновителите ми никога не са ни делили. Като бях на пет годинки нещо се бяхме спречкали, по дечорлийски. Децата тогава ми казаха, че съм намерена и не съм им истинска сестра. Казаха ми, как не съм тяхна кръв и съм лоша като българите. Аз се разплаках и казах, че ме лъжат. Те ме заведоха на могилата и ми показаха точно къде съм била оставена от някой си. Вечерта питах възрастните и те потвърдиха. След като научих за това, много се разстроих. Обидно ми бе, да не съм като другите деца и да си нямам мои си, майка и баща. От този ден нещото което ме крепеше в мъката ми бе, че моите истински родители ще дойдат да ме потърсят там където са ме оставили. Много често ходех с Мечо горе на могилата. Стоях там по цял ден и чаках моите истински, мама и татко да дойдат и да ме отведат далеч от лошите братя и сестри. Само моята спасителка Теменужка идваше да ми носи храна и да ме прибира да си спя в къщи или да постои с мен горе за компания – прекъсна изведнъж разказа си Надка и замълча сякаш търсеше подкрепа в нас като слушатели.
- Дааа… тъжничка историяяя… – провлачих репликата си аз – И как се чувства човек когато тъгува на върха на такава древна могила? Како Надке да не би пък от там да е дошъл хъса ти към археологията? – реших да се шегувам аз и да отклонявам темата за малките деца и нещастното детство малко в страни.
- Може и така да е. Може древните духове на траките – велможи погребани там да са ми прошепнали нещо – весело поде мнимата циганка и после сериозно добави - Не знам дали знаете, но тракийските могили излъчват много странни и силни импулси като енергия особено откъм върха. Ако съдя по това, което се случи с мен и с моята сестра-спасителка тези импулси за едно помагат, но за друго пречат. Досаждам ли ви. Ако не е интересно да спра до тук.
- Не, не! Много ми е интересно като история поне на мен – обади се Ная.
- На мен до тук не ми бе интересно като история, но ми се струва, че интересното тепърва предстои, като обяснение – намесих се аз и излъгах, защото и на мен ми бе донякъде интересно.
- Може и така да се окаже що касае интересното – усмихна се нашата спътничка и продължи - Та тези импулси или енергия от могилата, както искате така ги приемете донякъде ни осакатиха особено мен. Но и донякъде ни обърнаха живота в съвсем неочаквана посока за момичета от циганско семейство, живеещо в забутана паланка в средата на шейсетте.
- Осакатиха ли? Как така са те осакатили? – прекъсна разказа й Ная.
- Е потрай малко де. Нали на мен правиш забележки, че прекъсвам пък виж се ти сега – размахах пръст към нетърпеливката аз.
- Сега ще поясня. Та в село имаше само основно училище. Теменужка беше 4 години и половина по голяма от мен. Тръгна година по късно на училище от нормалното. Майка не я пускаше. Трябвало да шета в къщи. Не и трябвало умница, ами домакиня. Татко обаче се намеси и тя тръгна. Теменужка се оказа много ученолюбиво дете. Първо нашите си мислеха, че се е амбицирала заради закъснението да догонва връстниците си, но после се оказа, че тя усвоява много по-бързо материала от останалите. Учителите й само цъкаха с език, какво умно цигане им се бе появило в школото и й даваха допълнителни задания. Тя започна да чете и книги от читалището. Тогава даже плъзна слух че майка й може и да е кръшнала с някой по–умен, докато татко е бил по гурбет да продава бакърените съдове. Аз обаче си мисля, че причината бе другаде. Като стана втори клас сестра ми ме научи и аз да чета и пиша. Бях само на четири години, а тя ми даваше нейните книжки да ги чета. Не всичко разбирах, но четях. Доставяше ми удоволствие – то нямаше и други занимания тогава. Това по моему бе добрата страна от поетите лъчи по време на престоите ни на върха на могилата.
- Аха имало е и лоша страна на неща така ли?
