Вечерята мина в дълги разговори и шеги - нещо, дотолкова одобрено от Кунтиг, домакинът на трапезата, че той самият се бе превърнал в най-дейния им привърженик. Мейвин се подсмихваше скромно от стола си напълно еднообразно и си личеше, че духом е другаде. Велклиг размахваше гарафите и пълнеше бокалите, лишавайки послушно чакащите слуги от задълженията им. Никой не отвори дума за отсъствието ù на обяда, за което можеше единствено да е благодарна. Всъщност тя бе уверена, че повечето, ако не и всичките от сегашните ù сътрапезници са наясно с взаимоотношенията ù с Хелиг и най-вече, че той бе главният виновник за хладното ù държание, в което стигаше и дотам да потъпква благородническия етикет. Елин предполагаше също, че този тлъст човек със сплетени зад темето коси и провиснали бузи, който сега почукваше със златноукрасен пръст по масата и вдигаше с благоговеене пълния бокал, не е чак толкова глупав и отлично знае, че честите идвания през последните две-три години не са породени единствено от носталгията по прекрасните му градини и щедрото му гостоприемство.
  "Осъзнаваш го, нали? Той се възползва от теб. Прави го с всички. Използва и теб,
  и избата ти, и замъка ти, и града ти. Племенникът ти не дава и пет пари за теб самият. Мога да се закълна в Небесната милост, че е така."
  Тънките ленени завеси се люлееха бавно зад гърба ù. Бе тихо и миговете се поглъщаха от вечността, пропускайки я все по-дълбоко в собствените ù полуосмислени детски спомени с вкуса на овлажняла вар и кадящо огнище.
  Странно, че когато за пореден път се върна в убежището на сладките спомени, той, Дантас не се бе разтворил в мъглите на затормозеното ù съзнание. Напротив, колкото по-често извикваше образа му, толкова по-чист и ясен се явяваше той. Зачуди се дали обяснението не се корени в самия него. Дали той също не я търси в мислите си и не рисува по подобие на нея любимия човек с боите на мечтите в прегръдките на някоя звездна нощ? Дали? Там, някъде далеч от познатите земи, където бродят всякакви диваци, друговерци и ненаименувани племена? Той ще да яздеше буйния си кон с посребрена сбруя през бойното поле и гласът му сигурно кънтеше над пушека от пожарите и човешки и стоманен стон. Той - Служителят на светлината, разкъсващ сенките на старите идоли, отричащи Небето - Бранител Дантас, наричан още Правдоносеца.  
 
  Отпуснал се в креслото от меча кожа, Хелиг лениво тъпчеше лулата си, докато чичо му тромаво сновеше из просторния салон със свещници, спускащи се от тавана. Не личеше да е обезпокоен от нещо. Когато погледите им се срещаха, Кунтиг показваше с тъпоумна усмивка, че любимият му племенник не може да го тревожи с присъствието си.
  От дъното на коридора се зададе пушещият Велклиг.
  -Навън е припаднала мъгла. Щях да се сблъскам с метачките на стълбите.
  -Все закъсняват... Гледат да се приберат всички, та да не трябва да повтарят отсетне - обясни хрипливо Кунтиг.
  Велклиг мина зад гърба на залисания Хелиг. След малко се чу как русокосият младеж отваря бутилка и пенлива течност пълни чаша. Хелиг духна веднъж-дваж отгоре по тютюна и отиде до камината, откъдето се върна вече с димяща лула.
  -Сега, след като отминаха празниците, какво ви чака?
  -Все същото.
  -А Наместникът? Как вижда бъдещето ни сега, когато някои смутни вести взеха да обикалят по тукашните места и да будят тревога и боязливи предположения?
  Хелиг замислено отвърна:
  -Не съм чул за нещо обезпокоително, що си струва да се обсъжда.
  Чичо му погали издутата си под бялата яка гуша:
  -Притесни ни, няма да те лъжа оная случка в Мечи град... Досещаш се с тия Небоотстъпници, счупили веригите си и изклали сума ти невинни в една кървава нощ.
  -Често вестите се изкривяват през устите на вестоносците. Не им вярвайте сляпо.
  -Знаеш ги хората, Хелиг... Дай им такива работи да раздуват по цели дни и нощти.
  -Не обвинявам хората. Нещата се стекоха шеметно, оставяйки ни онемели пред мащаба на трагедията. Учудвам се, че това още не е отшумяло при вас.
  -Ще мине като всичко по реда си... Отворих дума заради друго, надигнало хорски шум напоследък, та рекох да го научиш направо от мен.
  Хелиг вдигна разсеян вежди.
-Говори се, че новият Поход има за цел да съкруши напрежението на Червения остров, породило се съвсем скоро след неговото Освобождение от сянката на презрените кумири...
