26.02.2012 г., 19:41 ч.

Небе за Урания 

  Проза » Други
1162 0 4
25 мин за четене

 

- Ставро, моля те, недей! Боли ме! Смили се и над децата! Всичко се чува в другата стая! Моля те! - крещеше младата жена и се опитваше да се предпази от ударите на мъжа си, които се сипеха неспирно върху нея.

  Тежка беше ръката му и безмилостна. Изгубеше ли контрол, се превръщаше в див звяр. Поне да имаше защо... Ако знаеше само, че така ще се промени след сватбата, щеше да избяга надалече, въпреки че беше бременна.

  Беше брат на една нейна приятелка. Видя го веднъж пред гимназията, когато беше дошъл да чака сестра си. Висок, с кестенява чуплива коса, добре сложен. Сякаш вряла вода я попари. Почервеняха белите ù бузи, пламнаха. Запознаха се. Тя не посмя да го погледне в очите. Срамежлива си беше по природа. Мина се не мина седмица, приятелката ù я покани на кино. Каза, че брат ù е предложил да я вземат с тях. Урания (така се казваше нашата героиня) отначало се поколеба, но

изкушението да го види отново беше толкова голямо,че не му устоя.

   Той седна между двете. Някъде по средата на филма, от който почти нищо не запомни, Ставро протегна ръка и хвана нейната. Тя потръпна, поиска да я издърпа, но той така здраво я беше заклещил, че не ù оставаше нищо друго, освен да си трае. Не че не ù беше приятно, но някак си по друг начин си представяше първата среща с момче. С момче, но той беше вече мъж. С осем години беше по-голям от тях двете, значи - на 25.

"Ох, да не научат нашите, че ще си имам неприятности!"- помисли си тогава Урания. Но вече беше късно. Амурчето на любовта си беше пуснало стреличката в младото ù сърце, жадно за обич. Всичко по-нататък стана толкова бързо, като в сън. На едно събиране в тяхната къща тя остана при него цялата нощ. После още две-три срещи и забременя. Оставаше ù последната година в гимназията, но се наложи да направят сватба. После дойде Кирияко - първородният им син, и до там свърши с образованието си. Ставро работеше на надница в строителството.

Вадеше добри пари. Справяха се. Една вечер, няколко дни след първия рожден ден на синчето им, Урания подхвана разговор със съпруга си:

-  Ставро, какво ще кажеш да дадем Кирияко на детска градина, за да мога да завърша гимназията. Аз ще го водя и ще си го вземам. Теб няма да те ангажирам с нищо.

   Както си ядеше, изведнъж той скочи, хвана я за дрехата, разтърси я и я зашлеви.

- Глупачко, какво си въобразяваш?! Че ще те пусна да си развяваш байряка по улиците ли?! Мястото на жената е в къщи! Като си искала да учиш, да не си се женила! Ама ти се услади, нали?! Сега - няма мърдане! Да не си посмяла да отвориш наново този въпрос! Край! - той крешеше истерично. После прасна външната врата и излезе.

   Урания се беше приютила в единия ъгъл на кухненския диван, гледаше в земята и още не можеше да се съвземе. Не очакваше такава реакция от мъжа си. Беше усетила неговия избухлив характер и се стараеше да не го предизвиква. Винаги отстъпваше, когато ставаше дума да се вземат решения за дома. Но сега?! Какво толкова каза, че я удари? Защо? Лошо ли беше, че поиска да си вземе диплом за средно образование?! Не проумяваше тази негова жестокост...

   Ставро се върна късно през нощта. Влезна с трясък, съблече се и легна на спалнята. Вонеше на алкохол. Протегна ръка към нея.

- Спиш ли? Събудих ли те?- опита се да я прегърне

- Недей, Ставро, моля те! Остави ме!

- Добре де, малко се ядосах! Но ми мина! Хайде, нали сме мъж и жена. Ела да те прегърна!

