26.08.2017 г., 15:51 ч.  

 "Не ме съдете" 18 

  Проза » Повести и романи
2543 6 7
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

Глава XVIII

 

Калина се взираше през прозореца към улицата. Навън беше тъмно. Виждаха се само фаровете на преминаващите коли на фона на приглушеното улично осветление. Отмести се за момент, но остана все така с гръб към стаята. Ситуацията беше изключително неловка. На трапезарната маса леко по диагонал от нея седеше Огнян Бойчев с кафе и чаша вода пред него. Минаваше 20:00 ч. Станимир все още го нямаше. Калина едва бе разменила няколко думи с госта си след което за себе си изпита страхотно неудобство. В този час би следвало поканата да е свързана и с вечеря, но тя не можеше да се отърси от проблемните мисли, за да сложи учтивата си усмивка...

Лора беше в стаята си и учеше. Огнян дойде в 19:55 ч. Двете го посрещнаха, Лора видимо притеснено му направи кафе и побърза да се скрие под претекст, че има да чете. Калина не направи опит да я спре. ... Някак си Станимир ѝ дължеше поне това. Да изпълни бащинската си роля. Премяташе нервно телефона между ръцете си и се опитваше да намери думи, за да разведри малко обстановката.

"Къде се бавеше, по дяволите, той поне не закъсняваше"

Звънецът отекна в ушите им като камбанен звън. Станимир имаше ключ, но винаги позвъняваше. Лора изтича към вратата с детската наивност да открие закрила. 

- Здравей тате. - тя го прегърна и усети така желаното спокойствие. Когато се отмести, обаче съзря в очите му непозната строгост. 

Станимир събу обувките си и поздрави. 

- Добър вечер. 

Огнян се изправи от стола и се усмихна леко.

- Здравейте. - подаде ръка към приближаващият се Станимир. - Приятно ми е, Огнян Бойчев.

- Да! - Станимир имаше  познатото изражение на човек  който се бори със себе си. - Станимир Господинов. - подаде ръка, за да се здрависа. 

Калина стоеше в другия край и не помръдваше. Беше вперила погледа си в Станимир и сякаш изобщо забрави за напрежението наоколо. Зад гърба на баща си Лора наблюдаваше изражението на Огнян  - "Непоклатим" - помисли си тя. Това и даде глътка въздух.

В този момент всички изглеждаха като стоп кадър от филм. Никой не помръдваше. 

Огнян забеляза, че Лора избягва погледа му, а Станимир изглежда доста афектиран като за първа среща. Някъде зад гърба му Калина оставаше безмълвна. 

- Ами, изглежда че ние четиримата имаме да обсъдим нещо доста важно днес и предлагам да седнем и да изложим гледните си точки. - Огнян се опитваше да конфигурира ситуацията без да натрапва своя метод за справяне в "кризисни ситуации", а именно  безпристрастен анализ и ликвидиране на слабите точки, без излишен сантимент. 

Деловото му предложение обаче предизвика единствено озадачени физиономии. Само Лора пристъпи към трапезарната маса, издърпа един стол максимално отдалечен от Огнян и седна без да поглежда никого. Калина се доближи неочаквано и седна до нея. Станимир също издърпа най-близкия стол и седна поглеждайки този път Калина. Усетила тя веднага извърна глава в обратната посока. Лора  долавяше   невидимият сблъсък, разиграващ се над главата ѝ. Едва ли някой в тази стая, в този момент мислеше за едно и също нещо. Темата обаче не можеше да се протака повече. 

Лора пое въздух и погледна към Огнян. 

- Може би аз трябва да започна първа. Съжалявам, че не ви представих един на друг по-рано. Имах доста притеснения, беше ми трудно и да... страхувах се. - Лора погледна към Огнян някак извинително. 

- Извинете ме, че ще се намеся малко остро, но вие предполагам знаете на колко години е Лора, нали господин Бойчев? 

- Да разбира се, че знам. 

- И според вас това, че излизате с... тридесет години по-млада жена, момиче, е в реда на нещата?

Калина рязко извърна глава към Станимир без да може да сдържи рукналите си сълзи. Преживяваше всичко отново.

Гласът му пресъхна. Не можа да издържи тежестта на погледа ѝ и се загледа в ръцете си, скръстени върху масата. 

- Ако трябва да бъда честен, за мен също е необичайно, ако мисля за възрастта и разликата в годините, но между мен и Лора нещата са базирани на много по-сериозни взаимоотношения, ако ме разбирате, какво искам да кажа.

Лора гледаше вцепенено в красивите му съвършено извити устни. Начинът по който белите му зъби проблясваха докато говори, я караше да не откъсва поглед. Искаше ѝ се да го прегърне, но изпитваше непреодолим страх, дори да помръдне в момента.

