Небетата на Гергана
На Руми Николова
Мълчи ми се. Така страшно ми се мълчи, че искам да съм се родил ням. За какво ми е тази уста, като никой не ме чува? Затова от два месеца дума не съм обелил – само клатя глава, а пък другите, ако щат, да ме разбират.
Тук съм вече от година и нещо. Казват му Дом за изоставени деца, ама всичко го знаят като Къщата с копелетата. И никой не ни обича. То и ние не се обичаме. Затова искам да мълча. Няколко дена се изредиха да ме бият всичките – от възпитателите до бандата на Метин Мръсното. После свикнаха и ме оставиха на мира. Само Метин ми посяга понякога, ама той на всички посяга. Такъв си е – мръсен и в червата, затова му викат Мръсното. Яд го е заради Гергана – не може да понася някой да е добър. А тя е най-добрата ми приятелка. Гергана е котка. Една такава шарена и мекичка... Навърта се край кухнята и чака някой да я нахрани. Не че я хранят, повечето я ритат, ама аз все ù давам по нещо – я филия, натопена в бобена чорба, я парче престояло сирене – каквото ни дадат на нас. И Гергана знае, че нещо съм ù скътал, затова ме чака да изляза от кухнята и право при мене идва. А като си изяде манджата, покатерва се на коленете ми, свива се на търкало и чака да я милвам. Метин казва, че била мъжка и щом се вре в мене и се натиска, значи е педал. Нека е педал, Гергана е моя котка и аз я обичам. Тъй хубаво ми става, като забие тънките си ноктенца в старата ми жилетка и започне да мърка, че все едно съм си у дома, имаме дърва и печката бумти весело, а баба ми чете приказки от голяма книга... Само очите й да не бяха такива – като жълти точки. Не обичам жълтите точки. Те идват, когато някой те удари толкова силно, че изведнъж целият ти свят изчезва и става черно и страшно. Като се напие, баща ми ме удря точно така. Обаче сега баща ми го няма, а Герганините жълти точки тъй лесно се скриват – милна ли я по главичката, затваря очи и започва още по-сладко да мърка. Само че от една седмица вали и Гергана никаква я няма. Довчера мислех, че е избягала и е отишла да обича някой друг, но днес сутринта Метин каза хич да не я чакам.
– Ей, копиле! Оня, шарения педал, знаеш ли го?
Гледам го в очите и мълча. Като види, че не му се връзвам, ще му омръзне да ме дразни. Но Метин не спира.
– Няма да дойде вече твоя педал, копиле! Утрепахме го. Оня ден го завардихме до старата барака и му спукахме гъза от бой. Ако кажеш...
Не го дочаках да свърши – изкрещях и се хвърлих отгоре му. Така го мразя тоя Метин, че искам само да го убия, да млъкне и той и никога повече да не чувам гадния му глас. А после целият свят избухна в безброй жълти точки. Като пожар...
Вече съм сам, Сам, САМ! И искам само да мълча. С най-страшното мълчание. Затова вземам една игла, вдявам в ухото ù черен конец и започвам да шия. Ще я зашия тази уста! За какво ми е? И без това никой не ме чува. Хващам долната си устна и забивам иглата. И не устната, сърцето ме боли. Прокарвам конеца и през горната устна, късам и го стягам на възел. И пак забивам иглата, и пак стягам, докато сам ставам на възел...
Ето ме – седя на пейката до счупените пързалки. Сам съм. И мога да мълча колкото си искам. Изведнъж до мене застава Гергана. Не моята, една друга Гергана. Тя е мелез. Майка ù е циганка от селата, а баща ù трябва да е бил бял като сирене. Затова тя е нито черна, нито бяла. Само очите ù са сини, сини – като небенца. Ако имаше в тях едно слънце, всичко наоколо щеше да светне. Толкова е хубава тая Гергана, че всички я бият. И аз съм я удрял веднъж, като поиска да ми пипне котката. Сигурно новата ми уста я плаши, защото очите ù са тъй големи, че цялото ù лице е станало на небе. Ако каже и една дума, ще я ударя, нищо че е хубава. Но тя не казва нищо. Само сяда до мене и ме хваща за ръката. А нейната ръчичка е такава мека и нежна – като кожата на моята Гергана. И също като нея ме разбира, без да съм казал и една дума. Облаците на горното небе са слезли толкова ниско, че аха-аха, и ще ни смачкат. Ставам да си ходя, но тогава най-неочаквано Гергана казва:
– Знам къде ти е котката.