  Той почти насила я придърпа, посегна към камизолката ù. Тя се опита да се обърне, но не успя. Здравите му ръце се бяха вкопчили в плътта ù. Болеше я. Облада я властно, с животинска страст, без ласки, без целувки. Тялото му потрепера в сластно удоволствие и се отпусна... След малко се чу мощното му хъркане...

  Урания стана тихичко, мина през стаята на детето, погали главицата му и отиде в кухнята. Наля си чаша вода и излезе на верандата. Звездното небе изглеждаше като разцъфнала градина. "Моето небе" - помисли си тя. Нали на на него беше кръстена... Топли сълзи рухнаха по страните ù...

  В тази нощ Урания беше заченала второто си дете. Явно защитните сили на организма ù бяха намалели, защото получаваше непрекъснато световъртеж. Често ù причерняваше пред очите. Страхуваше се да сподели с мъжа си. Но една вечер, като реши да стане да измие чиниите, изгуби съзнание. Събуди се върху дивана. Ставро я гледаше:

- Какво ти има, бе жена? Уплаши ме.

- Нищо. И друг път ми се е случвало. Ще ми мине.

- Защо не си ми казала? Лекари ли няма? Държиш се като някаква селянка! - не закъсня да я обиди той. Утре да оставиш детето при мама и да отидеш на лекар. Аз не мога да те придружа, че имам спешна работа. Разбрахме ли се?

   Урания кимна с глава. После си помисли, че е подходящ момент да му каже за съмненията си, че е бременна. Не беше посмяла досега. Не знаеше как ще реагира.

- Ставро, този месец ми закъсня... Може би съм бременна...

- Какво?!- избухна той. Да не си луда ма, жено! Още едното не сме отгледали, за друго мислиш! Крава такава! Щото не работиш, не знаеш как се изкарват парите! - скочи от стола, хвърли го към стената. Взе си набързо якето и излезе.

  Урания се разплака. Че тя сама ли си беше направила бебето? Колко пъти му казваше да слагат презерватив, а той отсичаше: "Способен съм да те пазя!" Веднъж го попита дали да не помоли гинеколога си да ù изпише противозачатъчни. И тогава реагира остро. "Тежък характер! - мислеше си младата жена. Ни се води, ни се кара! За всичко аз съм му виновна..."

  Нямаше с кого да сподели. Родителите ù живееха в далечен район, а и той ù беше забранил да ходи до тях. Когато се зажениха, те категорично бяха против брака им. Искаха дъщеря им да си завърши гимназията, а и ако може - да продължи. На сватбата ги поканиха от "кумова срама", за пред хората. После се видяха още веднъж - на кръщенката на Кирияко. Оттогава не бяха се срещали. Отвреме навреме майка ù се обаждаше, питаше я как са. Отговорът ù винаги беше един и същ: "Добре сме, мамо, не се тревожи за нас." Понякога я молеше да излезе с детето до центъра, да види внучето си. Тогава Урания, със сълзи на очи, тихо ù отказваше: "Мамо, нали знаеш отношението на Ставро към вас. Не искам да му създавам допълнителни главоболия. Напоследък имат затруднения и в работата... Хайде, пак ще се чуем... поздрави татко"- приключваше набързо разговора, защото не ù беше приятно да измисля все нови и нови лъжи. Чувстваше неудобство да сподели с майка си за Ставро. Те не ù даваха толкова млада да се омъжва. Не ги послуша. Сега да си тегли теглото. Сама... Тази самота я смазваше. Никой не идваше в дома им освен свекърът и свекървата, понякога и сестра му. С тях не можеше да разговаря за това, което я "ядеше" отвътре... Все се надяваше, че той ще улегне, ще се успокои...

Научи се да готви любимите му ястия. Винаги с готова трапеза го чакаше вечер. Наливаше му и чашка винце, сядаше до него и му правеше компания. Нямаше апетит. В последния месец, вместо да слага килограми, тя отслабна, сенки се появиха под очите ù.

Гинекологът ù изписа изследвания за пълна кръвна картина. Каза ù, че има лека анемия и трябва, но го отдаде и на започналата бременност. Даде ù подходящите витамини и съвети за начина на хранене, препоръча ù повечко сън, спокойствие и движение на чист въздух- все неща, които ù липсваха.

