Не поглеждай по посока на съдбата

Не бива да се бавя, развиделили се ще е късно, ще бъда разпознат.

Алоген с погнуса навлече вълнената дреха на простолюдието, захвърляйки бялата тога. И за последно повдигна Иглата на диаметрията.

Десетсантиметрово острие, а в основата му тясно иглено ухо. Алоген изчисти съзнанието си от тинята на тревогите и се взря в непроницаемия отвор на иглата. Игленото ухо се разшири до размерите на човешка длан, празното му пространство просветна, появиха цветове, форми и движение.

Обърна се и помаха за сбогом. Пресече два пусти коридора. Достигна вътрешна тераса и вито стълбище. Чу гласа на един от простолюдниците. Отговори му. Ах, колко фамилиарност има у тия същества и в същото време колко уплашена самота. Даже сега, в действителността, когато все още не бе срещнал простолюдника, а само наблюдаваше преспективата за тази среща, Алоген се почувства омърсен. Съществото не се усъмни в Алоген. И Алоген се зарадва. Играеше ролята си учудващо добре. И най-вече, за голям късмет, простолюдникът не бе най-непоносимото нищожество, което Алоген някога бе срещал – Симон. Симон бе змия, Симон бе студено и измамно присъствие. Алоген така и не разбираше какво иска Симон. Продължи напред, слизайки по витото стълбище. Озова се в началото на площад, който бе притиснат от нисък таван. Никаква светлина не преминаваше през него, слънцето сънуваше последния си сън. От нищото изникна тълпа, гъмжило от простолюдници. Алоген се смеси с тях. Огледа се. Ах, Симон! Не, не е той. Пфу, колко си приличат всички! Дълго, сякаш вечно, Алоген пресича тълпата. Отмина площада. И стигна външния Портал, две самотни врати, разделени от тънка преграда, се откриха пред Алоген. И той премина през тях.

Внезапно игленото ухо се сви и върна до предишните си тесни и непроницаеми размери.

- Не забравяй – чу откъм гърба си прегракнал женски глас – бъдещето е диаметрично.

Извърна се. О, да, настоящето е тук, до самия него. Алоген беше потърсил съвет от жена-диаметрал.

- Знам – отвърна той. – Иглата на диаметрията разкрива неточна перспектива на бъдещето. Винаги има елемент несъответствие, пункт, където събитията се отклоняват без отклонението да проличава.

- Точно така – потвърди старата жена и начена вечното напомняне на диаметрията. – В средата на игленото ухо има резец. Той е невидим. Когато окото на благородния мъж разстели тъмното бъдеще и проведе светлината си в него, вглеждайки се през игленото ухо на диаметрията, резецът пронизва перспективата и тя се раздвоява. Благородният може да види само едната линия на своето бъдеще и никога двете.

- Да, да. Ще се случи нещо различно, което ще ме изненада, ако не изпълня съвета ти на диаметрал.

- Изненадата е отвор в действителността, през който ще изпаднеш от бъдещето такова, каквото Иглата на диаметрията ти го разкри, и ще се озовеш в негова допирателна. За да избегнеш тъмната страна на предстоящото, те съветвам нито веднъж да не се обръщаш назад.

- Моля?

- Обърнеш ли се, някой ще долови страховете ти и ще те разпознае.

И няма да успея да достигна Портала, който ще ме изведе отвън.

----

Алоген не се обърна и не помаха за сбогом. Празните коридори, които пресече не бяха никаква опасност за благородното му сърце, търсещо уединението.

- Хей, да ти се намира сив тютюн?

Груби нотки в гласа, претенция за близост, която никой непознат не бива да заявява. Алоген се изправи пред простолюдника, когото вече бе видял в перспективата на Игленото ухо.

- Ето, на ти.

- Мерси, мерси. Чудя се, как “ония” никога не са опитвали аромата на сивия тютюн. А само се взират в своите Игли, където си въобразяват, че могат да видят нещо.

- Фантазьори! – Алоген намести неудобната вълнена дреха.

- Имало един от тях, дето щял да напусне Доброто Убежище, в което сме родени и което ни дарява със сив тютюн, за да отиде някъде, в друг свят, за да го спаси. И знаеш ли от какво щял да го спаси? От нашия свят. Разбираш ли колко смешно е това, каква нелепица? Айде, по живо по здраво.

Алоген се спусна по витото стълбище и се озова на площада изпод ниския таван на Доброто Убежище. И без да разбере кога, се сля с тълпата.

Някой го блъсна, друг го настъпи. Един се зазапя у него. Следва ли го някой?

Ах, Симон! Дали е той? Ей, сега ще стъпча змията или тя ще насъска останалите срещу мен. Но не! Не бива да обръщам поглед назад. Трябва да се измъкна от този затвор и да спася далечния свят.

Алоген усети дъх в тила си. Куче-е!

Ще се обърна! Кълна се, ще се обърна и ще го сритам. Не! Благородният узнава склонностите си и ги направлява.

Успокои се. Но една ръка за момент опря китката му. Ръка с изрязана длан, зараснала грозно, отблъскаващо. Ръката на Симон. Алоген избърза.

И видя Портала. Пресегна се и улови дръжките му. Когато четири здрави ръце го сграбчиха и познат женски глас рече откъм гърба му:

- Всичко свърши!

Двама простолюдници го задърпаха назад. Алоген видя старицата-диаметрал, която през целия път го бе следвала неотклонно.

- Няма друг свят – кресна му тя. – Единственият свят е Доброто Убежище, което кръжи около Вега и което ни закриля от мрака отвън.

- Това не е никакво убежище, това е лудница – на свой ред изкрещя Алоген. – И ако искаш да знаеш, Земята съществува и аз мога да я спася. Иглата на диаметрията ще ми покаже как.

- Лудница, да. Но е единственото оцеляло място. А твоята игла не показва нищо. Ти си един объркан човек, който не си пуши сивия тютюн и затова фантазира небивали неща. Отвориш ли Портала ще изпаднеш в открития черен кормос.

Алоген побесня. Рязко се отскубна от двамата санитари и със силно движение заби Иглата на диаметрията в гърлото на старицата. Отскочи назад и премина през една от вратите на портала. И видя светлина. Но видя още нещо. Някой до себе си. През преградата, разделяща двете врати на Портала двамата санитари задържаха някого, разкъсвайки бялата му тога.

----

Земното слънце проникваше през широките прозорци на търговския център, когато срещна красивата жена. Усмихна й се. И разкри пред очите й игленото ухо на диаметрията. Тя ахна, какво ли видя? Тогава Алоген протегна ръка и съзря изпод вълнения си ръкав своята изрязана длан. И рече:

- Приятно ми е. Аз съм Симон.