После скача и без да пуска ръката ми, тръгва към оградата. Промушва се през една дупка, мъничка и пъргава като мишленце, и чака търпеливо от другата страна да се измъкна и аз. Вървя след нея като насън и знам, че отиваме точно там, където трябва – до сухото дере, където в коренаците на бъзовите храсти се е свила моята шарена котка. Само дето вече не е сама: до коремчето ù се гушат две малки шарени котенца, като две топчици. И сякаш всичкото мълчание се смъква от мен, става ми леко и хубаво и за пръв път в живота си искам да говоря – хубави и добри думи, топли като новородени котета. Посягам да ги помилвам, но Гегана ме спира:
– Недей! – казва тихо и тънкото ù гласче ме залюлява като приспивна песничка. – Ако ги пипнеш, ще ù миришат на човек и ще ги остави.
Може и тъй да е. Може и ние да сме замирисали на нещо лошо и чуждо, затова са ни оставили в Къщата на копелетата. После се връщаме обратно и там, зад старата барака, където само Метин Мръсното ходи да пуши вечер цигари, Гергана срязва конците на устата ми с парче стъкло. Ръката ù пак държи моята и очите ù са тъй сини, сини... А горе облаците изведнъж се разкъсват като парцали и през отънелите им дрипи се показва слънцето. Някой ден ще го хвана това слънце и ще го сложа точно там, където му е мястото – в небетата на Гергана.
© Ники Комедвенска Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Страхотен разказ! Браво!
-
Много харесах разказа!
-
Край! Аз бях дотук - като автор, като читател, като всичко!
-
Темите като цяло са не повече от десетина, важна е гледната точка. Руските формалисти го наричат отстранение. Така че просто сменяш гледната точка и търсиш собствена, разпознаваема стилистика - просто като боб.
-
Езикът ти е просташки, Даниеле. Да се учиш от големите, не означава да им подражаваш. В най-добрия случай това се нарича епигонство и не се цени особено. Ако искаш да пишеш добре, чети. Чети много, а ако ти кажат и покажат къде копираш (съзнателно или несъзнателно) прочетеното, спри да четеш този автор. Вероятно и това ще сметнеш за заяждане, злоба и черна завист, обаче аз на теб няма за какво да ти завиждам, честно. Затова го приеми като... нещо, което може да ти е полезно. От мен успех!
-
Да, вездесъщата войнстваща посредственост, Веските и Минките, които кацат на всичко без изключение, а после си получават съответното хвалебствие. Те задушиха не един и не двама автори с потенциал. Но когато ти каканижат на главата, че си гениален, как да търсиш върхове... Така са обвили сайта в задушаващата си прегръдка, че на човек направо му се отщява да чете. За публикуване да не говорим, няма смисъл. Та Даниеле, ако не беше толкова груб, арогантен и откровено кьорав за собствените си грешки, от теб можеше да излезе приличен автор. Ти обаче се задоволи да си останеш "най-четения" - куха като кратуна титла, която за капак сам си присъди. И добре, че има двама-трима сериозни читатели, които четат с магарешки инат и имат достатъчно смелост да кажат на царете и цариците, че са голи като новоизлюпени канарчета. За Порчев, Митов и още един-двама ми е думата. Аз тук съм само вече зрител, при това от чист сантимент. Лека вечер и здрави... нерви на всички!
-
Жалко, че ще изтрият определенията Меразчиеви. Забавни са ми.
-
Браво!
-
Немите могат да пишат, Даниеле. Хора като теб са тъжна, отвратително тъжна картина. А естетиката на отвратителното не е в полезрението на моите литературни търсения.
-
Четох го... сега пак го чета...
Разказът е чудесен, но ми се мълчи... -
Аз още съм с просълзени очи и знаеш ли, това е най-истинското и красиво нещо, което съм чела до този момент тук. Благодаря ти от сърце!
-
С такова удоволствие прочетох един истински, хубав разказ, написан с прекрасен език. Затова си струва да сме тук.
-
Браво!
-
Душата ти се скъсала, като си го писала, а на нас - след като сме го прочели.
-
Хубав разказ. От тези който оживяват пред очите ти. Браво.
-
С Рада!
-
Само Ники може така! И понеже съм чувала гласа й на живо, все едно тя ми прочете разказа. Ники, браво! 6!!!
-
За съжаление в зашиването на устата няма никаква символика, напротив - това е единственият момент в разказа, който почива на действителни лица и събития. Всичко останало е плод на авторово въображение. Благодаря на всички за емпатията! Лек ден и здраво перо!
-
Много е добър разказът. Това със зашиването на устата ми дойде малко пресилено, но пък има символизъм.
-
Без думи!
-
И на мен ми се мълчи...
-
Оживя ми пред очите,като филм ...!
-
Аплодисменти, Ники!
-
Мълча!
-
Който го може...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