Една петъчна вечер Ставро се върна в добро настроение. Рядко му се случваше това. Урания много му се зарадва. Чакаше да ù каже причината. И той не закъсня:

- Утре се събираме семейно в една таверна. Завършихме обекта и шефът реши да го отпразнуваме. Приключихме с цяла седмица по-рано. Собственикът е много доволен.

- Браво! Радвам се! И мен ли ще вземеш?- плахо попита тя.

- Не чу ли, бе, глупава жено - семейно ти казах - пусна веднага грубия си тон.

- Извинявай, Ставре! Но нали все сам ходиш, помислих си...

- Недей да мислиш, а само да изпълняваш! Приготви си нещо по-свястно. Да не си като просурната домакиня!

- Добре, Стравре, каквото кажеш! - смирено му отвърна Урания и взе да събира чиниите от масата. Изми ги и си легнаха.

  За първи път от много време Урания беше се наспала. Когато отвори очи, слънчевите лъчи бяха огряли стаята. Мъжът ù го нямаше. Тя протегна тяло, направи лека гимнастика и стана. Малкият още спеше. Набързо приготви закуската му, хапна и тя. После се върна в спалнята и отвори гардероба. Нямаше богат избор. Та къде ли ходеше. Погледът ù попадна на една блузка, която много си харесваше. Майка ù я беше подарила, когато навърши пълнолетие. Кремава, от чиста коприна, с дискретно деколте. Стоеше ù много добре. Намери и подходяща пола, в кафяво, с цепка отзад. Погледна се в огледалото. Иконата я удовлетвори. Само дето коремчето леко беше изпъкнало, но това ù предаваше женственост. Добави и едно кожено коланче и тоалетът за вечерта беше готов. Косите, как ще се справи с тази гъста гора? - помисли си Урания и реши да отиде на фризьор. Не беше го правила много отдавна. Почувства как се наливат сили в тялото ù. Обади се на свекървата си, която живееше през два блока и я помоли да дойде да гледа Кириако за час-два. Жената се отзова.

  В късния следобед, когато Ставро се върна, Урания беше приготвила и неговите дрехи върху спалнята. Когато беше готова, тя му се показа в очакване да ù каже нещо хубаво. Той я погледна и одобрително кимна с глава. А как ù се искаше да възкликне: "О, женичката ми, много си красива!"...

Заведоха малкия до бабата, защото не знаеха кога ще се върнат. По пътя Ставро бъбреше непрекъснато за работата си. Само преди да влезнат в заведението, се обърна към нея:

- И без много, много приказки с останалите жени. Не искам утре да обсъждат семейството ми! Ясно ли е?!

- Да, Ставре! Та аз никого не познавам, какво да говоря...

- Абе, знам ви вас, жените! Току се запознаете и започвате да се оплаквате от мъжете си, та ги правите за смях!

  В заведението бяха направили една голяма трапеза за компанията им. Събраха се около двадесет човека. Само шефът им беше дошъл без съпругата си. Не била добре. След час-два настроението се беше повишило - къде от винцето и узото, къде от хубавите мезета... Оркестърът ги поздрави няколко пъти с повода. Пусна им и зембекико. Изреждаха се мъжете да танцуват, останалите в кръг ги аплодираха. После засвириха блус. Урания тайничко се надяваше мъжът ù да я покани, та и тя да потанцува. Но той, хванал чашката си, говореше с колегата си до него и въобще не чуваше музиката.

  Не разбра кога до тях се приближи шефът на Ставро и го попита дали може да му отнеме дамата за този танц. В първия момент Ставро го изгледа неразбиращо, после, явно не искаше останалите да го помислят за ревнивец, се усмихна и кимна.       

Господинът протегна ръка към Урания и ù помогна да стане. Беше много внимателен и любезен. "На колко ли е? - помисли си тя и се усмихна. Сигурно някъде към 45."

