НАЯВЕ СЛАБАК,  НАСЪН ЮНАК:  3.ГЪЛЪБЪТ СЪС СРЕБЪРНИТЕ КРИЛЕ

 Третата нощ настана и белият козел отново потропа с копито на прозореца на Милян.

- Готов ли си за ново приключение?- попита той.- Вече се прочу, само дето никой не знае името ти! А като имам предвид, че имаш и две годеници...

- Не ми напомняй, защото не зная как ще се справя! Защо не ми каза за звездичката и панделката? Не може да не си знаел, че така момичетата се сгодяват за мене!

- Не се сърди, де! Откъде можех да знам, че Руфина ще ти подари най- ценното си притежание? Или че ще си вземеш панделка за спомен от принцесата? Но стига сме говорили празни приказки, време е да потегляме!

  И той запрепуска напред в посока, за която другите изобщо не се досещаха, а усмихнатото куче Джар неотлъчно ги следваше. Не след дълго спряха пред висока ограда с парчета стъкло отгоре и врата, снабдена с най- модерни и непристъпни ключалки.

- Какво е това?- попита Милян.- Изглежда по-непристъпно и от Спящия замък.

- Това е имението на Господаря на оръжията, най-богатия и могъщ търговец на оръжия. Всички го наричат просто Господаря, защото от него зависи дали ще се водят войни, кой с кого ще воюва и дори кой ще победи. Продава оръжие на двете страни, предлага им все по- модерни и по- смъртоносни и никак не се радва, ако настъпи мир!

- Но не може ли да бъде спрян? Толкова хора загиват, ето, в Сидония, например, всеки ден пристигат ужасни новини за убити невинни хора!

- Така е, момчето ми, но дори и всички магьосници да се обединят, а те не могат да го сторят, дори и да искат, защото постоянно имат разпри помежду си, дори и те не могат да го спрат! Зад тия стени е дворецът му, пълен с какви ли не богатства, картини, златни съдове, красиви гоблени, изящни мебели...статуи на богове и герои... Има всичко,за което се сетиш! Но най- ценното е на върха на кулата и там има още по-непревземаеми препятствия!

- Но какво може да е то, щом е по- ценно от всичко друго? Не се сещам за по-скъпоценен предмет от това, което ми изброи!

  Магьосникът, който беше приел човешкия си образ, въздъхна тежко.

- Има,  но не е предмет, а живо същество! В здрав метален кафез е затворен един гълъб със сребърни крила.

- Гълъб?

- Да, Миляне, но това не е обикновен гълъб и не само заради сребърните си крила. Нали знаеш легендата за потопа и как Ной изпратил един гълъб да провери не са ли се оттеглили водите? И той се завърнал с маслинена клонка в човчицата. Така хората разбрали, че бедствието е свършило, а гълъбът станал символ на мира и благоденствието! Ангелите откъснали по едно сребърно перо от крилете си и го дарили на него. Така той  продължил да лети по земята и да носи щастие и спокойствие на хората. Скоро гълъбите със сребърни криле станали цяло ято. Това било много отдавна, но гълъбът на върха на кулата е последният от ятото и е в плен на Господаря на оръжията.

- Разбирам защо го държи, каза Милян, не иска да има мир, за да си продава оръжията! Трябва да го освободим, но как да стигна до него?

- Ще ти обясня, но ти трябва да запомниш всичко до последната дума. Най- напред ще се покатериш по стената и ще влезеш в градината на замъка. На върха на стената има стъкла, затова внимавай, сложи ето тия рицарски ръкавици и доспехи! Те са от метал, не ги сваляй от себе  си, защото после ще ти се наложи да се покатериш по високото дърво до кулата, но то е цялото в бодли и шипове. Ще ти бъде трудно, доспехите са тежки, макар и изковани от изкусни майстори. Смазани са добре за да не издават звук, но все пак внимавай как се движиш. От дървото ще влезеш през един прозорец, на който ще трябва да свалиш решетката. Не се притеснявай, тя отдавна е ръждясала, но заради гъстите клони на дървото никой не я е забелязал. От прозореца ще трябва да се изкачиш по въжена стълба до върха на кулата. Въжето не е много здраво, там не мога да ти помогна, но можеш да оставиш доспехите долу. Така ще станеш по- лек и лесно ще се изкачиш. Когато вече си горе, трябва да отключиш кафеза като поставиш ръката си на ключалката.

