...Не е грях...!!!(1част)

Не е грях...!-(1)

-Мамо, кога ще позная Любовта?!... - попита София.

Майката и отвърна така:

- Любовта е когато виждаш светлина, Любовта е когато чуваш ангелска и дяволска мелодия, Любовта е когато ходиш по небето, Любовта е когато заспиваш пазена от звездите, когато будуваш от носталгия с луната, когато се събуждаш огряна от слънчеви лъчи, Любовта е когато потънеш в морето, за да изчезнеш, Любовта е когато изгориш във пламък, за да се преродиш, Любовта е когато нуждата те умори, когато липсата те убие, когато сбъдването те извиси и те изпълни със сили, Любовта е когато присъствието те ощастливи и те осмисли, Любовта е когато истината те заслепи, Любовта е  когато душата ти плаче и се усмихва едновременно, Любовта е когато мислите ти са чисти, но и объркани, когото  чувствата ти са искрени, когaто лудориите те карат да живееш на максимум, Любовта е когато триеш  злото и несправедливостта, Любовта е когaто прегърнеш света и когато целунеш ближния, Любовта е когaто сърцето ти бие лудо при всяка дума и дело, Любовта е когато, можеш да бъдеш себе си, когaто мечтаеш  и вярваш, че ще продължиш, Любовта е когато  Бог, Съдбата и Купидон, заедно са се наговорили да ти покажат пътя за теб, Любовта е когато си на твоето място в света... Любовта е когато... не спреш... Любовта е когато сънищата са голямата и истинската реалност, Любовта е когато не се предаваш, Любовта е когато попаднеш в приказка безкрай... и няма измъкване....

           След като чу отговора на майка си, за пореден път, София стана от кухненския стол, отиде при мама Мария, целуна я и каза:

-Благодаря ти  мамо, че отново ми разказа приказката за любовта! Знам, че ще я позная, когато почука на вратата ми. -След това двете се прегърнаха силно, силно. София се усмихваше от сърце, а Мария плашеше с поглед...

15 години по-късно

           Преди няколко дни София, тъкмо бе навършила 25години .Точно в този момент тя седеше затворена в стаята си, бюрото и беше затрупано от книги, папки и тетрадки, а главата и беше изпълнена със всякакви мисли и идеи.Оставаха и само 7 дена до крайният срок, в който трябваше да предаде курсовата си работа.Следваше философия в Държавния университет, беше последна година и направо не и се мислеше, че съвсем скоро трябваше да почне да пише и дипломната си работа.Едновременно с философията като втора специалност беше записала и филология, така че я очакваше двойна работа.Заедно с тези неща, тя се занимаваше със социални и литературни дейности.И въпреки, че програмата и беше пълна тя намираше време за всичко, което харесваше и обичаше-за музика, за театър, за кино, за приятели, за колеги, за съседи, за семейството, което се състоеше само от майка и Мария и братовчед и Антонио или поне тя така си мислеше.

          Антонио беше по-малък от София със 3 години и още от бебе, беше останал сираче.Двамата израснаха като брат и сестра под майчините грижи на Мария.И макар че Софи и Тото(както ги наричаше мама ), бяха като кучето и котката,имаха силна връзка и много се обичаха,подкрепяха и помагаха.Двете деца на Мария не само бяха бяха добри, открити, честни, възпитани и еродирани, но притежаваха и изключителен и силен характер.Тези техни качества провокираха уважение, възхищение и обич в тяхното обкръжение, но също така и много злоба и ненавист у хората, който им завиждаха. По късно във времето ще ви запозная и тях.Сега да се върнем в пределите на семейният дом.

          Точно когато Софи, успя да си навърже мислите, тропотът по вратата и гласът на Тото ги прекъснаха.Тя въздъхна, отвори му и го изгледа страшно:

-Поне, почуках –оправда се той.

-Този път ДА!-отвърна му тя, след което го попита направо:Какво искаш, г-н Досаден?Не знам дали помниш, че пиша курсова работа и от една седмица ме няма за света.