Беше ù много приятно, че някой я е забелязал и ù се отдаде възможност да потанцува. Погледна Ставро. Очите му се бяха впили в нея, макар че продължаваше разговора си. Гледаше я с един изпитателен поглед, пълен като че ли с омраза. Младата жена изтръпна. "Дано пак не му дойде нещо на ум!"...

Разотидоха се след полунощ. Още като се качиха на колата, Ставро я подхвана:

- Защо дойде първо теб да покани шефът? Ти ли го предизвика?

- Какво говориш, Ставре?! Нали видя, че и аз бях учудена от поканата. Как да го предизвикам?

- Не мисли, че не забелязах как го гледаше и си говореше с него!

- Човекът седеше отсреща ми. Попита ме за Кириако, отговорих му. Нищо повече.

- Добре, добре! В къщи ще продължим този разговор!- сопнато ù отвърна той.

  Като влезнаха в апартамента, тя се запъти към спалнята, за да се преоблече, но той я дръпна грубо за ръката:

- Къде отиваш?! Нали ти казах, че ще поговорим първо! Налей ми вино!

  Тя мълчаливо отвори кухненския шкаф, взе виното и една чаша и му ги подаде.

- Вземи и за себе си чаша!

- Но... нали знаеш, че не бива да пия алкохол в това състояние, а и не ми харесва.

- Нищо няма да ти стане от една чашка! Ще ми правиш компания!

  Урания се притесни. Мъжът ù си беше пийнал порядъчно, а винаги щом се докоснеше до алкохола, сякаш дяволите влизаха в главата му и го подтикваха да говори и върши глупости.

Вземайки чашата, ръката ù потрепери. "Господи, как мога да живея така, в постоянен страх от човека до себе си?"-  помисли си тя. Реши да покаже характер. Без да говори, си наля чешмяна вода и седна.

- Какво е това? - скочи Ставро. - Нали ти казах да си налееш вино. Там можеше да си чукваш с шефа, а с мен - не можеш, така ли, кучко?!

И докато Урания разбере какво става, беше вече я хванал за косите, смъкна я от стола и я заудря с двете си ръце... Отначало тя се опита да се предпази, но нямаше сила дълго да се съпротивлява... Нататък не помнеше нищо...

... Когато дойде на себе си видя, че е в болнична стая. Над нея беше се надвесила медицинска сестра, която изтича навън и се върна заедно с лекар.

- Как си, момичето ми?- чу в като издън земята мъжки глас. - Браво на теб! Силно момиче! - и я погали по главата. После даде някакви указани на сестрата и излезе.

Урания понечи да вдигне ръка към лицето си и едва тогава забеляза, че ù е включена система.

- Детето ми... какво стана с детенцето ми, изгубих ли го?- глухо промълви тя

- Не, не, миличка, всичко е наред! Не се вълнувай! Бебчето си е на мястото. А и ти скоро ще се оправиш! Успокой се!- кротко ù заговори сестрата.

- Нищо не помня, защо съм тук? Кой ме доведе?

- Шшт! Не говори. Мъжът ти те доведе. Каза, че си изгубила съзнание и си паднала. Ударила си се в масата. Той скоро ще дойде.

- Сестро, моля те, сестричке, искам да се обадя на нашите! Те сигурно не знаят.

- Добре, Урания, да ти направя превръзката и ще се обадим.

  Сестрата внимателно повдигна горната част на леглото, после разви бинта от главата ù.

  Урания се чудеше защо толкова много я боли главата. Сигурно върху нея беше паднала, като изгуби съзнание... Спомни си снощната вечер, кавгата, думите на Ставро и потръпна. Не искаше да го вижда. Никога повече в живота си. Две години в този ад ù бяха достатъчни. Трябваше спешно да говори с родителите си. Щеше да преглътне срама и обвиненията им. Те щяха да я разберат, да я приемат отново в обятията си. Господи, как живя без тях цели две години...

  Не беше минал и час, когато майка ù дойде. Като видя състоянието ù, тя залитна. Сестрата я подхвана и я сложи на стола, близо до Урания.

