НЕБЛАГОНАДЕЖДЕН

В смяната работехме само няколко човека. Потънали в работа, рядко си разменяхме по някоя дума. Само в почивките присядахме за кратко до една маса в ъгъла, да похапнем по нещо. Тогава се разменяха повечко думи.

Той и тогава си мълчеше. Темерут. Другите бяха свикнали с мълчанието му и почти за нищо не го питаха. Различаваше се от нас. Странен човек. Същите дрехи, същата работа, но различен. На фона на омазнените рубашки, винаги чистите му дрехи се набиваха в очите. А пък ръцете. Дълги, тънки пръсти, изящни като на жена. И те все чисти. Гледам мойте, потънали в смазка и недоумявам, как успява да  ги опази.

Тука е малко повече от две години. Откъде беше дошел, защо е дошел, като че ли само той си знаеше.

Живееше в общежитието на завода. Една порутена бивша казарма. В стаята беше с двайсетина хлапета, дошли след обучението си в заводските училища от разни краища. Те бяха малки и ги вълнуваха съвсем други проблеми. Той беше от друго тесто.

Машините ни бяха една до друга и щем, не щем, по някой път разменяхме по дума. С времето разговорите станаха по-чести и на все по различни теми. Оскъдните му думи не скриваха една сериозна култура и то в доста широк спектър. Четеше много.

Само за него никога и нищо не казваше. Вместо него ми го каза партийният на цеха. Среща ме и маха с пръст.

- Ела за малко!

- Кажи.

- Нещо много гъсти станахте с Минчо. Да внимаваш!

- Защо? Какво нередно има?

- Той е неблагонадежден.

Тия думи ме изненадаха. Това беше жестоко обвинение. Годините бяха мътни, но и всичко се случваше. Да питам и разпитвам не идеше. Никой нищо нямаше да каже. Опитвах се да открия отговор на онова, което ме човъркаше отвътре. Вглеждах се в него. Пред мен беше стена.

Времето си течеше и като че нищо не се променяше.

Пак бяхме нощна. Кратката почивка свърши. Надигаме се и заставаме зад машините. Пред мен се промъкна Митето. Мъкнеше дълъг стоманен прът. Беше най-малкият в цеха. Дошъл от село. След двайсетина дни курс на обучение го бяха пуснали на машината сам. Свястно момче, но хлапе.

Примъкна пръта и го натика в шпиндела. Ще го реже. Изкара около метър отпред, а отзад на машината остана да стърчи останалата част. Не подпря пръта. Преди да му викна да смени оборотите, той включи машината.

Следващият миг стана нещо страшно.

Машината изръмжа, прътът се завъртя, изметна се и започна да шиба в пода. Хлапето замръзна. Всеки миг изкривеният прът щеше да го цапардоса и разкъса. Преди да скоча към шалтера, с крайчеца на окото си видях Минчо. С рязко движение смъкна дрехата си, уви я около ръката, изви се ребром, сниши се и се хвърли в обръча на пръта. Той го повлече и смъкна. Притисна го до крака на машината. Тя изръмжа зловещо, задави се и преди да го преметне и разкъса, ръката ми дръпна шалтера.

Хлапето стоеше като вцепенено. Не помръдваше. Минчо се надигна. Ръката му висеше. Опита се да размотае накъсаната на парцали дреха, но болезнено изохка. Ръката беше натрошена. Пръстите бяха кърваво червени.

Завърна се след след повече от месец. На мястото на ръката висеше празен ръкав. Събрани около него, мълчаливо пушехме цигара след цигара. Опитвахме се да го утешаваме. Замина си, но идваше почти всеки ден. Нямаше какво друго да прави. Заседяваше се все по-дълго и по-дълго при мен. За какво ли не разговаряхме. Промени се много.

Ледът между нас се разпука и от  тая цепнатина лъхна една вледеняваща история.

... студент в консерваторията. Пианист. Последна година. Възлагали големи надежди на него. Имал самостоятелни концерти. Композирал. Мечтаел да пише симфонии. Замислял опера. Оставало съвсем малко да завърши. Увличал се по западна музика. Това му беше изяло главата. През петдесет и шеста, след унгарските събития, една нощ го прибрали. После го запратили тук. Защо и за колко, никой нищо не казвал.

- Все някога ще свърши това. Ще се върнеш. Никога не е късно. Опитвах се да го утешавам.

- Сигурно е така. Отговаряше след дълго мълчане без да дигне очите си от празния ръкав.

Когато раната заздравя, дойде на работа.

Назначиха го в склада.

Да раздава инструменти.

За друго не ставаше.