9.08.2023 г., 13:32 ч.  

Неблагодарник 

  Проза » Разкази
573 1 1
16 мин за четене

Алекси зърна фигурата в последният миг, преди да я отмине и спря с криволичене по пътя. Видя в огледалото как мъж с расо и восъчно лице се приближава към колата му без да бърза. Отвън бе завалял ситен дъжд, но далеч напред, там където пътят отесняваше преди да се загуби в мрачното небе, проблясваха светкавици. Силен вятър клатеше дърветата покрай канавките и предвещаваше порой. Мъжът отвори вратата, запретна расото и седна все едно се бе прибрал у дома. Беше с мокри рамене и причудлива шапка от която стърчаха ръждиви кичури коса.

- Никой не спира. – каза с груб глас, нетипичен за това остро лице – Виж, ако беше бяла, докторска манта ще спрат, ама нали е расо, не спират...иначе пред непознатия човек или в чуждата къща всички са много набожни?

Отвън вече затрополиха първите дъждовни капки и Алекси вдигна стъклото, защото вятърът довя хладина. Изведнъж се почувства неловко. От бурята, която съвсем скоро щеше да се извие над тях и от този свещенник, който бе изникнал като призрак с черното расо, за да седне до него и да внесе смут с лошото си настроение. Тръгнаха, а дъждът се усили. Сега преминаха покрай изоставен крайпътен ресторант, с прокъсани сенници, а вятърът вече преобръщаше пластмасови столове.

- Защо сте пеша в това време, отче? – попита Алекси, защото откакто силно заваля, свещеникът не беше продумал.

- Взеха ме с кола, да опея покойник на гробищата край някакво село, с уговорка после да ме върнат. На погребението валя през цялото време, намокри ме от глава до пети, а никой от роднините не се бе сетил дори  един чадър да вземе. Аз вместо да претупам опелото, си свърших работата, но както е редно, поисках малко повече пари. А те, не, не било честно да искам повече пари, как да вземели чадър, като никой не можел да предвиди кога ще завали...скарахме се, те ми дадоха колкото поисках все пак, но ме оставиха да се прибирам сам.

- Да си призная и аз нямаше да се сетя да взема чадър на погребение. – си призна Алекси.

 Тогава си спомни за погребението на баща си. Мразовит, кучешки студ, от който земята на селското гробище бе твърда като бетон и трудно я разровиха, за да изкопаят януарски гроб, а   обедното, бледо слънце не успяваше да разтопи скрежът. Той белееше по клоните, по кръстовете, по гробищния чакъл, покрай ровът, който щеше да погълне баща му завинаги. Тогава Алекси бе вървял след ковчега и вместо за баща си, вече останал без душа, се тревожеше за детето си, родено преди няколко дни със съмнения за нещо нередно. Все пак, слава на Бог, болничната система проработи и бебето се оказа здраво като майка си и кротко като баща си, Алекси.

- Не съм съгласен. – отвърна отецът, но вече с дълбок, успокоен глас и тихата увереност на човек, който няма съмение, че винаги е прав – Не трябва да се губи уважението към расото...или ако искаш йерархия го наречи...но някак не е редно свещеник да помъкне чадър от дома си!

Типично спрямо характерът си, Алекси не възрази. Отвън закапаха парчета лед, изви се градушка. Затрополиха по капака на колата, по асфалта, плиснаха в локвите и довяха студ. Напред вече не се виждаше нищо, освен светлини от коли, които отбиваха встрани, защото нямаше видимост и всички по пътя пълзяха на сляпо. Спря и Алекси, временно забравил за този странен свещенник, който го напрягаше дори с мълчанието си. Сега се разтревожи за овошките в двора. Сякаш видя счупени от стихията клони и паднали наоколо плодове, а по надолу, изронените от пороя лехи и полегнали, завинаги прекършените, зелени стебла в зеленчуковата му градина.

- Не ми е до парите толкова! – изведнъж реши да продължи свещенникът – Ходил съм да опявам бедняци, без пари. Дойдат, извикат ме, зная, че нямат откъде да платят, а мъртвеца лежи и не го е грижа и въпреки това отивам. Остави милосърдието, уважение към смъртта трябва да има човек. Ще се пазариш за пари до пресния гроб на близък човек, ето това не го разбирам?

Отвън градушката спря, но продължаваше да вали силен дъжд, проблясваха дълбоки светкавици, а веднага след тях гърмеше страховито. Въпреки това просветна и Алекси виждаше тревожните лица на хора в автомобилите, които идваха отсреща. Той, самият, още от дете се страхуваше от гневът на природата и в подобни моменти предпочиташе да мълчи и да се сниши, като нахокан.