Говори се, че се е явил Змеепоклонник, тровещ умовете на слабите и каращ ги да вършат родови предателства...
 Известно време огнището припукваше тихо зад гърба на пушещия съсредоточено Хелиг.
  -Грешни тълкувания са ви сполетели, чичо. Няма Поход.
  И той затвори очи блажено, сякаш се опитваше да си спомни нещо наистина приятно.
  -През годините се научихме да пазим и ценим много неща, без които никога нямаше да останем праведни и почтени люде. Вечните бойлища носеха твърде много духовен гнет за нас, защитниците на Небето. След последния, нещата потекоха другояче.
  -Глупост е да се вярва, че с щик може да се проповядва любов. Съгласен съм.
  -Войниците на Верни град не дирят кръвопролитие, а правда. Не е Поход, а съблюдение. Нека ти кажа - по някои от ближните острови, освободени вече от потисничеството на Бездната и осенени от Небесната светлина, се явиха бродници от друга вяра и опасни слова взели да се хортуват по тия места. По-смелите думали даже, че е започнало издигането наново на идоли, а Небопоклонническите храмове пустеели. Бранителят не отива да воюва, чичо. Неговите действия са в услуга на доброто и защита на вече извоюваното. Сянката на злото е голяма - нужни са смели мечоносци, които да пресичат нейната власт, да гонят с дързост опасната й власт отвред. Тя има способността да се плъзга като чума и да оставя след подире си безименни гробове.
  Кунтиг се подсмихна иронично.
  -Кой ги знае какъв Змеепоклонник им е влязъл в главите.
  -Дълбоки са водите на страха, чичо.
  -Все си мисля, че потресът от кървавия белег на Мечи град рисува в съзнанието им всякакви нелепости. Ти сам каза: как да ги виниш?
  -Мечи град е минало - отсече Хелиг студено.
  Кунтиг закима:
  -Небето да се смили над душите на погиналите. Другото е хвърлена песен на вятъра.
  И Кунтиг запристъпва тежко към застаналият с гръб Велклиг.
  -Ще се радвам да се видя отново с Бранител Дантас. Може да дойдем с Мейвин в Двореца отпосле.
  Хелиг не реагира и Кунтиг наивно реши, че не го е чул.
-Рекох, че може да ви погостуваме за малко като се върне Дантас.
-Добре сте дошли - измънка най-сетне Хелиг.   
  -Разбира се - додаде Велклиг, вече обърнал се към двамата.
   -Ще бъда в източното крило, да не ви преча. Пък и май е рано още за сън?
  -Твърде рано - увери го звънкият глас на Велклиг, който тъкмо отпиваше за пореден път. И двамата заследиха как домакинът им бавно напуска салона. Не че им бе необходимо уединение, ала то сякаш дойде тъкмо навреме, щото Хелиг се обърна и заговори веднага, щом чичо му се скри зад дебелата дъбова врата с релефна дърворезба.
  -Утре няма да дойда с вас.
  Момъкът кимна и изду буза. Хелиг изпусна насъбралият се в ноздрите му дим и завъртя лулата току под носа си, душейки жадно дървеното тяло.
 
  С непроницаемо изражение Елин прекара длан по лъскавата шия на коня, загледана в мощните му копита, докато Велклиг се приближаваше към нея.
  "Трябвало още вчера, още вчера да намерят време да го навестят. Бяха много заети да си разказват пиянските подвизи с тукашните си събратя, та сега едва ли не искат да изпреварят и времето, за да не изглеждат глупаво. А е напълно излишно - всички знаят, че Просветител Ергас приема абсолютно всичко с хладно безразличие и едва ли закъснението ни ще породи и една бръчка по обримченото му с бели коси чело." 

Тя бе влизала в тукашния Небопоклоннически храм почти всеки път, когато стъпеше в града и познаваше отлично онези високи, облечени в чисти бели и сини одежди послушници, които със смирен вид обикаляха друмите по време на празниците, а времето си в Храма прекарваха пиейки и разговаряйки до високите прозорци на белия си, опасан с колони с арабески дом, като обичаха да се връщат далеч назад във времето, дирейки поуката от великите дела, творени тогава. Ето защо когато гостите им наближиха, Елин усети как голям брой очи се устремяват по тях, въпреки, че не виждаше почти никой в посипания с пясък двор, ни зад матовозелените стъкла, отстоящи на десетки крачки по-горе под превитите върхове на колоните.
  Велклиг скочи от седлото чевръсто и потупа ръкавиците си, сякаш опитва да се сгрее. Тя вяло огледа вече зданието, зад чиито стени несъмнено ги чакаше вече Ергас. Те не виждаха, че същият този мъж с побелели коси и сребриста брада ги наблюдава, застанал до един от прозорците, без капка чувство по своето издължено, нарязано от бръчки лице.