- Но как така  с моята ръка ще се отключи?

- Буден човек не може да я отвори, направена е така, че само спящ да може да задейства механизма! А ти ходиш насън и затова ще се справиш! Когато пуснеш гълъба, бързо слез, облечи доспехите и слез по стълбите надолу. Там вратата ще се е отворила, защото щом гълъбът излети, всичката мощ на Господаря изчезва! Така ще стигнеш лесно до стената. Изкачи я обратно и аз ще те посрещна. Но не забравяй, че трябва да се прибереш преди първи петли!

  Когато казваше това, Милян вече се катереше по стената като внимаваше да не вдига шум с металните доспехи. Джар настояваше да дойде с него и затова момчето го качи на гърба си за да не пострада от стъклата. Не му отне много време да стигне горе. Спокойно стъпи на острите стъкла, които се строшиха под металните обувки, после се хвана за един клон на близкото дърво , залюля се на него и той се наклони към земята. За малко да го счупи, клонът изпращя, но издържа.

  Огледа се наоколо. Беше тихо и много тъмно. Това малко го учуди, би трябвало да има камери и прожектори, но те не бяха включени. И изведъж се сети: той ходеше насън, а те се задействаха само от будни хора и животни.

  Продължи към кулата и видя бодливото дърво. Беше много високо,  а клоните му отрупани с остри бодли вместо листа. Никога не беше виждал такова, но сега не беше време за чудене и ботанически проучвания. Категорично отказа на Джар да го вземе със себе си и го остави да пази отвън. Хвана се за първия клон и ръкавиците му строшиха няколко шипа. Ето го и прозореца с ръждясалата решетка. Хвана я здраво с две ръце , поразклати я,  но тя не помръдваше. Ами сега? Опита пак, никакъв резултат. Изведнъж видя,  че мазилката е пропукана. Отстрани парчетата и можа да измъкне един камък.  Това разхлаби металната рамка и не след дълго решетката поддаде. Промъкна се през отвора и видя въжената стълба. Бързо свали доспехите и се закатери нагоре. Въжето беше старо и ако беше някой мускулест левент, сигурно щеше да се скъса,  но Милян си беше слабичък и успешно стигна до върха на кулата. И тогава го видя!

   Никога не беше виждал толкова красива птица, дори в сънищата си, дори на картинките в книжките с приказки за райски птици, пауни и колибри нямаше толкова нежно бяло оперение, толкова блестящи сребърни крила, изящна човка и малка главичка с тъжни будни очи.

-За мене ли си дошъл, момко?- проговори гълъбът.- Не зная как си стигнал дотук, но по- добре се махай, защото никой досега не е успял да отключи кафеза ми! Видя ли купчината кости долу? Това са горките смелчаци, които се опитваха да ме освободят! Всичките загинаха , никой не се спаси! Всеки момент ще се задейства алармата и стражите ще те прострелят! Но какво правиш, не слагай ръката си на ключалката, ще разбудиш всички!

   Но Милян смело положи дланта си на кафеза, ключалката изщрака, механизмът се завъртя и вратичата на кафеза се отвори.

-Бързо бягай, гълъбче!- каза момчето.- Литни нависоко и спасявай хората!

  Гълъбът изпърха с криле, но не можа да литне. Помъчи се още веднъж, но напразно, крилете му отказваха.

- Не мога!- почти изплака нещастната птица.- Много дълго съм бил в плен и крилете ми са безсилни! Трябва да хапна прясно зърно от свободна страна и да пия вода от Кристалното езеро за да възстановя силите си!

- Добре, каза Милян и го сложи на рамото си- Аз ще те занеса до нивата на моите родители, а после и до езерото.

   И той тръгна надолу по стълбата. Но колкото и малък да беше гълъбът, все пак натежа и стълбата започна да се къса. Бяха още на средата, когато въжето остана на тънка като косъм нишка. Гълъбът протегна човката си и я клъвна. По нишката остана капка алена кръв.

