В смяната работехме само няколко човека. Потънали в работа, рядко си разменяхме по някоя дума. Само в почивките присядахме за кратко до една маса в ъгъла, да похапнем по нещо. Тогава се разменяха повечко думи.
Той и тогава си мълчеше. Темерут. Другите бяха свикнали с мълчанието му и почти за нищо не го питаха. Различаваше се от нас. Странен човек. Същите дрехи, същата работа, но различен. На фона на омазнените рубашки, винаги чистите му дрехи се набиваха в очите. А пък ръцете. Дълги, тънки пръсти, изящни като на жена. И те все чисти. Гледам мойте, потънали в смазка и недоумявам, как успява да ги опази.
Тука е малко повече от две години. Откъде беше дошел, защо е дошел, като че ли само той си знаеше.
Живееше в общежитието на завода. Една порутена бивша казарма. В стаята беше с двайсетина хлапета, дошли след обучението си в заводските училища от разни краища. Те бяха малки и ги вълнуваха съвсем други проблеми. Той беше от друго тесто.
Машините ни бяха една до друга и щем, не щем, по няко ...