  Стражата дори не попита Велклиг по каква работа идват. Тук ги познаваха добре и дори им се поклониха - жест, от който биваха лишавани обикновените поклонници. Елин пое след Велклиг по високите коридори, лъхащи на студ и мокър камък. Стъпките им се чуваха надалеч. Двамината стражници, с които бяха дошли, вървяха след тях и по нищо не предизвикваха убеждението, че ще вземат участие в предстоящата среща.
  Велклиг се покашля повече от учтивост, когато ги въведоха в главната зала.
  Като всички Небесни Избранници и Просветител Ергас живееше там, където и служеше - в случая в Храма. Той не бе човек, комуто е чужд интереса към изкуството или удобствата.
  Креслата бяха с архаичен вид, но съшити с дебела, мъхеста тапицерия. Масата в далечния край, край която сега един от послушниците шеташе, се изправяше на шест крака от вълнообразно издялано дърво с меден обков по ъглите, а самата тя бе от лъчист мрамор. Четири замръзнали орела от синкав кристал бяха разперили могъщите си криле в посоките на света и от високите си стълбове наблюдаваха студено хората в подножието на самото си царство. Стената в далечния край на залата бе в прегръдката на огромна библиотека, рафтовете на която отдалеч показваха изкусната си и изключително сложна дърворезба, дело на прочутия майстор Костиг от Високи град.
  А там, на нещо като подиум, допреди малко седнал на жълтеникавото си кресло, но сега изправен, стоеше сгърнат беловласият мъж, наречен Ергас. На масата пред него бяха разпиляни свитъци и подвързии с прегаменти, които той явно нямаше никакво намерение да крие.
­-Да ви поживи Небето, Просветителю.
  И поклонът на Велклиг най-сетне успя да промени изражението на домакина.
  Той се приближи бавно и върна благия поздрав, при което разкри пожалените от възрастта зъби, но без да отделя излишно внимание на новодошлите. С жест той ги покани на масата, върху която неколцина души от прислугата вече бяха сервирали обичайната закуска на Просветителя - този път за двама души в повече. Приближавайки се, топлият аромат на чая от горски билки, погъделичка носа на Елин.
  "Не е като Просветител Борас, който си живурка тъй скромно и уединено..."
  Каза си го с благодарност, облята от цедящата се изумрудена светлина през прозорците, които тук изглеждаха още по-високи и величествени.
  -И нека гостоприемството е най-малкото, което мога да ви предложа.
  -Благодарим.
  Велклиг собственоръчно си напълни чашата и дори лиши прислугата от задължението да стори това и с тези на Елин и Просветителя. Той подви ръкавите на ризата си, та се облакъти удобно на плочата, без помен от смущение от факта, че бе на гости.
  -С много слънце ни посреща пролетта. Дано такова да грее и в сърцата на поклонниците, що влизат в Храма ти во век и веков.
  Ергас прие пожеланието, полагайки длан върху нагръдника на бялото си расо.
  -В последно време станахме свидетели на сбирането на тъмни облаци, та тяхното разпръскване е най-великият дар, на който можем да се надяваме.
  -Разбира се.
  -Пристигнахте според уговорката на Хелиг, но се надявах и той самият да дойде.
  -Обеща да дойде по-късно. Помоли да го извиниш.
  Велклиг дори не се обърна към събеседника си докато казваше това. А дори бе редно тъкмо тия слова да са първите след поздрава му.
  -Не е нужно. Той всякога върши дела, угодни на Небето, та какво от това, че сега не е сред нас?
  И белобрадият Ергас отпи от чашата си, придържащ я със смайваща ловкост между дългите си нокти, с които се гордееше. Елин неусетно пак го сравни с Просветител Борас. Неговите бяха значително по-къси.
  -Били сте свидетели на Денят на Светлината. И то съвсем скоро.
  Велклиг прецеди въздишка през полустиснатите си зъби:
  -Тъй е, Просветителю.
  "И ти ли ще подхващаш за това... Защо не оставите поне паметта на страдалците на мира?! Харесва ли ви да философствате над собствените издевателствата, намирайки ги даже достойни за похвала?! Унищожението на живот не е сред Повелите!"
  Елин се видя внезапно попаднала тук, сред някакви зли и обездушени същества, уплаши се от лицата им, изрисувани от младата дневна светлина, от нетипичните им гласове, забрави имената им, пожела им злото...
  Никой не й попречи да се оттегли за малко. Вляво, през една полуотворена врата надничаха пухкавите кълба на облаците и щом мина през нея, се озова на висока тераса, зад чиито перила се бе пръснал по хълмите Светли град. Някъде вдясно искреше прекалено силно златният купол на Небопоклонническия храм. Беше още студено. С болезнен устрем към недостижимото, тя се потопи в небесния безкрай и завидя на ятото птици, реещо се из висините му.