- Е Мишо ти не слушаш внимателно май! Жената нали още в началото каза, че имало и неприятни последствия. Мълчи сега да слушаме! – изкомандваме Ная.
- Та вярвам знаете как е било на времето – продължи без притеснения кака Надка - една мома като стане на петнайсет вече са гледали да я женят. Особено пък ако е циганка. И с Теменужка така стана. Сгодиха я в средата на седми клас! Като го завърши я ожениха. Аз много плаках, защото тя ми беше единствената подкрепа. Не мина обаче година, година и половина и ни я върнаха със скандали, защото не можела да ражда. Историята се повтори и с мен. След седми клас два пъти ме даваха за булка и два пъти ме връщаха със скандали. Проблемът беше, не че не можем да забременеем, а че бебетата ни падаха. Беше много травмиращо. Чувстваш се не втора, ами трета категория и някак си природно непотребен. И всички те гледат някак си подигравателно и язвително.
- Знам, знам! – подкрепи я веднага Ная - И от какво бе това?
- Инфантилна матка!
- Стига де, като при мен ли? – зачуди се Ная – Не се шегуваш нали?
- Не! Не се шегувам Поне такава бе медицинската диагноза.
- И на двете ли?
- Да и на двете! Тогава никой в село не знаеше какво е това. И от какво е това. Всички казваха ялови са! Край! Невъзможността да задържим плода явно бе само при нас двете. Другите две сестри бяха вече напред с по две деца. Братята също нямаха проблеми. Татко сякаш схващаше нещо, но не можеше да проумее в точност от къде иде белята. Но той пръв ни насочи към евентуалната причина. Един ден пиел с фелдшера бира в кръчмата и си говорили за нас. Чудели се как така пък две деца в едно семейство са бездетни, след като в ничий род ни по майчина ни по бащина линия няма такъв човек. Че там на масата в хоремака от дума да дума с него се сетили, как аз и Теменужка не сме една кръв. И нямало как бездетието да е наследствена черта и при двете. И второ, сетили се, че само ние двете редовно сме ходили както казваше той да целуваме Михаля на върха на онзи гроб на великан. Хитър циганин си беше и това е. Сега като се замисля... Оказа се прав. Но нищо вече не можеше да се направи. След неуспешния опит да бъде задомена, Теменужка започна работа в консервния завод в града. Хем не беше тук, хем не беше далеч от нашето село. А мен щом ме върнаха и от второто сватосване, като ялова, тя ме взема при нея си, за да не резиля нашите. Получаваше добри пари от работата си за времето. Харесваха я, че е оправна и бе станала дори началник смяна. Пое ми изцяло издръжката. Беше се записала във вечерна гимназия. Викаха й шантавата циганка. Бе ги сразила с възможностите си особено по физика и математика. Записа ме и мен. Не я изложих. За година и половина си вземах всички изпити и завършихме заедно. Мен обаче ме влечеше историята и то по-старата история. Поработихме две години спестихме някой левче. С тези дефекти, които дадохме на майчинския си старт и в съпружеството нямаше за къде да бързаме със семействата. Никой не ни искаше. Кой ще вземе безплодни циганки.

- Ихааа… това последното ми прозвуча като кратък виц. Или като някакво невъзможно словосъчетание със свое собствено вътрешно противоречие. Мисля имаше даже някакъв термин за това. Ама не се сещам в момента – възкликнах аз.
- Да, да. Прав си Мишо. Може би искаш да кажеш, че ти звучи като оксиморон - нали? Безплодна циганка? И на мен сега ми стана смешно като го произнесох това словосъчетание. Та така с мен.