- Детето ми, дъщеричката ми, милата ми... - сподавяше тя сълзите си, шептейки. - Какво ти стори този звяр?! Нищо, нищо, ще се оправиш! Нали си ми жива! Господи, благодаря ти!- прекръсти се тя.

- Мамо, успокой се и ме изслушай! Нямаме много време. Всеки момент той може да дойде и няма да успеем да се разберем! Мамо, татко къде е?

- Замина вчера за Игуменица. Брат ти си идва в отпуска. Искаше да го посрещне. Довечера ги чакам и даже щях да ти се обаждам да дойдете и вие, да се видите. Вече 4 години откак отиде в тая далечна Америка. Бил на снимки в Италия, та от там ще вземе кораб. Затъжих се и за него. Един насам, друг - натам. Самички останахме с баща ти.

- Браво, много се радвам, че точно сега ще е тук и той. Мамо, аз реших да се разделя със Ставро, но трябва да измислим план, защото съм сигурна, че няма да ме остави да си тръгна. А се страхувам от него, много...

- Ами Кириако? Къде е внучето ми? Него как ще вземем?- майката я засипа с въпроси.

- Мамо, бременна съм с второ. Не мога да рискувам себе си и детето си. Най-напред аз да си дойда вкъщи, а после ще помислим как да си прибера и него. Моля те, слушай ме внимателно!

  Двете си зашушукаха, сякаш се страхуваха, че и стените имат уши... После майката стана и бързо излезна от стаята.

  Малко след това се появи и "главният герой" на събитията с букет свежи хризантеми.

- Миличка, как си? Едва издържах на работата от бързане да дойда да те видя! Отбих се и при доктора да го попитам кога ще излезеш. Имам добра новина: в понеделник може да те изпишат! Обещавам да си взема една седмица отпуск и да заминем някъде само двамата. Искаш ли да те заведа на Керкира. О, много е красиво там! Ще ти подейства добре! Какво ще кажеш? Добра идея, нали?!- не спираше излиянията си Ставро. И нито дума за случилото се снощи...

Урания го погледна и затвори очи:

- Извинявай, много съм изморена... Ще поспя...

  Като видя, че тя още не може да говори спокойно, той се повъртя в стаята, остави букета на нощното щкафче до леглото ù и излезна.

  Урания остана насаме с мислите си. Още не беше решила дали да остави бебето, или да направи аборт. Тези две чувства се блъскаха в гърдите ù, после нахлуваха по вените ù, стичаха се към сърцето и го караха да тупти задъхано. Като майка вече не можеше да си позволи да убие един човешки живот, да му отнеме възможността да види слънцето, луната, морето... От друга страна знаеше, че ще се наложи това същество да расте без баща. Щеше ли да се справи сама? Нямаше да е сама... Родителите ù ще бъдат до нея, но едно е прототипът на бащата, друго - на дядото. Урания беше съзряла за тези 2-3 години. Нямаше в нея оново наивно, влюбено момиче, което строеше пясъчните си кули на брега на морето... Дилемата беше трудна. Майчиното чувство надделя...

  В късното утро на следващия ден брат ù и баща ù дойдоха с един полицай. Тя описа пред него случая, спомена и за предишните физически посегателства над нея. Двамата сложиха подписи. От болницата ù дадоха епикриза, която прикрепиха към жалбата. Това беше необходима процедура, преди да пристъпи към подаване на молбата за развод. Всичко трябваше да стане бързо и дискретно.

  Оказа се, че има спукване на тъпанчето на едното ухо. Лекарят умишлено не ù го беше съобщил, за да не я тревожи.

- Батко - обърна се Урания към брат си, - ще те помоля в неделя вечер да дойдете с татко да ме вземете. Ставро знае, че в понеделник ще ме изпишат. Трябва да изчезна от тук дотогава.

- Не се притеснявай! Вече сме обсъдили въпроса. Ще дойдем следобяд и веднага ще заминем на село, всички. Пък нека посмее да се появи там. Няма да си спести боя това говедо!- отвърна брат и ядосан. - Ръцете ме сърбят! Ах, да си бях тук, щеше да види той!