- Добър човек си ти, хубаво направи, че спря. Дори и да се бях скрил някъде, сухо място нямаше да остане по мен!- каза отецът вместо благодарност.  Гласът му се беше превърнал в благ шепот, а очите му не пронизваха така остро Алекси и вещите му из колата. Беше свалил шапката и сега косата му жълтееше сякаш е наръч слама, сплъстена и подозрителна като перука.

- О, наистина не знам какво щяхте да правите в тая градушка, отче! – се съгласи искрено Алекси и отправи поглед към небето, за да опита да разгадае по облаците кога щеше да  спре дъждът. Не можеше да си спомни дали спусна платнищата на навеса преди да тръгне, под него винаги имаше зеленчуци от дворната градина, които оставяха да съхнат за трудните, зимни месеци.

- Какво щеше да стане ли? Щях да подгизна до кости и расото с дрехите отдолу да залепне по мен като целуфан. После, ще ме духне вятърът, ще ме прониже и съм готов, със засвирили дробове и болки в ставите. А аз залежа ли се, изправяне нямам!- си призна отецът.

Сега преминаваха покрай ниви, тъмни и гладки, като ширнал се язовир. Покрай тях, млади дръвчета, превити от вятъра приличаха на плувци, които сякаш се готвят да скочат във водата.

- Ама аз наистина не го разбирам това. – подхвана Алекси – Да не спреш на свещеник и то в дъжда?

Отецът отвърна вяло:

- Подминавам такива случки с отегчение. Да, казват за мен, че съм надменен, малко говоря и гледам отвисоко. Ами така е. Завърших Семинарията с отличие, в която и църква да съм служил ме помнят с уважение, където стъпя, дупка правя. Зная си цената.

- Мен, ако питате...свещениците навсякъде ги посрещат с уважение. – каза Алекси и веднага си спомни за техния, селски свещеник. Видеха ли го, че тика паянтовото колело до себе си, знаеха, че отива да се черпи при някого. После, на връщане, вече достатъчно пиян, той не можеше да се прибере пешком. Залиташе, подпираше се по стените, приклякаше и дори задрямваше до ограда при хубаво време. Виж, върху велосипеда беше друга работа. Движеше се грациозно, ловко заобикаляше дупките и само расото шумолеше зад него от вятъра. Из село, децата го познаваха, че е пил, когато ги ругаеше по пътя си без причина.

- Набожен ли си?- попита отецът, а Алекси вече си поемаше дъх да отрече, но се овладя. Не беше зле да е предпазлив в приказките с този странен свещеник. Вместо това смирено подхвана:

- Когато и да посегна да сторя нещо нередно си отдръпвам ръката, от страх. Първата ми мисъл е„ Господ ще те накаже“ Пък, когато правя добро, си казвам „Господ ще те благослови“ и после съм доволен. Не знам какъв да се нарека, сигурно съм вярващ?!

Свещеникът само се усмихна, ще речеш със задоволство. Така в тъмното и в сумрака от утихналия дъжд, фарове от други отминаващи коли осветяваха за миг лицето му. Имаше лукав вид и приличаше на светец от икона, която примамва в мрака зад църковния олтар.

- Макар, че има и друго.- добави Алекси - С жената искахме момиченце, не ни даде, имам двама сина. Голяма сума пари или нещо ценно, никога не съм намирал, а други, дето не стъпват в църква, сякаш по- имат късмет.

Тогава свещеникът го погледна с изненада, дори се понавдигна, за да подгъне расото, сякаш се готвеше за проповед. Въпреки това заговори благо, макар в гласът му да се бяха появили нотки на раздразнение:

- Неблагодарност е това, твоето. Гледам всичко си имаш, опазил те е да не се осакатиш.Не ти е дал момиче, но те е дарил с двама сина, не те е оставил бездетен. Не си намерил пари на пътя, но не си и губил, нали?

- Аз никога не съм имал голяма сума, че да ме боли, като я загубя. – отвърна искрено Алекси и почти се засмя.

Сега преминаваха по околовръстното шосе, а светлините на града трепереха наблизо, малки и различни, пръснати от небрежна ръка в скута на планината. Виждаше се дим от комин, плъзнал напосоки от вятъра и гъсти облаци, дъждът се бе изместил там. Свещеникът мълчеше, изглеждаше загубил желание за разговор, когато погледна часовникът си и бодро каза:

- Добре се справяш в този дъжд...добре се движим, дори ще взема да се прибера за вечеря.