- Какво правиш? Ти си ранен и кървиш!- каза Милян.

- Дадох от кръвта си, но ти не се бой, въжето пак е здраво!

  Продължиха надолу, но на една четвърт от пътя въжето пак остана на една тънка като косъм нишка. И отново гълъбът я обагри с кръвта си и тя стана по- здрава от преди.

  Когато слязоха, вратата беше отворена както му беше казал Казимир. Преминаха спокойно заедно с Джар и стигнаха до стената. Милян започна да се катери, но когато стигна догоре, остро стъкло се заби в ръката му. Беше забравил доспехите!

- Няма път назад!- каза си момчето. Стъпи отгоре, а стъкла се забиха и в стъпалата му. Но наистина не можеше да се върне, гълъбът беше на лявото му рамо, а Джар- на гърба, затова скочи в тревата долу, където го чакаше магьосникът.

- Но ти кървиш!- разтревожи се Казимир и откъсна няколко листа от тревата за да спре кръвта. Кървеше и гълъбът, затова превърза и него и след това препуснаха към нивата. По- нататък всичко се разви много бързо, гълъбът клъвна няколо зрънца, пийна вода от вълшебното езеро и полетя щастливо в небето. Сбогува се с  Милян, Казимир и Джар, който още се сърдеше, че не са го взели вътре в кулата. По пътя си видя много нещастни и преследвани хора, затова откъсваше по едно от сребърните си пера и им го даваше. Мигновено хората се помиряваха, захвърляха оръжията и се прибираха в домовете си. Така стигна до Сидония.

   Беше му останало само едно перо и летеше с огромни усилия. Уморено кацна на прозореца на една малка къщичка.

- Я кой ми е дошъл на гости!- каза старицата, която живееше там. Беше оцеляла като по чудо, всичките й близки бяха или избити, или пък избягаха надалеч , прокудени от войната.- Милото ми гълъбче, уморено си и гладно, нали? Аз ще те приютя, докато ти пораснат новите пера, ще те нахраня и напоя...

- Вземи перото ми!- каза гълъбът.

- Но то ти е последно!

- Вземи го! Иначе всички ще загинете, а тогава и аз няма да оживея...

 Старицата се поколеба, донесе вода и последната си хапка хляб , изчака птицата да се нахрани, после внимателно дръпна сребърното перо.

    А в това време Милян спокойно си спеше на детската люлка пред училището. Изпод превързаните му ръце беше избила ясна кръв.

- Чухте ли, чухте ли?- събуди го момичешки глас. Беше съседското момиче, Сияна, която той тайно харесваше.- Незнайният юнак откраднал гълъба на Господаря и сега той е на свобода!

- Какъв е тоя гълъб?- разтърка очите си Милян.

- Не знаеш ли?- учуди се момичето- Гълъбът със сребърните крила, дето го пазят на върха на кулата! Заснели са го на камерите, но не е много ясно, сега стражите на господаря го търсят! Дано никога да не го намерят!

  На площада едри мъжаги показваха една снимка на хората и разпитваха дали не са виждали този момък.  Виждаше се само главата на момчето, но не много ясно.

- Аз казах ли ви , че прилича на...- започна братчето на Милян, Румян , но изведнъж се спря.

- На кого ти прилича? Казвай, момче, ако не искаш да си имаш работа с нас!

- Ха-ха-ха!- разкикотиха се всички наоколо- Той всички оприличава на брат си, дето спи ей на оная люлка! Сами виждате, че е слаб и голям поспаланко, не може да е момъкът от снимката!

- Вярно, съгласиха се стражите, оня беше левент, имаше коса и очи като тъмна нощ и след него вървеше куче, което се усмихваше. На камерите се вижда, че язди бял козел, а гълъбът е кацнал на рамото му...

- Не е той, не, в никакъв случай- въртяха глави отрицателно хората- Търсете в другите градове и села, не е от нашите! Ние такъв юнак нямаме.

  Милян тъкмо се чудеше как е наранил ръцете и стъпалата си. Прибра се в къщи, изми се и започна да се преоблича.

  И тогава напипа в джоба си сребърно перо!