 
  Хелиг се бе забавил. Вечерята бе сервирана отдавна. Сред съдините с дъхави гозби се мъдреше обикновена глинена ваза с набрани от Тофриг кокичета.
  Велклиг пушеше встрани, нехайно опрял брадичка на дланта си.
  Никой не бе отворил дума за племенника на домакина. За Елин, която побърза да напусне масата, използвайки едно от изтърканите си в Двореца извинения пред тъпчещият се Кунтиг, бе единствено надеждата, че никога няма да го види отново.
 
  Седнала на леглото, тя прехвърляше в ума си колко неща се бяха случили, откакто бе пристигнала, за да разбере само, че прави това от нетърпение да си тръгне. Струваше й се, че е забита тук години наред. Посещението на Храма не й се отрази така, както се бе надявала. Просветител Ергас, който бе назначен за тукашен Просветител, а съответно и за единствен Небесен Избранник в Светли град, не бе от най-очарователните и приветливи хора, с които се бе срещала. Всеки път, когато се озоваваше в неговия Храм, се чувстваше неловко като десетгодишно дете. Той нямаше нищо от успокояващото излъчване на някогашния си учител - Просветител Борас. Изглеждаше далечен и потискащ, студен като продълговат бял кристал. И също толкова енергичен. Още го виждаше пред себе си и видът му почти я отвращаваше без да може си да обясни защо.
  Почука се. Дървения екот се повтори по-силно и тя обърна глава с досада.
  -Влез.
  Бронзовата дръжка на вратата изщрака глухо. Процепът светлина, трептяща по отсрещната стена се сви от черната отсечена сянка, която тя видя близо до себе си. Факлите немощно припукваха отвън. И замлъкнаха съвсем със свиването на светлинния сноп и повторния звук на бравата.
  -Какво искаш?
  -Истината.
  "О, Небе - нима никога не ще се отърва от него?!! В кошмарите ми, в моите най-черни дни, той бе винаги главният герой! И сега отново си глухо, Небе за други гласове, освен за тези на силните! Нали? Тях тачиш, а не жертвите им!"
  Бе с гръб и не го виждаше. Нямаше и желание да се обръща. Може и да изглеждаше спокойна, но всъщност се опитваше да овладее нарастващия си гняв. Разбра, че е успяла да укроти поне гласа си.
  -Небето да ти помогне! Опомни се. Намери капка разум у себе си най-сетне и се махни от живота ми!
  Стъпките му - никога преди не ги бе мразила тъй силно.
  -Небето чака да ни венчае. Уморих се от всякакви недомлъвки и язвителни забележки в ответ на моята прямост. От всички твои превземки и глуповати извинения!
  -Върви си!
  -Не.
  В гърдите си сещаше разтопено желязо. Гневът ù бе започнал да изтлява в пламъците на всепоглъщащия страх. Гласът от тъмното заговори:
  -Настойчиво диря сгода да ти покажа безсмислието на тези преструвки и дръзки слова, предизвикващи единствено отлагането на нашето щастие. Не би го отрекла, мила, зная го по-добре от всеки друг. И да не виждам сега очите ти, зная какво играе в тях и какво ми казват. Виждам леко потреперващите рамене, които, колкото и да полагаш усилия да усмириш, та да прикриеш своите болезнени трепети, ми говорят за теб повече от всяка твоя дума, която потапяш в отрова преди да отрониш. Небето знае защо го правиш! То обаче ме доведе тук и сега, защото знае най-добре кой какво таи в себе си.
  Сама се изненада от слабия си, тих смях. Смееше се и безумно много ù се струваше, че не го прави по своя воля. Нещо разпъваше устните ù, раздрусваше гърлото ù в безпаметния вихър на нетипично за нея дивашко задоволство. И чувстваше кънтежа на напилото се с мощ нейно сърце, доволна, че е уязвила най-сетне другото, биещо наблизо в своята черна страст.
  -А мен ти ме доведе тук!
  -Говориш глупости! Не знаеш ли, че нищо...
  -Ти беше!
  Тя извика това право в лицето му.
  Не, посещението при Просветител Ергас нямаше заслуга за мъката ù, нито пък неприветливостта на чуждите й домове или мазните превзетости на Кунтиг, не бяха и ленивите и лицемерни слуги и придворни, нито дори тъй омразният глас от тъмнината - всичко отлетя безпределно далеч, за да разбере най-сетне, че скърби не защото не може да избяга от сегашния си живот, а заради онзи другият, който не ù бе писано да има.  Предателска сълза се спусна по скулата ù.
  -Държиш се като капризно дете!
  Леглото проскърца. Долови дъха му. Пак беше пил.