- Не ме е страх от път, а и очите ми са все така зорки в тъмното.

- Господ, ми те изпрати теб. – каза свещеникът и се наведе напред, за да погледне небето през стъклото и да благодари на своя Бог за услугата.

После се отпусна върху седалката, приглади със задоволство сламените си кичури и запя. В началото тихо шепнеше единствено на себе си, после гласът му се изправи като дим от цигара и се залута из колата, сякаш търсеше отворен прозорец, за да излети. Алекси никога не бе разбирал какво пеят свещениците. Често бе напрягал слух в църквата, беше ги гледал право в устите на погребения или кръщенета, виждаше как отместват лениво страниците или поглеждат към рисувания таван на храма в призивите си към вяра у хората. Разпознаваше някоя дума, но тя не бе никак различна от тези в скучното му ежедневие и бързо се отказваше да слуша. После, вече отвън под смокиновите дървета в църковния двор прошепваше много тихо и с отегчение в ухото на жена си. „ Така като ги слушам, те могат да пеят каквото си поискат, нищо не им се разбира“ Тя го поглеждаше с безразличие и бързаше да се прибере у дома, защото дворната работа не търпеше отлагане.

Свещеникът пееше в унес със затворени очи, а Алекси вече бе съжалил, че е спрял, за да го приюти и откара. Влезе без да поздрави, седна като у дома си, благодари с половин уста за проявената човещина и откакто пътуват не е спрял да поучава. Не стига, че бе странен и надменен, ами и реши да пее. Сега, ако беше сам, Алекси с радост щеше да си мисли за предстоящата неделя, когато ще излезе на първият ловен излет за сезона, с новото куче, вироглавият поинтер, който беше получил като подарък за голяма услуга от братовчед си. Щеше да се успокои съвсем от преминаващите бели ленти по шосето и сякаш дори щеше да чуе със задоволство как другите ловци си подхвърлят шеги в приятната хладина на утрото или  прокашлят, докато бавно крачат в полето като войници.„ Дано замълчи по- скоро или поне заспи“ – си помисли той и видя големият паметник покрай пътя с чешмичката от която вечно течеше вода, добре беше, че не им остава много път. Сега ще преминат ореховите градини, малко по- надолу мостът и реката под него, с огромни багери покрай бреговете,  които копаеха пясък, после зеленчуковите борси, където отрано сутрин закипяваше живот, а после щяха да се приберат по къщите си.

 Свещеникът млъкна така внезапно както беше пропял. Попътуваха в неловка тишина и Алекси спомена по- скоро от неудобство:

- Хубав глас имате, отче.

- Знам. – отвърна веднага онзи с присъщата си надменност, сякаш беше планирал разговорът до последната дума – И друг път са ми го казвали това, при това често. Веднъж, почина бащата на един познат, също свещеник. Трудно беше да се каже, че бяхме приятели, понякога наминаваше край нас, да си поговорим или да поиграем табла. Баща му почина и аз настоях да отида на погребението му, освен, че познавах и него, исках да отдам почит и уважение на смъртта. Имаше доста народ на гробището, дошли да го изпратят. Стояхме в един пек, до напекания, гробищен чакъл и чувах как мухите бръмчат около приготвените подавки. Тогава така близо до ковчега, сигурно по навик или защото така го почувствах отвътре, се разпях. Свърших, после попя и той на гроба на баща си и спуснаха ковчега в дупката. От ден, той не ме посети повече, нито ми продума. Раздразни се, че опях преди него умрелият му баща или ми завидя, че пея по- добре от него пред толкова много хора? Не разбрах.

Досега мълчал, Алекси уверено проговори:

- То, какво значение има кой свещеник ще пее на гроба, така или иначе ще пуснат умрелия в трапа и всички ще тръгнат след своите си работи?!

Свещеникът го погледна с насмешка, но благосклонно, като към младо момче казало някоя глупост от наивност. Въздъхна, но все пак не се сдържа:

- Когато и да чуеш песента на свещеник, трябва да знаеш, че се случва нещо важно.

Пред тях, веднага след като изкачиха хълма, започнаха да се виждат светлините на града.

- Къде живееш в града? – попита свещеникът.

- Не съм в града, в най- близкото село живея.

- Тогава можеш да ме оставиш на първите светофари, няма да ми е далеч.

- Не, аз половин добрина не правя, отче...Ще Ви откарам до дома. – каза Алекси, а отецът само кимна одобрително с глава.