- Остави го, батко! Не си заслужава и ти да пострадаш! Съжалявам, че така те посрещнахме, но... какво да се прави... случи се...

  Брат ù седна на леглото ù, прегърна я, както правеше, когато беше малка...

- Не се бой, миличка! Батко ще ти помогне! Предупредил съм и нашата адвокатка. Тя ще мине от тук след малко и ще се разберете за останалото. Ти сега само здравето си гледай, че носиш и втория ми племенник или племенница в това коремче! - усмихна се той и нежно я погали...

  В следващите дни всичко се разви както го бяха планирали. Селото беше на 300 км. от Атина. Ставро знаеше само името му. Никога не беше ходил там. Не че не можеше да го намери, ако му щукнеше нещо в главата.

  Почти цялата седмица мина спокойно, докато в събота вечер неочаквано се обади сестрата на Ставро. Урания държеше мобилния си изключен, но тя звънна на баща ù. Поиска спешно да говори с нея.

- Урания, не исках да те безпокоя, но трябва да ти съобщя нещо много важно. Ставро те търси под дърво и камък. Цяла седмица е бесен. И нас влуди. Като не те е намерил в болницата, вдигнал скандал на лекарите. После отишъл да те търси в дома на родителите ти. Съседите му казали, че сте заминали, неизвестно къде.

- Кириако как е? Това ми кажи. Извинявай, но с брат ти вече приключих!

- Тъкмо за това ти звъня. Вчера имахме тук големи циркове! Родителите ми не са на себе си. Взе детето и го заведе в детски дом. До една седмица трябва да подпише декларация, че се отказва от него и го оставя за осиновяване. Казал е, че детето няма майка. Полудял е! Трябва да отидеш да си го вземеш от там. Но, моля те, не ме издавай! Ако разбере, че аз съм те предупредила, ще ни изтрепе всички вкъщи! Домът е на улица... - издиктува ù адреса. Записа ли го? Добре! Хайде, успех! И много съжалявам, че се случва всичко това...

- Благодаря ти, Тула! Никога няма да забравя жеста ти! - гласът на Урания потрепери.

  Всички я гледаха и очакваха да им обясни какво толкова я разтревожи. Като чуха, майка ù взе да кълне Ставро, бащата и братът свиха юмруци.

- Ще го смачкам това животно! - просъска бащата. - После ще го излежа! Това не е човек, не е баща!

- Спокойно татко, по друг начин ще се справим с него. Вие с мама ще ни чакате тук, а ние ще отидем да си вземем малкия. Урания, стягай се. Вземи си личната карта и копията на всички документи, които изкарахме.

  След час те вече бяха на път за Атина... Лесно намериха дома. Проблемът беше, че имаше само една дежурна сестра, която не можеше без разрешението на завеждащата, да даде детето. Поне се съгласи да ги свърже с нея. Урания ù обясни случая. Помолиха я да отидат да я вземат от дома ù. В началото тя се поопъна, но явно разбра, че нещата са сериозни и се съгласи. Процедурата беше кратка.

Жената прегледа всички документи, убеди се, че Урания наистина е майката на новото момченце, което преди два дни прие в дома и им го доведе. Предаде им и акта за раждане на детето, който бащата беше донесъл.

  Кириако се затича отдалече към майка си и се гушна в нея. Тя се разплака... Не можеше още да повярва, че така лесно взе синчето си. Подписа декларация, че тя поема отговорността за детето, и си тръгнаха...

- Сега имаме и друга работа- каза брат ù. - Но това ще си остане между нас до момента, в който реша да споделим с нашите, нали?

- Не разбирам за какво говориш, батко, но ти имам пълно доверие.

- Ще разбереш. Всичко с времето си. Хайде, качвайте се в колата!

  Когато се върнаха в селото, притъмняваше. Родителите им, като видяха в ръцете на Урания внучето си, не можаха да сдържат сълзите си. Мъжете взеха да свалят багажите.

- Хрисанте - обърна се бащата към сина, - Откъде толкова багажи? Да не ходихте до апартамента на онова магаре?