- Ами археологията? Как попадна там? Ти каза, че в Софийския си завършила. Там не се влиза лесно днес. И за преди съм чувала - не се е влизало лесно. Поне до колкото аз знам… – заразпитва Ная
- Аааа… за археологията ли? Ще ви кажа. По онова време имаше едни допълнителни възможности за продължаване на образованието след гимназиите или другите средни училища. От заводските профсъюзни комитети изпращаха по–умните и желаещите разбира се работници да учат висше. Наричаха ги работнически факултети. Кандидатствахме и двете в един такъв. Тя със специалност физика и астрономия, а аз археология. Имахме спестени пари. Татко и той помогна малко, и така влязохме и завършихме висше и двете. То тогава самото учене беше безплатно. Нямаше такси. Имаше общежития. Имаше стипендии за такива като нас. Имаше студентски столове. Еее… само за някоя дрешка, учебници и тетрадки ни трябваха пари. Тя беше много добра в небесата. Не можеха да й се начудят. Е и аз не бях зле в историята – спря изведнъж Надка и се загледа тъжно и с лек носталгичен унес през прозореца на колата.
Настана пак кратка пауза, в която ми мина през ум: „Нищо чудно състраданието й към нашия случай да е породено именно от този оксиморон и неосъщественото желание на Надка да има деца от нейната си кръв и плът. Пък и тя като Ная е имала недоразвита матка. Това не може да не е без значение за отношението й към нас. Може би вижда по някакъв начин себе си в лицето на Ная. И може пък да иска съвсем искрено да ни помогне с каквото може.” Тази моя логика ми се стори твърде правдоподобна. Ихааа около Ная да не вземам и аз на психология да го удрям, а? Затова и веднага реших да разбутам сгъстилата се тишината с някой тъп въпрос. Усещах някак си как зад мълчаливата пелена на бездумие се крият тежки женски мисли. Докато търсих в главата си нещо простичко като въпрос Ная ме изпревари:
- А како Надке ти как разбра за дарбата си? – чух я да пита тя изотзад.
- Как разбрах ли? Как разбрах, я? Ами в университета. И то съвсем случайно. Там аз също се справях много добре с археологическите пластове. Тогава изненадващо и за самата мен открих, че мога да надничам в различни времена на житието. Имах вече необходимия хорариум като теоретична подготовка, поне що касае основната периодика на стария и най-стария свят. И сякаш на шега започнах да познавам историческите периоди на артефактите – находките които въртях из ръцете си, за да ги рисувам. Ставаше много интересно. Дават ми някакъв артефакт, примерно парче от амфора или статуетка. Аз ги вземах в ръка и затварях очи. След малко изпадах в едно особено състояние – явяваха ми се разни картини мисли или реплики, които разказвах или пишех, без да си отварям очите. Колегите и те понякога си записваха по нещо, докато съм била в това си състояние и им говорех. Аз не помня точно, но те са ми казвали как съм произнасяла цели фрази и изкази на неизвестни езици. Най вероятно думичките са били от времето, в което съдът или предмета, който съм държала в ръце е бил използван. И преди ставаше и сега го мога това.
- Ахааа… Ти за това ли ни поиска дрехи разни и там още сол и захар? – взех да се правя на компетентен.
- Да по принцип същото се получава и със захарта или солта, която ми дават хората за да им гадая, както и с артефактите. Няма разлика. В случая кристалите на двете вещества поемат вълната на човека. И нищо че тази вълна е от настоящето, оказва се, че тя не е откъсната като снимка във времето. Тази вълна е свързана с другите времена на всеки човек и е нещо като филмова лента. Ако си имаш дарбата можеш да погледнеше в отделните кадри, както назад в предходните така и напред в предстоящите моменти. Не зная как, но долавям ги някак си тези вълни. После ги дешифрирам в образи, думи или цели реплики. И така движейки се по вълната кадър по кадър виждам какво е станало или какво ще стане. С определена приблизителност понякога разбира се. Та така след като разбрах това там в университета вече нямаше нужда да чета етикетите от сигнатурните номера и табелки. Винаги и без усилие познавах периода от кога е артефактът, или от коя култура е. За бъдещето беше и си е подобно. Вземах предмет и казвах какво ще му се случи. Или пък хващах ръката на някого и можех да кажа с колко ще си вземе изпита. И няма нужда да му гледам гънките на дланта. Някога познавах дори кои въпроси ще му се падне. Опитах и с Тотото, но там нищо не виждах. Впрочем не съвсем нищо. Виждах точната комбинация, но не и точно кога ще се падне. Понякога излизаше след година или след три месеца. Но за следващия или по следващия тираж никога не познавах. Не зная как и защо така става. Може би идва от тази приблизителност за която казаха преди малко. А тя идва от това, че има еднакви но има и подобни събития, които протичат през едно и също време. Но това е много обширна тема и е извън това за което сме се събрали да решим като проблем.