- "Сериозни взаимоотношения" този път Калина не въздържа̀ думите си, някак сподавени в натежалият и глас.

Огнян погледна към нея с едва забележимо съчувствие. 

- Калина, разбирам ви, разбирам и тревогата ви, уверявам ви. Не съм тук да говоря празни думи. Нито да обръщам темата в извинение. И аз за себе си нямам дефинирано обяснение, защо и как се случи... - тук той направи кратка пауза, а Калина повдигна очи към него. - Но не си играя, не си играя с дъщеря ви. Напротив безсилен съм да се съпротивлявам на това...

Огнян се усети някак си оголен, твърде прозрачен, много необичайно състояние за него. Винаги бе успявал да задържа емоциите си далеч от външното им проявление. Но сега думите му накараха всички да застинат в мълчание. Калина бе изпаднала в някаква безтегловност, Лора го изпиваше с очи, а Станимир продължаваше да показва признаци на вътрешна борба. 

- Никой не е тук, за да ви съди. - глухият глас на Станимир прозвуча като събуждане за Калина. 

Тя се обърна към него. След това към Огнян.

- Просто не искам да разбивате сърцето ѝ. Необратимо е! - каза тихичко тя.

Станимир усещаше укора скрит зад тези думи. Усещаше го болезнено върху себе си. Но когато ставаше  въпрос за дъщеря му нещата ставаха далеч по-драстични. 

- Няма смисъл от словесни излияния. Никой не може да гарантира какво ще стане утре. И най-голямата любов не е изключено да... да отстъпи място, на друга. 

Калина се изправи от стола си и без да каже нищо отиде към банята. Лора обърна глава след нея, после погледна баща си.

- Остави я за момент, после ще поговоря с нея. - Станимир изглеждаше още по-замислен. 

Огнян беше наясно с тази ситуация. Единствено се опитваше да разбере каква е причината след пет години и половина Калина все още да преживява толкова болезнено развода ... и липсата на Станимир. 

Лора седеше до най-скъпите мъже в живота си, да идеше ѝ да крещи от щастие. Искаше всичко да е идеално, те да се смеят, да си говорят, да гледат мач...

Но нищо такова не прозираше нито в смръщеното чело на баща ѝ, нито в хладно-предпазливият поглед на Огнян. Тогава тя забеляза. Те двамата седяха един срещу друг и се гледаха в очите.  Точно като две кучета преди да се сбият. "По дяволите трябва да направя нещо!" 

- Имате две дъщери, нали Огнян? - Станимир се беше навел леко напред. До него Лора наблюдаваше с нарастващо напрежение.

- Да Станимир, малко по-големи са от Лора. 

- И как се отнасяте към тяхното порастване, интимните им връзки?

Огнян се размърда в стола си видимо подразнен. Въпросът го завари в патова ситуация. 

- Майка им се грижи за това. Те не споделят особено много с мен за личния си живот. 

Огнян почуства как позицията му олеква. Той дори не познаваше гаджетата на Мая и Рая. Винаги смяташе, че са малки за по-сериозни увлечения. Замисли се. Рая му бе споменавала епизодично за някои влюбвания, но Мая беше извънредно прикрита. Той си нямаше идея... в Париж, как точно живееха двете?! 

Станимир наблюдаваше внимателно острите сенки, които преминаваха през лицето му. 

- Имах предвид като баща, каква е позицията ви, как ще се отнесете към една такава връзка на някоя от дъщерите ви? 

- Бих я приел нормално. - каза Огнян с леко дрезгав глас. - Стига да видя, че човекът... наистина е влюбен, че двамата са силно влюбени.

- И това е напълно достатъчно?

Лора усещаше как разговорът загрубява. Погледна с умолителни очи баща си, но той сякаш изобщо не я забелязваше.

- Вижте Станимир, между двама възрастни... в една двойка, няма по-важно нещо от любовта, това е водещото. Аз поемам пълна отговорност за действията си и никъде в плановете ми не стои въпроса за ... крайния срок и амортизацията на връзката. Би могло да се случи, както не е изключено и другата страна да изпадне в ситуация, в която да решава...

Лора се заслуша в тези последни думи. Те започнаха да кръжат досадно в главата ѝ. "Какво? Да изостави Огнян!" Струваше ѝ се напълно невъзможно. Когато погледна отново напред видя сканиращите му очи. Да за пореден път  бе разгадана, прозрачна като жилките на красиво, есенно листо.