  -Знаеш всичко, което е нужно да знаеш от мен вече. Разбираш ли? Настоявам да ми дадеш сносно обяснение още тук и сега кое те възпира да преминеш Посвещаването с мен?!
  Отвърна му с презрителна усмивка.
  -Не ти ли стига вече? Нима си сляп, лудост ли те владее или що?! Не бих се венчала с теб дори от това да зависи живота ми! А всички бедни слова, които изливаш, без да знаеш какво всъщност значат, защо не нададеш глава навън, та да ги отправиш към високата луна, която би била по-затрогната от тях отколкото съм аз?!! И Небето знае защо не оползотвориш сега отреденото ти време като се върнеш в покоите си и не заспиш непробудно!
  -Аз решавам! Аз!
  Кинжалът изникна в ръката ù светкавично. Реакцията ù би сторила впечатление и на изпечените горски разбойници, за които късохватото оръжие бе скъпоценен предмет, носещ препитание. Слисаният Хелиг я пусна от обятията си със свита челюст и сведе горящи от злоба очи. Неочакваният ù акт го бе лишил от разсъдък за кратко, през което Елин за пръв път бе станала свидетел на изписан страх по благородническия му лик.
  "Ето докъде се простират владенията на Хориговото отроче".
  И тя притисна още по-смело острието до ребрата му. Блясъкът на студената стомана, отрезвил Хелиг съвсем, го накара да замръзне мигом пребледнял под синкавите сияния на лунния зрак. Ръката ù не трепереше никак, макар ужасно да му се искаше да е така. А щом той срещна погледа ù, разбра, че никакви думи не ще я разубедят точно сега.
  Бе се втренчил в нея от упор.
  -Прибери това.
  Изрече го повече като отглас на един естествен подтик на сплашеното съзнание, отколкото като заповед.
  -Посвещение? Позволи си само още едно непредпазливо движение и ще те венчая за Смъртта!
  Болката от обидата бе по-дълбока за него и от тая, която кинжалът можеше да му предложи. Ала сега се видя принуден да я преглътне. Поне засега. 
  Вратата тихо се затвори след него.
  Плачеше й се.
  Тръшна се на постелята, все още стискаща хладното оръжие и едва сега разбра, че цената на удържаните сълзи е едно отвратително главоболие. Стисна очи. От това нямаше да й олекне, но поне нарязаният от сенките таван не й напомняше къде се намира. После се сети да изтича и да заключи вратата. А когато се свлече повторно на леглото, този път наистина заплака.
 
  Като призрачно видение с лъскави черни коси Мейвин се бе явила зад гърбовете им. Хелиг и Велклиг не изглеждаха особено впечатлени от неочакваното ù появяване - седяха мрачно по местата си, отрано запалили лули. С копринен шал на врата си, тя се бе усмихнала кротко на единствените, слезли на закуската гости и без всъщност да фокусира никой от тях, въпреки, че си даваше сърдечен вид, ги покани на вечерното представление, което Кунтиг най-накрая бе успял да уговори. Получи обещание, че ще отидат. И това бе достатъчно, за да се завърти на пета и тихо да напусне салона, докато Велклиг, отметнал глава назад, шумно изпущаше пепелявия дим в смълчания въздух.
  Кунтиг, по подобие на Наместник Ханас, обичаше да събира около себе си артисти, които освен че възнаграждаваше богато, понякога канеше и на трапезата си, при което те се превръщаха в бележити гости. Всеки искаше да чуе разказите им за интересни случки от занаята, като тези разкази всякога завършваха с бурен смях, дори и да не го заслужаваха. Градът можеше да се похвали с цяла гилдия артисти, ала по-голямата част, която тя бе произвела, сега се подвизаваха в престолния град. За щастие най-вече на тлъстия Кунтиг, тук бяха останали достатъчно способни нейни представители, за които представленията в замъка бяха обичайно задължение. Такива имаше поне веднъж седмично. А покрай Слънчевите Празници в края на лятото броят им набъбваше осезаемо.
  Терасовидната зала, в която се изнасяха представленията бе добре поддържана, а по заръчение на Кунтиг в нея бяха опънати гигантски платна, съшити с тъй ефектните светещи конци от шивачницата в Черни град. Такива имаше дори по тавана, захванати на куки, те се провисваха диплите си покрай веригите на спускащите се кристални полилеи. Полилеите бяха десет на брой, ала от тях се палеха не повече от четири - онези под и пред сцената. Залата бе нещо, с което всички в града се гордееха. В някои отношения тя превъзхождаше дори тези във Верни град.