- Дааа… другото не знам, но това с тото ми хареса. Ти ми кажи няколко комбинации пък аз редовно ще си ги пускам – намесих се остроумно аз и продължих – значи казваш от влиянието на могилата със сестра ти станахте много по-умни, но сте станали и до някъде по-малко женствени – и като си завърших великата мъдрост се усетих, че някак си нещо това не бе приказка за пред жени.
На мига погледнах в огледалото назад и видях смръщените вежди на Ная. Тя направо искаше да ме изпепели с поглед. Дааа… просто в този момент сам разбрах как репликата ми залепна на ситуацията като прясно миризливо аки върху стара, полирана масичка в стил късен барок. Понечих нервно да се почеша там където не ме сърбеше и неволно изкривих с лакът огледалото за задно виждане. Поех дъх с нещо да замажа положението, но кака Надка ме изпревари:
- Еее… за женствени не съм съгласна. Ако искаш да кажеш, че сме станали фригидни от излъчването на могилите – лъжеш се. Даже никак не ни липсваха ухажори. И имаше защо. Само майки дето не можехме да станем по естествен път – и без каквото и да е притеснение ме погледна в очите докато намествах уреда за задно виждане и даже ми смигна.
- Мишооо...! Както винаги си много тактичен и то в дебели кавички. Виж даже огледалото се обърна с отвращение от думите ти - сряза ме Ная.
- Така де, по-малко женствени поне що касае възможността да имате деца – сконфузено смотолевих аз и мислено си шляпнах един здрав шамар зад врата.
- Нищо, нищо, Ная не се притеснявай, аз го виждам като на длан – не е лош човек, но е малко по директен. А Мишо ти дето казваш за умни... не точно по - умни по-скоро по-способни да усвояваме някакви знания. Някак си се учехме много по-лесно от останалите. Вече за моята дарба не съм сигурна дали ми е вродена или е вследствие на лъчението на могилата.
- Най-вероятно е така како Надке. Едното е станало за сметка на другото – окуражи я Ная.
- Да определено! Ако бяхме нормални цигански момичета сега щяхме да сме забити в някой схлюпена къща с пет шест деца около нас. Е в замяна на това пък щяхме да бъдем по безгрижни и щастливи може би по друг начин. Честно в момента не знам кое е било по – доброто да ни се случи.
- Да права си како Надке. А замисляла ли си се как така виждаш в миналото и бъдещето. Дали това е възможно защото трите времена съществуват едновременно или това става по друг някакъв начин? – попита Ная.
- Да много пъти съм се замисляла, но нищо не можех да измисля, като обяснение. Сестра ми обаче като физик и по-точно като астрофизик и астроном има разни хипотези. Откакто открих моята дарба и на нея този въпрос и е станал много интересен. Може би не толкова като феноменалност, колкото като физично явление. Все пак тя си е физик от носа до петите и бабини деветините приказки никак не я впечатляват.
- А тя споделяла ли ти е нещо от хипотезите си – продължи да любопитства Ная.
- Да и то с подробности, защото аз за нея съм някакво живо устройство подобно на нейните телескопи и тя като намисли нещо по този въпрос бърза да ми го обяснява – като за археолог де, по-простичко. И после винаги ме пита, горе-долу така ли виждам и аз нещата.