- Разбирате ли ме добре, Огнян? Не искам дъщеря ми да се превърне в боен трофей, който да размахвате гордо на различни събития и... и да демонстрирате своето положение с нея, докато другите я сочат с пръст.  - Станимир сам не вярваше на това, което току що изрече. Неговата собствена житейска ситуация почти не се различаваше от това описание. С гърба си усети тихите стъпки на Калина, която все още имаше същия вцепенен и празен поглед, само че вече през силно зачервени и подути очи. При вида ѝ той се изправи и я доближи, прегърна я през раменете. Очите на Лора се напълниха със сълзи. Не знаеше как да реагира. С поглед потърси Огнян и видя, че не беше никак безразличен към семейството ѝ. Почуства внезапна лекота, закрила, някаква необяснима сигурност, че до него може да преодолее всичко. После пак погледна прегърнатите си родители и се разплака вече с глас.

Огнян се изправи и отиде до Лора, хвана ръката ѝ, за да и помогне да се изправи, издърпа я до него и я прегърна силно. Отсреща, все още прегърнати в тях погледи втренчиха Станимир и Калина. 

Това беше една безмълвна благословия. Никой не помръдна в близките минути. Сърцето на Лора пърхаше от неописуемо вълнение. Едва побираше придошлите емоции. Отново обърна глава, невярващо към тази прегръдка на майка ѝ и баща ѝ, за която вероятно би дала живота си. Огнян дишаше равномерно, усещаше топлината и сладкия му аромат, идващ от ризата и кожата под нея. 

 

***

Станимир взимаше по няколко стъпала, слизайки надолу по стълбите. Така и не изчака асансьора, не можеше да стои на едно място. В главата му бушуваха урагани. Прегръдката с Калина, крехкото ѝ тяло, хлипащият ѝ дъх. Сякаш се събуждаше от дълъг сън. Почувства я толкова близка отново... отново в обятията му.   Тя беше толкова спокойна в ръцете му, толкова беззащитна. Бягаше, от себе си вероятно. Когато отвори входната врата хладният въздух обля горящото му лице. Пресече улицата, все още запъхтян. Преди да завие към колата си вдигна леко глава нагоре, някак разсеяно, без причина. А причината... стоеше на терасата и го гледаше, хванала с две ръце раменете си...

Денят му започна стресиращо. След бурната им нощ с Петя и хубавото вино, главата му се мотаеше неприятно. Не можа да закуси, след банята се почувства поосвежен, облече се и отново погледна спящата Петя. Излезе без да я целуне. 

Колата му стоеше до кофите под върбата. Приближи се до шофьорската врата и извади ключа. Батерията на дистанционното беше за подмяна и ловеше едва от метър. Застина на място. Колата беше отключена. Ядоса се, че я е оставил така без да погледне вечерта. Изтръпна при тази мисъл, отвори  багажника после вратите. Тогава забеляза фотографската си чанта на задната седалка. По дяволите, беше я забравил. Разтвори бързо закопчалката, после ципа всичко си беше там, освен таблета му. Той лежеше долу на пода почти под предната седалка. Опитваше се да върне лентата назад. Чантата, изобщо беше забравил за нея, което се случваше за пръв път. Не я потърси, не му мина през ума, че я няма, дори докато се обличаше за работа... Станимир изобщо не можеше да си обясни защо колата е отключена, а всичко си е там. Но таблета. Защо беше извън чантата, на пода? Колата не беше разбита?! Какво се случваше?! 

Неприятните мисли го завладяха отново. Днес цял ден не откри разумно обяснение...

 

***

 

Лора се подпираше на касата на вратата и гледаше Огнян, изправен до асансьора. Освен  безкрайно дългата прегръдка не успя да усети повече от тялото му тази вечер. Но... в главата ѝ премина като на лента, но с шеметна скорост, следобеда, да имаше го, по-страстно от всякога. Днес, след училище. Изобщо не  я изчака да се отпусне върху седалката. Същите тези ръце, които сега държеше в джобовете си, те бяха безмилостни... Още преди да закопчае безопасния колан той вече беше разкопчал суитчера ѝ, а отдолу беше само красивата дантела... Спомни си обезумелите му устни, навсякъде по тялото ѝ. 

Пред нея, непоклатим Огнян следеше нюансите преминаващи през лицето ѝ. Доближи се, целуна я нежно.

- Ще се видим утре. След училище...

 

» следваща част...

© Весела Маркова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ще пробвам, благодаря!
  • Съгласен съм с Дани... напълно.
    Защо текста не го дадеш на justify, не на... align left... мисля, че ще е по-красиво.
    Поздрави.
  • Наситена с тих драматизъм глава. Много силен емоционален натиск върху героите ти. Диалога и действията им са напълно достоверни. Грам фалшивеене не усутих. Браво ☺
  • Чудесно, Веси! Горя от нетърпение!
  • Много хубаво! Браво!
  • Благодаря Вели! Продължаваме нататък!
  • Страхотна глава, Веси! С много истински и прочувствени сцени и изразителност на героите. Поздравявам те!
Предложения
: ??:??