Гао Минг не знаеше за бруталното отрязване на мъжествеността на Яшимара. На пръв поглед това нямаше значение. Но Гао Минг не беше израснал за един-два дни, а беше оцелял много, много дълго време. Познаваше как действаха триадите, познаваше и действията на Якудза. Това беше нещо, което не беше типичното наказание. Нещо се случваше. Над Макао витаеше нещо злокобно и тайнствено. Сякаш то беше против връзката между Гао Минг и Тодака. Те щяха да работят в съвършен синхрон и да постигнат онова, което поотделно може би нямаше да могат. Той знаеше, че китайските триади бяха на повече от две хиляди и петстотин години - бяха по-стари от Якудза и от всички останали. Макао беше нещо като един преден пост, който трябваше да отбраняват. Какво толкова се беше объркало?
Влиянието на триадите по целия свят беше нарастнало неимоверно много, неимоверно много беше нарастнало и на Запад. Но сега ключът към едно специфично сътрудничество, което обещаваше нещо изключително, можеше да ги направи съвсем непредсказуеми. А какво по-страшно нещо можеше да съществува от нещо неопределено и безформено? Нещо, което...
Гао Минг живееше в Пекин и трябваше да се опитва да води живот на средностатистически китаец. Това беше доста нетипично, но той смяташе, че можеше да избегне излишното внимание и че беше по-разумно да пази територията си отколкото просто да разчита на скъпоплатена охрана. Жилищните комплекси от общ тип бяха многоетажни, а в Китай това означаваше много етажи, което си беше чисто високо строителство - с общи вътрешни коридори и здраво залостващи се решетъчни врати. Гао живееше в такъв апартамент, но все пак беше взел някои елементарни мерки за безопасността си - например никога не се качваше с асансьора или пък никога не се задържаше твърде дълго по коридорите. Знаеше, че ако някой действително го беше поръчал или пък искаше кончината му поради някакви съображения или пък разчистване на сметки беше просто въпрос на време той да бъдеше брутално заличен.
Пекин беше интересен и величествен. Столицата на Поднебесната империя беше доста модерен и красив град. Гао Минг смяташе, че колкото по-далеч живееше от Макао, по-добре. Тук можеше да се прави на луд и да се смеси с тълпата. Пък и да имитира живота на някой съвсем редови гражданин.
Изкачи се по площадката и отвори вратата. На всеки етаж имаше такива и после се тръгваше по отворени вътрешни коридори, които напомняха нещо като безкрайно дълги балкони, но доста по-уредени и широки. И все пак през цялото време Гао Минг имаше странно усещане. Допускаше, че някой или нещо го преследва и макар да нямаше никакво видимо доказателство за това беше почти напълно сигурен, че не се мами. Малко по-късно едва забележимо тръсваше глава в опит да не мисли за това.
Мисълта за смъртта беше специфична. В Китай числото четири се отъждествяваше с нея. Но Гао нямаше да се остави на някакви си опасения и да отклони вниманието си от своята любима работа. Да успява там, където никой друг не можеше и неизбежно се проваляше.
Жилищната кооперация имаше двадесет и пет етажа. Определено ако някой или някои искаше да се скрие или дори да планира по-мащабно нападение имаше пространство за това.
Гао продължаваше да се изкачва, но все още никой не го беше изненадал отникъде. Нито ушите му бяха доловили някакъв странен и необичаен шум. Навремето той беше служил в армията, колкото и нетипично да беше това за член на триада. Това естествено беше станало преди да кандидаства да бъде приет. Но понеже беше много надежден го избраха. Обикновено това не беше обичайна практика, но по някакво изключително стечение на обстоятелствата за него направиха изключение, защото счетоха, че военният му опит можеше да се окаже полезен в бъдеще. Той си спомни и церемонията по приемането му, особено когато трябваше да пие собствената си кръв преди да премине през арката от мечове. Тази кандида беше белязала съзнанието му завинаги. Оттук насетне кръвта щеше да съпътства доста голяма част от работата му - поне в началото на неговата кариера. На всяка инициация задължително имаше и животинско жертвоприножение и кадене на тамян на олтар в чест на Гуан Ю, а също и задължителното казване на церемониалните клетви. Четири умножено по девет правеше точно тридесет и шест - това беше точният им брой. Те обвързваха кандидата навеки с организацията.
