Не газете пясъчните статуи
разказ
Седнала съм, със затворени очи, на брега и се наслаждавам на шума на вълните. Отварям очи, за да се възхитя на пикиращите полети на чайките. Слънцето се издига бавно над хоризонта. Няколко гларуса се разхождат важно по мокрия пясък, търсейки изхвърлени от прибоя рибки. Рано е. Водата е приятно хладна, а плажовете около залива са пусти. Утрините са любимото ми време.
Приливът е образувал дълга пясъчна дюна. Пясъкът в нея е фин и така плътен, че прилича на скала. Отливът е отнесъл частта откъм морето и е превърнал дюната в пясъчна пейка. Седя на тази пейка, усещайки със стъпалата си целувките на вълните.
Слънцето започва да припича и затопля въздуха и пясъка. Плажовете в далечината се събуждат. По дългата пясъчна ивица се задават тичащи или разхождащи се хора и даже едно куче. Време е да се оттегля под чадъра си, забит по средата на пясъчната ивица. Изтягам се на хавлията, наливам си кафе от термоса и разтварям „Фермата” на Оруел.
Спомням си с носталгия ...