- А ще ни обясниш ли накратко как според нея стои въпроса с това получаване на информация при ясновидството. Ако не те затруднява разбира се? – продължи да бъде настойчива Ная.
- Стига да имате търпение. Аз малко трудно обяснявам неща от физиката, но ще опитам да предам най-точно нейната идея. Според нея във Вселената информацията е неразривно свързана с енергията. За нея всяка информация е някакъв вид енергия и всяка енергия носи някакъв вид информация. И информацията също както и енергията веднъж създадена не се губи. Само преминава от един вид в друг. И още енергията участва в почти същия кръговрат, какъвто е кръговратът и на веществата във Вселената. Та този кръговрат на енергия-информация във Вселената в определена степен се доближава като логика до кръговрата на водата на нашата планета.
- В какъв смисъл кръговрата на водата на Земята?
- Ами нали на Земята водата минава през трите си агрегатни състояния както и през трите места където може да бъде. Има я и във въздуха като газообразно състояние - като облаци. Има я под земята и над нея в течно състояние като реки и океани. Има я и на полюсите като ледени шапки в твърдо състояние. И като се замисля там на полюсите водата си почива за известно време, докато не участва толкова динамично в обикновения си кръговрат. Така че и в подобен аналогичен ред на този воден кръговрат според сестра ми се извършва и кръговрата на цялата информацията, за всички събития случващи се във Вселената.
- Искаш да кажеш че в определени моменти информацията се изпарява и после пада като информационен дъжд на Земята? Така ли ?
- Може би има нещо такова да!
- Интересно е това за кръговрата, но аз имам един въпрос, ако може. Това с водата и информацията какво общо има с теб като човек, който вижда в бъдещето и миналото? И това е едното, а другото е какво общо има пък местото където отиваме сега с информацията за Ная? И защо толкова много държиш на датата и часа – попитах аз.
- Мишо това са няколко въпроса, не е един. – Усмихна ми се Надка и продължи - Движението на водата в кръговрата на Земята сравних с информационните потоци във Вселената защото може би моя мозък е така устроен, че да разчита информацията, която тече по тези потоци. И като се концентрирам успявам да отсея необходимото за конкретния човек от общия информационен поток на събитията, които са го заобикаляли като цяло. Или можем ако искаш да приемем, че човек е една малка информационна капка от всичката вода, която се носи като информация на, под и около земята. Та ако това допускане е вярно, аз с моята дарба поглеждайки в тази една капка, мога да видя например тя в кой облак и над кой континент е била еди кога си. И кога и над кой океан ще капне като валеж или от коя река ще се влее еди къде си.
- Аха разбирам също като в онази хубава българска песен - Облаче ли бяло накъде си ми летяло. Това до някъде го разбрах, а за мястото на което отиваме? Защо отиваме точно там - на точно онова място как му беше името… някакъв главандур май беше? – подържах разговора аз.
- Какъв главандур бе Мишленце - Долни Главанак се казва – поправи ме Ная.
- А на мястото отиваме, защото там ми е по - лесно да направя това. Иначе някак си при вас всичко ми се смесва, но аз вече изразих предположение. Това е заради двете души на Ная, които битуват заедно. И едната пречи да видя бъдещето на другата и обратното. За това трябва да отидем и на подходящо място от където ще се виждат и двете едновременно. Ти поне си пилот лесно ще ме разбереш. Като се издигнеш със самолета във въздуха можеш в един и съши момент да наблюдаваш събития в два близки града едновременно. Но ако си на земята това не се получава, нали? Е ситуацията с Ная е подобна. А това място в Долни Главанак е точно такова високо място от където може да се извлече подобна информация.
- Ама колко е високо там? – полюбопитства Ная.
- Еее високо, високо… имах в предвид в преносен смисъл. Погледнато географски то е на около 800 метра надморска височина. Но погледнато от езотерична гледна точка и за хора като мен то едно много високо място. От това място може да се вижда по – добре не само в много посоки, но и в различните времена на живота.