Разбира се до достигането до церемонията по инициация, трябваше да се изучат много неща и да се преминат множество най-различни тестове - например историята на самите триади, десетте наказания за провинения, двадесет и едно абсолютно задължителни дисциплинарни правила, тайните пароли и прочие. Гуан Ю се беше справил блестящо както с теорията, така и с практиката. И честно казано самият факт, че беше проявил изключителна скромност беше изиграл още по-голяма роля.
Нещо уникално за китайската триада бяха десетте най-лоши престъпления срещу порядъка на света, а такъв тип морален кодекс нямаше абсолютно никъде по света.
Гао Минг не съжаляваше, че беше произнесъл клетвите, нито пък, че беше изпълнявал безпрекословно всичко, което се изискваше от него. Вече почти тридесет и пет години. Беше постъпил като младеж, а сега беше прехвърлил зрялата възраст и...
Колкото и странно да беше, изкачването му по етажите на огромната кооперация беше сякаш безкрайно. Не че Гао се мотаеше, но все пак беше нащрек за евентуални неприятни засади и изненади. Интересно беше, че той също владееше дефенду, както Хироюки, а също кунгфу, китайска борба и джиуджицу. Можеше също да борави отлично и с оръжие. Ако нападателите не бяха цяла орда, решена да го разкъса със зъби, най-вероятно щеше да се справи с тях. Беше твърде уверен в способностите си и във вътрешното си чувство, наречено интуиция.
Гао Минг продължаваше да се изкачва. И тогава определено усети, че нещо не беше наред. Асансьорът не работеше. Не че го използваше често. И не че имаше реална нужда да рискува излишно. Не изпитваше клаустрофобия от затворени пространства. Но не искаше да се вкарва сам в капана. Там човек лесно можеше да бъде задушен с хавлия с хлороформ или просто намушкан до смърт. Не се искаше изумителна изобретателност. Но Гао знаеше, че отличният тайминг и доброто планиране бяха важни за крайния резултат.
- Каквото ще става, ще става - промърмори на себе си той.
Живееше сам като куче, но не се чувстваше самотен. Децата му отдавна бяха порастнали и водеха собствен живот. Гао не искаше да ги замесва в престъпния бизнес. Жена му беше умряла. При раждането на второто. Той ги беше отгледал с нечовешки мъки. И все пак им беше осигурил добро образование. Можеха дори и да бъдат на отлични позиции. Но те искаха да успеят сами. Гао уважи решението им. И остана завинаги сам. Виждаше се най-много един-два пъти в годината с дъщеря си. Но това беше в началото. После тя съвсем изгуби желание за връзка с него. Единствено му даде да разбере, че е добре и няма нужда да се безпокои повече. И толкова. Не се бяха виждали от поне две-три години. А със сина си може би дори от цели пет. Гао беше изпълнил дълга си на родител. Самият той не беше получил добро отношение като малък. Но сякаш триадите го бяха мотивирали да даде най-доброто, на което беше способен. Той просто следваше закона на небето.
В следващия момент от асансьора бавно излезе някой. Гао не си спомняше това лице. Нападателят беше малко по-нисък от него, но много набит и опитен. В ръката му имаше огромен нож. Такива ножове използваха навремето в корейската мафия. Не че нападателят беше кореец. Но явно беше преценил, че в такова затворено пространство това оръжие щеше да свърши отлична работа. И атакува мигновено. Използвайки впечатляваща техника от дефенду, Гао парира ръката му, отклони траекторията на оръжието и го перна по слепоочието и челото със здраво стисната длан. Техниката беше брутална. Онзи падна като чувал с картофи. Но Гао беше предпазлив. И тъкмо онзи беше почнал да се изправя зад гърба го нападна и вторият. Носеше масивна метална тръба - доста къса, но дяволски плътна. Освен нея също имаше нож. Гао изби тръбата и докато се боричкаха, онзи вторият се изправи. Гао инстинктивно усети, че нападението нямаше да е като по филмите, а двамата се опитват да го натикат в асансьора, където в тясното пространство шансът им за атака се увеличаваше. Копелетата бяха невероятно жилави и подли. От главата на първия капеше кръв, но не се отказваше. Беше един гаден и брутален кучи син. Гао знаеше какво трябваше да направи. Реши да ги подлъже към асансьора. Това те нямаше да очакват. Симулирайки, че се е хванал