-Ти и твоята ирония, ...както винаги няма да ме подразнят!-рече Тото.

-Какво искаш, братле?-повтори Софи.

-Ще излизам, защото Вики ме помоли да гледам малката си кръщелница, а ти знаеш аз съм най-добрия кръстник на света...-започна той да се превъзнася, но Софи го спря, казвайки:

-Виж,братле...спор няма, че си най-добрият кръстник...и сваляч също така, защото макар и да отричаш си луд по Вики, ...но аз какво общо имам с това?

-Първо това за Вики не е вярно и второ това, което се очаква от теб е да отидеш да платиш сметките за ток и вода, защото г-жа Майка ни ще ме убие, ако и днес не го направя...и трето за първи път от една седмица насам ще излезеш от тази стая, ще се разсееш и отново ще се сетиш за останалия свят..-обясни и той.

-Сега ти ме чуй братле, първо по моята подредба за приоритетите-ти си този, който си обещал на мама да плати сметките-лично го чух, второ-как можеш да кажеш че...виж какво правиш за Вики, тя ти се обажда и ти хукваш веднага, зарязваш всичко и отиваш при нея, без значение дали е заради малката Кристин, дали за нещо друго, ти сам се издаваш, погледа ти трепери, пулсът ти се ускорява, целият трепериш, когато я видиш!Но както и да е, друг път ще говорим за това и трето-и този път ще те спася-прав си, трябва вече да изляза.Не мога повече, ще се побъркам!...през цялото време Тото я слушаше и сега, когато тя приключи,той я прегърна,с думите:

-Благодаря ти,сестра ми!

-За теб дребен, искам не искам, ...винаги!-отговори тя и двамата се засмяха, след това Софи го изгледа настоятелно, но след като видя, че не я разбира изясни положението с-Трябва да се преоблека умнико, не мога да изляза така...

-Ааа, ...добре, вече разбрах, ето изчезвам.-каза той и щом си тръна тя извика, след него:

-Хей, ...малкият, знаеш много добре, че си ми слабост, нали...и се възползваш от това?!...

Половин час,по-късно

          София вече беше излязла и понеже както винаги не бързаше дори когато закъсняваше, разхождайки се по пътя, тя винаги обръщаше внимание на важните неща и на красивите места.В момента тя се намираше на градския площад, където винаги имаше какво да се види, да се почувства и да се запомни.Днес на това място, точно в този миг, щеше да се случи най-значимото събитие в живота и досега-срещата, която щеше да разтърси целият и свят.

           Сега Софи спря хода си.Седна на една от пейките, отвори чантата си и извади от нея, една тънка книжка със стихове.Още преди обаче да прочете първото изречение от отворената страница, някой се обади със дълбок и топъл глас:

-„О нощ, над мен замряла, о нощ, по-сладка от зора зорила, о нощ, в едно събрала, любим с любима мила, любима във Любим преобразила, ...”-тя вдигна поглед към него, загледа го невярващо, а той продължи, усмихвайки се чаровно-Това са „Песни за душата”на Сан Хуан де ла Крус.Хората обикновено се запознават по друг начин, но вие сте различна, г-це...?

-София, наричайте ме просто София.-каза тя също усмихната, изправи се и му подаде ръка.

-Аз съм Себастиан, но за вас София, съм просто Себас.-отвърна той, хвана ръката и и я целуна, след това двамата се засмяха и се погледнаха за пореден път.

          От този миг, те виждаха само себе си и бяла светлина, чуваха само гласът на сърцето и ангелска мелодия, чувстваха само и изцяло красотата на света.Двамата разбраха това и отново се засмяха, след което той погали черните и къдрави коси.Приближи се.Наведе се и и прошепна:

-Обичам този твой кафяв, нежен, бездънен и топъл поглед!

-А аз обичам дълбокият ти глас и чаровна усмивка!-отвърна му тя.

            След това признание, двамата не чакаха нито секунда повече.Целунаха се и забравиха за всичко останало.

                                ...Следва продължение...