- Това вече ми е малко по-трудно да си го представя. Високо място в низкото за едновременни погледи в различните времена. Трудничко ми е признавам. Мишо ти разбираш ли нещо? – попита Ная.
- Амии… аз мисля, че попосхващам мисълта. Како Надке искаш да кажеш, че там е нещо като обсерватория за гадателки ясновидки - така ли? И сигурно там има някакъв ваш си телескоп или перископ, който ви помага? – взех да правя аз мои си сравнения - А ние ще можем ли да погледнем през вашите гадателски телескопи във времената?
- Е щом така ти е по-лесно така го наречи, телескоп или перископ – усмихна ми се жената някак закачливо – може пък и вие да успеете да погледнете тук, таме из времето. Но само ако имате опит с телескопите или перископите. А някой от вас гледал ли е някога звездите през телескоп?
- Аз не съм како Надке – ожалва се Ная – а каква е разликата между перископ и телескоп?
- Разликата е че с едното се гледат звездите от обсерваториите, а с другото се наднича от танка или подводницата, за да не те целне врага по умното магистърско челото. Еее аз пък съм гледал и през двете неща! Ние в Долна митрополия имахме такива занимания по астрономия в курсовете по навигация. И през перископ съм гледал – Ммм… казах на Ная плезейки й се шумно в огледалото.
- Ммм…- хвърчащ самохвалко си ти! – изплези ми се и тя в отговор.
- А за Равноденствието? За него нищо не каза. Защо настояваше да сме точно на двадесет и първи там? – продължих да разпитвам настойчиво, защото започна да ми става интересно.
- Равноденствието то пък е такъв астрономически момент за планетата Земя, в който има най – малко смущения по посока на това, което се открива като картини и информация към другите времена. Имам в предвид Миналото и Бъдещето. Представете си, че Равноденствието ми помага да виждам по добре и е нещо както за вас Пълнолунието. Ако вървите нощем сред природата по един начин ще виждате ако няма луна, а съвсем друго ще е ако има пълнолуние, нали? Така е и за някой от нас ясновидците, най-добре виждат в такива моменти - имам в предвид по време на Равноденствията. А виж това, че точно сега е пролетното си е жив късмет за вас Не за друго, а защото тогава пък най-ясно се вижда бъдещето. А в момента бъдещето на Ная живо ни интересува. Имате късмет и за това, защото в пролетното и есенното равноденствие се виждат и успоредните на нашето време битиета. Сиреч тези, които протичат едновременно с нашето битие като време, но на друга планета Земя близнак на нашата.
- Охооо видя ли Ная имало не само зодия близнак, двойни звезди близнаци ами и планети близнаци имало. Ама туй близнаците сте много популярни като формат във Вселената - май. Брей той Твореца на Вселената и той да не е бил зодия близнак,а?
- Мишо не Богохулствай, моля те! – клъвна ме Ная.
- И къде са тези планети близнаци на нашата планета Земя? А там има ли подобни на нас Ная и Мишо?
- Мишо пак задаваш по няколко въпроса на веднъж, моето момче! Има и Ная, и Мишо и то не само на една планета като на нашата. Има ги и на още много планетни двойници като нашата Земя. Колкото до разстоянието - не! Не са много наблизо. Поне така предполагам. Намират се някъде в някоя друга слънчева система почти същата като нашата, но доста далеч от нас. Не знам но или са на далеч, или пък са на неудобно място за да ги видим лесно. Та тези земи близнаци се наричат паралелни светове. И ако случайно нещо не се вижда точно напред във вашето бъдеще на нашия си свят, тогава мога да погледна и малко в страни или към тях близнаците на нашето битие. Сиреч надниквайки в паралелните ни времена мога да си донаредя пъзела. Въпреки че понякога там в паралелните времена и светове има известни разлики в детайлите на събитията от тези случващите ни се тук. Основното си е така както е при нас но се разминаваме както казах в детайлите – произнасяне на имената малки разлики във форма и цвят и такива подобни. Но това се нарича пък вариативност и ни дава до някъде възможност за свободен избор в иначе доста точно очертаната ни житейска съдба.