  Вечерите, когато се изнасяха представленията, поемаха  в дълбините си и възбудени гласове и радостни ръкопляскания, че дори и овациите на най-любопитните, които се запознаваха предварително с програмата. В повечето случаи представленията предлагаха едни и същи сцени, тъй че за зрителите не бе никак трудно да се досетят какво следва още с вдигането на завесите. Разбира се имаше и някои изключения, когато се изнасяха нови, невиждани досега сцени, но това можеше да се види само покрай някой много специален случай. Играта на артистите се провеждаше по строго определен начин, с комбинации от установени движения и излизането извън нейните рамки бе нещо, което не само се избягваше, но и търпеше жестока критика от запознатите с театралното изкуство. Целта на играта не бе новаторството, а съвършенството. Затова и артистите оттренирваха едни и същи пози и движения години наред в търсене на непостижимото. Въпреки привидно еднообразните сцени, зрителите винаги следяха с жив интерес нямата игра на артистите.
  Когато дойдеше такава вечер, портите на Двора се отваряха за всеки, пожелал да сподели развлечението с цвета на аристокрацията. Не можеше обаче да се каже, че Кунтиг бе чак толкова светски настроена личност, тъй като стражата получаваше всеки път личните му и абсолютно изрични указания да не се допускат всякакви хора в замъка му. Също така, преди да се упътят по осветената от мрежестите фенери алея зад портите, посетителите биваха грижливо претърсвани. До стълкновения се стигаше рядко. 
  Тази вечер като че ли не се отличаваше по нищо от останалите.   
  -Довечера, довечера, там под свещите ще се карат.
  Тофриг намираше играта на артистите за безгласна караница. Но пък го допускаха дори там, защото кротуваше докато траеше представлението.
 
  Под златните свещи Елин съзираше под себе си шареното човешко море, шумно и миришещо едновременно на пот и сладникави благоухания. Като че ли дори по сцените във Верни град не се стичаха толкова любители на артистическото изкуство. Тя поразена следеше как залата се пълни още повече, как цветовете на дрехите и напомадените коси плуват като отломки във вода от ложата, където се настани близо до Мейвин.
  Кунтиг обикновено идваше по-късно, защото му отнемаше доста време да се види с всеки от "скъпите гости", да смени поздрав или просто кимане с всички тях, които очевидно искрено уважаваха шишкавия си домакин. Той скоро се появи, бършещ обилно леещата се пот по лицето и врата си с бяла кърпа със синя везма. Елин дочу как заръча на близкия слуга, който също бе придобил тържествен вид за вечерта със синьо-виолетовата си риза, да им донесе питиетата, преди да се настани с пъшкане на мястото си. Той я забеляза и й се усмихна. Тя кимна почтително. Може и да бе грозноват и ленив, но нямаше как да отрече, че всякога бе мил и внимателен. Или поне не го бе виждала в друга светлина...
  -Почват, почват!
  Тофриг се бе размърдал развълнувано, смъмрен от Велклиг, който тъкмо привършваше поредната чаша.
  И наистина завесите се бяха надигнали, откривайки ярко осветената сцена, в чийто ъгли горяха огнени купи, вдигнати на конусовидни стойки на поне три метра над подиума. Във възцарилата се тишина добре се чуваше пращенето им. Овациите започваха едва след спускането на завесите. Дотогава зрителите вземаха особено важно участие в представлението, пазейки пълна тишина, тъй като и артистите на вдигаха ни най-малкия шум, докато траеше сцената. В това се състоеше техния талант - най-добрите артисти вдигаха по-слаб шум от падащия сняг. Бяха обути в дълги чорапи и само по тях тичаха, крачеха гордо и подскачаха по лъскавия подиум от полиран камък.
  Високите клади рисуваха твърде подвижните им сенки - ръкомахащи, имитиращи схватки, водещи бурни спорове или обясняващи се в любов - всички ония неща, които можеха да развълнуват мъжките и жеснки сърца, що не смееха да бият в гърдите на запленените от зрелището. Жестовете и мимиките разкриваха техния собствен свят, ала по друг, по-различен начин - виждаха се отстрани и разбираха, че и тялото може да каже толкова много неща, понякога - дори повече от езика, с който си служеха за щяло и нещяло.
  Откакто бе пристигнала тук, Елин можеше чистосърдечно да признае, че не бе прекарвала по по-хубав начин времето си. Дори снощното спречкване с Хелиг бе избледняло в паметта й пред очарованието от представлението. Явно все пак Кунтиг не се интересуваше само от печено месо и наздравици. Тя погледна почти с благодарност към тоя отпуснат човек, който следеше с не по-малък интерес от нея сценичната игра, въпреки че бе отлично запознат вече с всеки детайл от нея. Стотици пъти бе зяпал вече едно и също, ала никога не му омръзваше и щом завесите се спуснеха, беше един измежду най-дейните в овациите. Тъй се случи и сега, щом сцената опустя и залата проехтя от ръкопляскания, които никой не пестеше. Артистите в действителност ги заслужаваха, макар самите те да ценяха повече златото на Кунтиг.