  Младежът се усмихна хитро:

-И там ходихме, и на друго място... Хайде да влезем вкъщи и ще ви обясня.

  Майката беше приготвила любимите на децата ù зелеви сърмички. Трапезата ги чакаше готова. Седнаха да вечерят, както в доброто старо време само че - с още един малък член на семейството- Кириако.

- Хайде, казвайте, че не издържам вече! Каква я свършихте днес? - попита бащата.

- Като взехме малкия, Урания се обади на Тула, хем да ù благодари, хем да я пита дали Ставро не е у тях. Там беше. Помоли я да го задържи, ако реши да си тръгва, за да можем да се отбием в апартамента, да вземем някои нейни вещи и дрехи - за нея и детето. Тя обеща да го направи. Аз пазех от вън, а тя влезе и набързо събра най-необходимото. Не искам да ви притеснявам, но Урания и Кириако ще дойдат с мен в Америка, на гости. А по-нататък ще видим... Трябва да я измъкнем от тук. Остане ли, не се знае какво може да ù стори онзи тип.

  Майката се разплака:

-Хубаво сте решили, деца, но с нас какво ще стане? Сам-самички тук...

-Мамо, не искам да се притесняваш. Важното е, че се обичаме и че успяхме да спасим Урания и детето. Вие сте още млади. Татко след три години ще вземе пенсия, па дотогава... все нещо ще измислим... Запазихме си и самолетни билети. Само ще се наложи да ни подкрепите малко финансово, ако можете... Малко ми е неудобно да искам пари от вас, но поне на първо време ще ни трябват, а после ние двамата ще се справим. Нали, сестричке?!

  Урания стана, отиде до брат си и го прегърна. Това беше нейният отговор.

- За това, не берете грижа, деца! Помислили сме отдавна. Още като се родихте, започнах да ви внасям по малки суми ежемесечно. Пазех ги да ви ги дам, като се зажените. Но Урания ме беше разсърдила тогава и ги задържах. Като че ли съм знаел... Хрисанте, ти имаш повечко, че си и по-голям. Но общо са около 30 хиляди. Мисля, че е време да ви ги дам... -  каза бащата и стана. Отиде до спалнята и се върна с две банкови книжки в ръце. Ето - не е много, но това е вашата зестра за едно ново начало за Урания.

  Децата му, изненадани се спогледаха и не знаеха как да благодарят на родителите си... Не очакваха подобен жест, който наистина, в този труден момент, беше добре дошъл.

- Татко... - първа наруши мълчанието Урания - татенце, много съм виновна пред вас... сгреших и ви накарах и вас да страдате... Простете ми!

- Простили сме ти отдавна, момичето ми! Родителите са затова - да прощават и подкрепят децата си, когато грешат...

  Той разтвори обятия и прегърна двете си деца. Сега вече се чувстваше спокоен. Винаги има тежки моменти в човешкия живот. Но... както казва една мъдрост: "Това, което не ни убива, ни прави по-силни!"...

  След седмица Урания, Хрисантос и Кириако заминаха. Родителите им ги изпратиха на аерогарата с болка от раздялата, но в гърдите им зрееше новата надежда за един по-добър живот на любимите им същества...

  Пътуваха над океана. Урания гледаше през люка пухкавите облаци, през които тук-там се прокрадваше по някой немирен слънчев лъч и си мечтаеше... Небето сякаш я галеше и ù шепнеше: Пак се върна при мен, съименнице! Чаках те! Добре си ми дошла! И никога повече не ме забравяй... в мен са твоите мечти... гледай ме и аз ще ти давам сили!

 

 

© Галина Карааргирова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви, Таня и Петя! От сърце! Пете,хубавите неща закъсняват...но стига да имаш обич и търпение,винаги идват! Привет, момичета!
  • Радвам се, че те открих, ГаляЗакъсняла съм малко, но обещавам да наваксам и да дочета!
  • Благодаря, важна е! Успешна и на теб!
  • Трогателен и завладяващ разказ! Поздрав!
Предложения
: ??:??