- Наистина стана малко сложничко. И како Надке, казваш значи сега на пролетното равноденствие бъдещето е по-лесно видимо така, а? Ами при есенното? – продължавах да бомбардирам с въпроси словоохотливата си събеседничка.
- При есенното равноденствие най-добре се виждат нещата от миналото, но те към момента не са от съществено значение, за нас и за бъдещето на децата ви.
- А какво се вижда през зимното и лятното равноденствие? – попита Ная.
- То няма такова животно, зимно и лятно равноденствие скъпа! Има зимно и лятно слънцестояние през лятното двадесет и втори Юни денят е най–дълъг на този ден, а през зимното слънцестояние двадесет и втори Декември денят е най къс, а нощта е най-дълга. Затова и не е равноденствие а слънцестояние – поправих аз Ная.
- Добре де стига се фука, че си учил повече от мене астрономия и физика – засмя се Ная на забележката ми и продължи високомерно – самохвалко такъв.
- Еееее жалко, че с тази бременност на Ная нямаме време да дочакаме и до есенното равноденствие. Ако можехме щяхме да видим от къде идва кривотията й. А ако имахме сега възможността, нали щеше да ми кажеш дали на планетите ни близнаци с тази като нашата пак летя на таралясник. Или пък дали там на другата… на паралелната ни Земя моя двойник Мишо е по–послушен от мен. И дали пък там не са го вземали в гражданската авиация, а како Надке. Това може ли да се види? Или пък дали Ная и там е такъв бяс, а како Надке? – направих се на много умен аз.
- Я да мълчиш! Бяс съм била! И какво ти е виновна моята бременност. Нали ако не беше бременността ми ти и ей толкова нямаше да знаеш сега за тези неща – посочи Ная нокътя на кутрето си - Така че не ти е виновна моята бременност. Пък аз съм сигурна, че твоята неопслушност е основно твое качество, а не дребна разлика за допълване или разместване във времената. И в другите времена и на другите паралелните наши планети близнаци, може наистина да си с по - големи уши или с по-крив нос. Или пък да не се казваш Мишо, ами Тишо, Дишо или Бишо, ноооо… сигурна съм в едно - навсякъде си си все същия зевзек и непослушко. Така че сигурно и там гледаш гражданската авиация през крив макарон – не пропусна да ме нахапе Ная.
- Еее ако сега беше есен сигурно щях и да мога да надникна в миналото на паралелните земи и да ти кажа какво е можело да стане, ако си бил по–послушен пред началниците си – с лек кикот ми отвърна нашата спътница.
- Да бе да, послушен! Мишо и послушен! – подхвана ме пак моята любима.
- Леле как ме накълвахате и двете. Като гладни ярки прясна зелена маруля – завайках се аз
И точно се чудех дали да минавам в допълнителна словесна отбрана и в колата се разнесе глас:
– При скоростта с която се придвижва автомобила след седем минути или астрономическо време 8 и 43 ще навлезете в град Харманли. Моля спазвайте ограниченият на скоростта за населени места – се чу от навигатора закрепен от пред на таблото на колата.
- Дааа... точно време за закуска – прозях се аз – искате ли да се настаним в хотела. Да хапнем нещо. Да пием по едно кафе и тогава да продължим.
- Да би било добре да се освежим и ободрим малко, да свършим това онова – аз напоследък с тази бременност съм много пикантана и банята няма да ми е излишна. Нали в дванадесет по пладне трябва да сме там - размърда се Ная зад мен - то колко време ни е нужно да стигнем до там?
