Аз съм супергероиня.

Да... мога да летя.

Но не само това трябва да знаете за мен... Още съм малка, а вече знам също, че съм много красива.

Очите ми са като горещи, тъкмо изпечени кестени, а косите ми са с цвят на мед...
Красива съм. Но това не е важно.

Хората мислят, че умрях. А аз не съм.

Знаете ли колко е весело никой да не знае, че съществуваш?
Хората не бяха тъжни, като умрях. Сякаш ме забравиха.

Хареса ми, честно казано. Малко като Том Сойер, присъствах сякаш на погребението си... но то такова нямаше, в интерес на истината.

Казвам ви. Като умрях, хората забравиха за мен.

Това е, защото съм супергероиня.

Мога да летя. Научих се, като умирах...

Не знам как стана, но както гледах изгрева една сутрин... (обичам да гледам изгрева, знайте. Косите ми са толкова красиви, като са озарени от първите слънчеви лъчи...)
Та, както гледах изгрева, някак си тръгнах да падам през белия прозорец, надолу към прясно изметения от скъпо платения чистач асфалт.

И... тъкмо, когато си мислех, че красивите ми медно руси коси ще се обагрят от кръвта при срещата ми с асфалта... полетях.

Беше гадно.
Не си мислете, че е хубаво да летиш... Но хубаво или не, тогава полетях и хората ме забравиха.
Проследих, реейки се край прозореца, как братята ми - а аз имах пет братя - станаха, облякоха сивите си, напълно еднакви, костюмчета и сресаха черните си коси.

Те бяха всичките на различна възраст - най-малкият беше на пет, най-големият - на седемнадесет.

А аз бях на девет, между другото... или на тринадесет... не помня вече.

Но и няма значение.
Та, в сутринта, когато не-умрях, ги гледах как стават и се приготвят за скучния ден в голямата ни стерилно-чиста къща...

Сресаха черните си коси, измиха сивите си очи и измиха блестящо белите си зъби. Един след друг, от най-големия, до най-малкия. А те си приличаха ужасно много! Сякаш един и същи човек, но в различна възраст... Сякаш най-малкия беше спомен за детството на средния, а той - за това на най-големия.

Сега се замислям - те май нямаха имена. Аз имах... но не го помня. Помня, че на някой си древен език значеше „Лудост", но не помня на кой.

Като се замисля, аз не ги помня...

Помня само сивите им очи и сивите им дрехи.

И черните коси.

Да... имах братя... помня ги...

Но да съм имала родители, не помня.

Може би аз съм ги забравила, както те са забравили мен, след като... умрях? След като полетях.

А може и никога да не съм го виждала.

Просто стерилният ни апартамент беше прекалено голям, за да съм ги срещала... Аз никога не го обиколих целия.

Макар, че обичах да тичам из брутално чистия апартамент, реейки се в странната му едноцветност като цикламена пеперуда...

Такава бях аз. Цикламена пеперуда с коси-мед и очи-кестени...
Тогава бях пеперуда, а сега летя. Странно, нали?
Тогава бях жива, а сега... сега не съвсем. И това е странно, нали?

Тогава обичах братята, а сега дори имената им не помня. Пак странно?

Тогава и те ме обичаха... тогава имах име...

Всичко се промени, само едно не е...

И тогава, и сега, обичах да гледам изгрева.

Жалко само, че той ме направи супергероиня.

Жалко... и все пак, още го обичам.