  След главната сцена последва още една - по-кратка, приета също много добре. А с това се бяха и изчерпали задълженията на участниците. По стария обичай представлението щеше да се закрие от певчески хор, без никакъв инструментален съпровод.
  Всички изчакаха търпеливо приготовленията, като Велклиг използва случая да си вземе нова чаша. Това беше и моментът, в който Елин най-сетне осъзна, че Хелиг не бе в ложата. В нея се мъдреха много хора, които виждаше за пръв път, ала измежду които така и не успя да го открие. Можеше да е както добра, така и лоша вест.
  "Той не се дели току-така. Да не би да си е наумил нещо?"
  Помрачи се Елин. Колкото и голяма да бе омразата ù към него, то страхът ù се оставаше по-голям. Открай време бе уязвима спрямо него. Бе се научила да го овладява, но нищо не бе в състояние да го изкорени - разрастваше се с отровните си пипала всеки път, щом Хелиг се озовеше близо до нея. Сети се за снощи. Не бе надвила - бе извадила късмет. Повтаряше си това още от сутринта. Изтръпна при мисълта какво можеше да се случи, ако не бе въоръжена.
  Вдигането на завесата отвлече мислите ù от тия тъмни брегове и тя по подобие на стотиците гости, се остави магическите крилете на театрално-певческата постановка да я отведат далеч оттук. Мощното пеене отзвучаваше по пищните полилеи и се спускаше на плътни вълни върху хората под тях. Гласовете на младите момичета се извисяваха тъй стремително, та сякаш искаха да разчупят стените на залата, да излетят на свобода, да наситят звездните просотри над тясната да ги побере земя.
  Хвала на Небето! Отново и отново - тъй както е редно да се привършва с всяко дело, що Небето е допуснало да се случи. Хвала, хвала на Небето от самото Начало на мирозданието, през мъглите от пепел над жертвените времена на Кулите на Огъня до самия Подвиг на Валт и след него - хвала, хвала из устите на потомците му и всички, що тачат живота, а мразят бездънната Бездна и нейните мраковити отрочета!
  Моминските устни очертават тежки, хвалебствени думи, които кънтят по камъните на целия замък, засядат в човешката душа и извикват възторг и свята гордост у Небоверците, що зяпат, замръзнали по местата си, докато умовете им рисуват картини от отминали времена, огласени от зова на бойния рог и увенчани с вечна слава. Сетивата им са заразени с близката по род омая от проповедите в Небопоклоннически храм, че дори и по дълбоко за тукашните жители, тъй като Просветител Ергас не притежаваше прочутото красноречие на Просветител Борас например.
  Хорът привърши своята чудна песен по познатия начин - с постепенно снишаване на гласовете и последователно замлъкване на редиците, що бе изключително трудно поради отсъствието на каквито и да било паузи.
  Елин се присъедини към възторжените адмирации с усмивка. Девойките от хора до една бяха свели глави в жест на благодарност и тъкмо по тоя тъкмо начин завесите ги скриха от поглед. Ръкоплясканията, ръкомаханията и клатещите се одобрително глави обаче продължиха и след това. Разбира се, някои бяха взели да се озъртат нетърпеливо към изхода, ала не поради скука, напротив - допреди малко тия хора бяха дълбоко потопени в магическата песен на децата. Причината бе друга - знаеше се, че след всяко представление Кунтиг устройва една от неговите "почерпки", която Мейвин намираше за напълно излишна. То се знае - на нея не бяха поканени всички зрители, ала една значителна част от тях щеше скоро да се озове в главната трапезария, хилеща се и обсъждаща припряно видяното. Самото представление обаче заемаше символична част в разговорите им - всичко около тях отдавна бе предъвкано неколкократно, та велможите сега намираха за по-интересно да се обсъждат един друг. Нерядко сред тях можеше да се види и някой от артистите, покланящ се наляво и надясно с чаша в ръка.
  Елин, потопила се в шумотевицата, слизаше по стълбището, още под влияние на силната, проникваща чак до стомаха, песен. На долния кат се точеше тълпата през зейналите многокрили вратници. Гласовете се издигаха и сплитаха в монотонно бучене. Тя се опита да го игнорира. И тогава пак се сети за Хелиг. Огледа се наново за него, ала в царящия хаос вероятността да го забележи бе нищожна. Секунда по-късно си каза същото и се ядоса на самата себе си. Явно той все още обладаваше мислите ù, както и да се мъчеше да го изхвърли от тях. Поне бе наясно защо бе така.
  "Проклинам деня, в който го срещнах за пръв път!"