- Ами по навигатора са тридесет и пет километра от Харманли до най-близката точка на асфалта. При този път около четиридесет, четиридесет и пет минути – осведомих спътниците си аз.
- Да толкова е – потвърди Надка - и от шосето до кромлеха има петнайсет минути общо около час и половина ще са ни нужни за да сме навреме там. Все пак трябва и двайсетина минутки адаптиране и концентрация нали? – допълни кака Надка
- Тук на таблета виждам няколко хотела в Харманли. Кой ще изберем? – попита Ная и назова няколко имена.
Отбих автомобила в страни на едно място за паркиране, за да надникна и аз в машинката на Ная. Погледнахме и стаите като интериор. Естествено, Ная си хареса един, а аз друг. Всеки си държеше на неговото. Как сме се харесали един друг двамата направо да ни се чуди човек. Подхванахме по нашенски спор забравяйки, че не сме сами. По едно време кака Надка се включи в полемиката с деликатен финес:
- Извинявам се, че се намесвам, но Ная можеш ли да изброиш отново предложенията, като имена?
- Да разбира се – сконфузено потвърди Ная и започна отново бавно да изброява имената.
В това време погледнах скришом към Надка. Тя бе притворила очи и сякаш мислеше. Очните и ябълки нервно мърдаха под спуснатите клепачи. Когато Ная прочете едното от имената, клепачите на Надка затрептяха учестено. Тя отвори очи усмихна се и каза:
- Ето в този ще се чувстваме най–добре, поне според мен.
Ная погледа, погледа малко в таблета и се чу малко неодобрителното:
- Може би – буквално изломоти тя под сурдинката си - като гледам четирите му звезди и това, кога е открит?! Ми да ето - преди две години. Еее… може би. Даа… и цените му подсказват същото. А да проверя ли за още някой? Може да има и по-удачен от финансова гледна точка вариант някъде по-надолу по сайтовете.
Неволно погледнах отново в огледалцето, за да видя какво цели Ная, но вместо нейния поглед попаднах на физиономията на нашия гид. Долових в лицето на Надка лека насмешка оформена, като трудно видими малки бръчици около устата й. А в очите й святкаха някакви хитри отблясъци. Помислих си: „Права е да ни се смее женицата. Уж обещахме да поемем изцяло пътуването спането и храната, а сега правим цигански пазарлъци за няколко лева.” И се намесих без повече да му мисля:
- Ехеее... Ная, я стига габровщини! С цените аз ще се оправям. Чичо Скрудж да не би да ти е чичо и по кръв? Важното е да ни хареса и да се чувстваме добре – добавих, поглеждайки в огледалото към жените от зад.
Идеята ми бе да се погледнем с пишмян, маркетниг мениджера. Исках да й ковна един предупредителен поглед, да не се цигани повече. Особено, когато седи до човек от циганската маала. Ная обаче бе забила нос „надълбоко” в таблета. Явно плътно бе ангажирана по габровски в ценовите си проучвания. Вместо нейния поглед срещнах този на кака Надка. Тя направо сякаш закова зениците си право в очите ми. Усмихна се някак странно и клепна три пъти с клепачи. Чак се притесних, по мъжки. После утвърдително ми кимна и с глава. Някак си ме стрелна една мисъл, че този жест значи нещо повече от елементарно потвърждение, но не схванах какво точно е, поне за в момента. Подкарах колата към градчето и на първо четене си помислих: „Тази надарена жена е прихванала някаква мисъл на Ная за скръндзавите й икономии по финансиране на мероприятието и затова ми се подсмихва.” Чак ми стана неудобно. Ная не е свидливо момиче, но може би съобразяваше друго. Предстояха ни още доста разходи по този проблем. За мое голямо учудване спора приключи неочаквано с реплика от страна на Ная:
- Така да бъде! Щом казваш, заради габровски икономии да не слушаме севлиевската музика. Така да бъде! - съгласи се тя и допълни – Защо пък да бягаме от хубавото за няко