Скоро влязоха в покрайнините, улиците бяха тихи и безлюдни, като след дъжд, а по тротоарите блестяха локви. Отстрани тъмнееха складове, а пред тях, мокри и самотни като гвардейци се разхождаха бездомни кучета. Вече стана малко по- оживено, виждаха се самотни минувачи, а фаровете на редките автомобили просветваха по паважа.

- Сега след светофара завий вдясно, после веднага вляво, но внимавай, има дупки по улицата. –  предупреди свещеникът и за първи път, почти в края на пътуването сякаш се оживи.

Влязоха в тясна уличка с един- единствен фенер и отецът показа мрачната къща с висока ограда пред която трябваше да спрат.

- Доскоро, отче! – пожела Алекси и дори сложи усмивка на лицето си, доволен, че тягостното пътуване със свещеникът е свършило.

- Може и да се видим отново някога. – отвърна недоверчиво отецът – Но сега ми дължиш пари!

- Дължа Ви....пари? – не повярва Алекси и погледна към спокойното лице на спътника си. Беше учуден, няма какво да се каже.

- Да...дължиш ми пари или не си разбрал, че молитва за здраве ти изпях?

- Молитва?

- Молитва ти изпях. Първо да не ти се счупва колата и после друга, за твое здраве и за здравето на онези, които сега те чакат у дома...или си мислеше, че много ми се пее просто?!

Алекси погледна в недоумение право пред себе си, там където фаровете му осветяваха края на улицата и онемя, такава изненада не го бе спохождала много отдавна.

- Но аз нямам никакви пари в себе си. – успя да прошепне и сякаш дори се надигна от седалката, за да обърне като доказателство празните си джобове.

- Нямате пари. – с досада и недоволство подхвана отецът – Дойде ли време да си платите, вечно нямате пари или си мислиш, че пеенето на молитва не е работа като всички други за които се плаща?

- Но, отче. – опита да се оправдае Алекси – Аз не съм искал да ми пеете молитва за здраве?

Сега отецът извърна цялото си тяло към него, а Алекси се притесни да го погледне в очите.

- Не си искал? – не се отказа свещеникът „ Хубав глас имате, отче„ – преправи гласът си той в опит да имитира Алекси. Ще рече продължавайте да пеете, отче. Не искал той!

Сега Алекси погледна встрани към пустите тротоари, сякаш очакваше някой да се появи отнякъде и да разубеди този особняк с подгънатото расо, който го притесняваше в собствената му кола.

- Но аз наистина нямам пари. – каза искрено той,  вече зачуден с какви думи да обясни как е ходил до областния град за да купи семена, торове и препарати за голямата си зеленчукова градина.

- Аз не съм певец, да ме поръчаш да ти попея в кръчмата. – продължи с поученията отецът – Аз съм свещеник и аз решавам кога да помогна, а най- добре се помага с молитва, така отвръщам на услугата с услуга, един вид.

Настана неловко мълчание. Отецът приведен и мрачен от чудната шапка, която отново бе сложил на главата си и Алекси, безпомощен и нетърпелив всичко това да приключи. Улицата бе така тиха и безлюдна по това време на вечерта, а той наистина не разполагаше с пари в себе си.

- Но, отче аз Ви качих в дъжда, не Ви оставих на пътя. – опита да се оправдае отново той.

- Аха!– се изуми отецът – Дъжда. Дойде ли време да си платите, макар и дребна сума, всички се оправдавате с дъжда.

Колата все още работеше на място и Алекси чуваше мъркането на двигателят. Чувстваше се подтиснат, като човек сполетян от напаст и неволно въздъхна.

- Мислех те за читав човек, а ти се оказа като онези, днес на гробището...метър да минете всички...тарикати, неблагодарници. – каза с огорчение свещеникът и сякаш вдигна полите на расото. Алекси го чу как посяга ядно няколко пъти да намери дръжката, после вратата се отвори и той почувства облекчение от въздха, който нахлу, свеж и ароматен след дъжда. Настанаха няколко мига на покой и тишина, а Алекси не се сдържа и погледна към свещеникът. Вече излязъл от колата, той се бе навел, ръждивите му кичури коса висяха под шапката, чертите му се бяха изострили от негодувание,  а очите му светеха с пренебрежение.

- Затова не намираш пари на пътя.- каза вместо проклятие – И никога няма да намериш! – допълни, прекръсти се и тръшна вратата.

Макар и да се беше отдалечил от колата, Алекси продължаваше да чува ругатните му.

 

 

К Р А Й

© Светослав Дончев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разказ след разказ... увлякох се и стигнах и до тук...
Предложения
: ??:??