  Тогава обаче вниманието й бе привлечено от една много висока, дългокоса жена с шарено елече. Странно бе как успя да я отсее от всички останали, още докато бе далеч от нея. Тази жена, чиито студени очи се бяха вперили в Елин, се приближаваше тъй спокойно през сновящите, че сякаш те сами ù сторваха път, а не тя ги заобикаляше. Елин застина. Тя наистина я гледаше право в очите. А нейните приличаха на парчета син кристал и бяха дълбоки, опасно дълбоки. Може да надзърнеш в самата Бездна през тях!
  В сковаваща безпамет, непознатата я улови за ръкава като хищна котка и зашептя на ухото ù:
  -Пази се, пази се момиче, зло виждам иде да си те похапне и скоро виждам не ще можеш да избягаш от сянката му. Иде, иде кошмар в човешки вид, говорещ на нечовешки език и след тебе иде, тебе иска. О, кой, кой може сега да те опази...
  -Остави я, Адалин!   
  Велклиг бе дръпнал грубо жената за елечето, но тя продължаваше да мълви, без да сваля очи от уплашената Елин:
  -Кой, кой?
  -Лудата пак глупости приказва - запротестира Тофриг.
  -Какво има?
  Велклиг я бе прегърнал през рамо. Друг път тя не би допуснала това, ала сега се взираше вцепенена в отдалечаващта се жена. Тя отново правеше това прекалено лесно. Струваше ù се дори, че никой измежду тези натруфени и подхилкващи се хора, не я забелязва. А тя се стапяше през гъстата плетеница от тела без да стори и едно излишно движение.
  -Коя бе тази?
  -Никоя. Една смахната - промърмори Велклиг, също загледан след жената - Безобидна е, няма страшно.
  Той бе сметнал за нужно да добави това, усещайки, че Елин потереперва от вътрешен ужас.
  -Луда, луда - цупеше се Тофриг, клатейки къдравата си глава.
  Като омагьосана Елин излезе навън. Не се спря при никого, не отговори на ничий поздрав или въпрос, а се втурна към балкона на тоя кат, до който се стигаше през дебели врати от синьо стъкло. Гадеше ù се. Не изпитваше страх, а ужас - плътен и непреодолим ужас. Като че ли невидими ръце се плъзгаха по цялото ù тяло. Зави ù се свят. Каменните перила, на които се бе облакътила се бяха огънали досущ като гигантски змии и се опитваха да я прегърнат. Имаше чувството, че умира. Когато случайно надигна глава, през сълзи видя, че на балкона има още някой.
  Хелиг пиеше безгрижно, зареял поглед във воалите на пролетната нощ. Дори не я бе погледнал.
  "Небе, какво е това?"- проплака тя, сполетяна от необясними и зловещи видения. Те взеха да се кълбят едно през друго, превземайки целия й свят и пронизвайки я със стотици нажежени игли право в губещия представа за реалност мозък...
 
  Събуди се в своята спалня, в чийто център падаха лъчите на обедното слънце. Крайниците й бяха като наляти с олово. Костваше ù усилие да се надигне от завивиките, а после установи, че главоболието, което имаше е дваж по-тежко от останалите ù болежки. Не знаеше колко време е прекарала в сън, но пък той не бе възвърнал силите ù. Напротив - не помнеше някога да е изпитвала подобна слабост.
  -Време беше.
  -Мейвин.
  Гласът наистина бе нейният. Тя излезе от капана на светлината в другия край на стаята и се доближи до кревата спокойно и хладно, с присъщия си маниер на ходене, приличащ повече на плаване във въздуха.
  -Знаеш ли какво ти се случи?
  -Нямам представа.
  -Ние също. Намерихме те паднала на един от балконите близо до залата.
  Елин бавно се отпусна обратно на възглавницата.
  -Аз... не помня ясно. Трябва да ми е прилошало.
  -Разбирам. Такива неща обаче не траят толкова дълго. Лечителят каза, че скоро ще се съвземеш. Но пък той вярваше, че това ще се случи още снощи. А ти изобщо не се събуди. Започнахме да се притесняваме. Сега обаче ще пратя някой да съобщи радостната вест.
  Елин чуваше гласа ù като приглушен тътен някъде дълбоко в съзнанието си. Усещаше, че отново се унася в сън и се уплаши, че този път не ще се събуди от него.
  -Да, кажи им. Аз ще се опитам да стана.
  -Да не си посмяла! Най-малко ден ще си останеш на кревата - лечителят бе категоричен. Пък и честно казано нито е разумно да не спазваш препоръките му, нито имаш някаква причина да го правиш. Най-рано когато видя цвета да се връща по страните ти ще ти разреша. А дотогава ще си почиваш.  
  Тя не отвърна нищо. Бе съгласна. Нито ù се искаше да става на крака, нито да сяда на масата, а единствено проклетото главоболие да отшуми. Поне малко. Притисна лице о възглавницата, щом чу как вратата се затваря след Мейвин.