на играта им, след като вторият се опита да го хване отзад, той изрита първият и с брутален удар по точката Касуми го приведе в плачевно положение. Той се свлече, макар и опасен, стискайки ножа. С умел ритник Гао го изби от ръцете му и навеждайки се заби брутално ножа в Кин Теки точката на своя втори противник. Това той направи с елегантно изместване и използва гърба си, за да не позволи на острието да се пречупи или пък да се отклони. Скротумът на мъжът беше брутално разпран, което означаваше, че с всяко вдишване или издишване кръвта му щеше да изтича още по-бързо. Гао осъзна, че схватката беше траяла броени секунди, но може би някой все пак беше чул. А може би едва ли някой нормален би имал неблагоразумието да излезе и да се окаже, че това най-вероятно щеше да бъде последното нещо в живота му. Гао не искаше да губи време, а момента изрита оръжията надалеч извън обсега им. Дори и пребити от техниките му, те пак можеше да бъдат опасни. И със сетни сили се опита да ги натика в асансьора. Гао пазеше в специален тайник една много малка туба с керосин - за всеки случай. Никой не знаеше за нея. Вкара ги вътре във тясната кабина, свивайки краката и ръцете им. Обля ги с гъстата течност. И ги запали. Още преди димът от огъня да се е разнесъл или дори появил, той бързо затвори вратата и натисна копчето за горните етажи. През това време щеше да има време да се изнесе. Влезе в квартирата си и моментално прибра приготвения сак за извънредни случай. Взе си и малък Валтер - за всеки случай. Не беше кой знае какво, но все пак можеше да се защити. Чувстваше смъртна умора, но мозъкът му работеше като бръснач. Беше лишил опонента си от възможността да опложда. Не беше някой изрод, но преди да запали телата, нанесе удар по гениталиите и на другия. Ако все пак оцелееха, едва ли щяха да създадат годно потомство, което да го преследва. Гао не страдаше от скрупули. Бяха вдигнали ръка срещу него. И той се беше защитил. В сака сложи и няколко фалшиви паспорта. Може би скоро нямаше да бъде безопасно за него никъде. Имаше и малко пари. Сложи една средно дебела пачка. И се изнесе. Или по-точно тъкмо щеше да се опита. Когато дочу шум от стъпки. Явно някой все пак се беше обадил на ченгетата. Беше толкова отвратително. Но съседите му бяха смахнати. И се радваше от сърце, че не се познаваха. Това в момента работеше само в негова полза. Гао беше и полиглот - говореше почти една дузина езици. Но сега трябваше да изчака и да остави опасността да отмине. Остана в жилището си. Здраво стиснал дръжката на Валтера, който беше скрит в сака. Сети се, че имаше още един тайник за парите. И реши да прибере и тях. Можеше да няма възможност да се върне тук никога повече. Там намери още една дебела пачка.
Ослуша се. Нямаше никакъв шум. Тогава реши внимателно да отвори вратата. И да излезе без да го чуе някой. Тъкмо го направи. И чу шум от стъпките на ченгетата, които се изкачваха на горните етажи. Замръзна за момент и реши да ги изчака докато се качат още малко. Може би някой любопитен съсед щеше да отвори вратата и да започне разпит от тяхна страна. Оказа се прав. Асансьорът беше спрял на горна площадка. А Гао беше избърсал внимателно следите от кръвта на своята собствена. Така поне на първо време никой нямаше да се усъмни в онова, което беше извършил. След това внимателно заслиза надолу по стълбата. Имаше цели десет етажа. Молеше се да не го види някой. А над очите си беше нахлупил бейзболна шапка.
Явно съдбата му се усмихваше. Поне засега. Когато се канеше да излезе, отново дочу гласа на ченгетата. Вече слизаха. Явно не бяха доволни от разпита и щяха да извикат допълнителни подкрепления. Все пак районът все още не беше отцепен. Гао реши да побърза, но с огромно усилие на волята си наложи да бъде внимателен. Излезе, забавил крачка и умело извърна главата си, за да не бъде забелязан от някой случаен минувач. След като се отдалечи, си поръча такси. И изчезна. Ако някога децата му решаха да го търсят на стария му адрес, което беше малко вероятно, там щеше да ги чака една самотна празна кутийка. Най-накрая Гао беше се отървал.
- Съдбата обича смелите - прошепна той много тихо преди да се качи в таксито.
© Атанас Маринов Всички права запазени