Лейди Смърт искаше да се разправи с Бокузо, но не й преди да получи истинска и реална подкрепа от корейската мафия. Това беше от първостепенно значение за нея. Разликата беше във факта, че корейците искаха да постигнат истинско надмощие. Чрез тяхното влияние тя искаше да откъсне първо някои сфери на влияние на самия Гао Минг, който трябваше да бъде принуден да преговаря. Но Лейди Смърт знаеше, че нещата нямаше да са толкова прости. Съвсем не!

Тя отдавна беше тръгнала по стъпките на Древните - всеки един от тях беше твърде потаен и те не общуваха помежду си. Древните знаеха тайната за избягване на програмираните събития, а също и много други тайни.

Лейди Смърт се отнасяше към всякакви възможности за вмешателство много внимателно и щеше да изиграе картите си докрай.

Корейците имаха сериозно желание да превземат някои задгранични бизнеси - не можеше да оперират само на територията на собствената си страна. Именно тази амбиция беше тайно подклаждана от самата Лейди Смърт, която имаше намерение да използва техните семейства за засилване на собственото си господство. Но истинският й и таен замисъл беше, че тя беше получила някакви неособено ясни сведения за Гао Минг и отношенията му със съакционерите - по-точно със самия Тодака. Тази следа беше крайно недостатъчна, но все пак беше нещо, от което да се започне и Лейди Смърт щеше да проведе собствено разследване.

Шпионите на Лейди Смърт щяха да й бъдат от особена полза в това отношение, а някои от тях можеха да бъдат дори разменени в името на нещо по-ценно. Да, Лейди Смърт щеше да пожертва, колкото сътрудници беше нужно, за да се добере до Гао Минг.

Но през нощта се случи нещо крайно необяснимо - и това я накара да преосмисли всичко.

Лейди Смърт осъзна, че някой се опитваше да и човърка в съзнанието. Затвори очи - не беше сигурна кой е и малко по-късно видя ясно самият покоен Древен Гу.

- Трябва да обединиш силите си с Гао Минг - каза Гу и изчезна като сянка.

Тя се събуди. Не знаеше дали да вярва на това, което й каза духът. Звучеше смахнато, ами ако самата тя грешеше и нямаше да има никакъв път пред нея, ако се опиташе да премахне Гао Минг. Какво толкова знаеше той? Защо беше толкова важно да се съюзят?

Пътеката на самотата може би беше едно от малкото сигурни убежища, но дали това не беше пътят към нищотата?

Скоро на рибния пазар в Сеул избухна брутално меле за контрола на рибните и морски дарове - това беше един от основните бизнеси. Рибният пазар беше потънал в кръв.

Чунг Хо беше лидерът на едната фамилия и преследваше един от длъжниците. Имаше много кръв. Твърде много. Опитваха се да го хванат жив. Най-накрая успяха да го докопат.

- Ще сътрудничиш ли? - изкрещя му Чунг Хо.

При корейците имаше едно неписано правило, че убийствата се избягваха при директни конфликти, за да не избухнеше така наречената тотална война между фамилиите. Освен това младите гангстери имаха нужда от някой покровител, ако искаха бързо да се изкачат в професионалната йерархия и да имат реален шанс да влязат в истинската игра. Вместо това се използваха огромни ножове, които приличаха на кухненски - и ако някой умреше поради раните си, то това беше съвсем друг въпрос. Странно правило от гангстерския код на честта!

Чунг Хо не го попита отново, а се опита да го довърши, но онзи избяга в една странична уличка.

Малко по-късно се оказа, че именно избягалият беше не друг, а новият глава на едно от престъпните семейства и се казваше Дак Хо. И по някакви необясними обстоятелства се беше спасил.

Имаше дори някои доста странни твърдения, че истинска корейска мафия просто не съществуваше, но това просто не беше вярно поради простата причина, че тя беше толкова дълбоко инфилтрирана в обществото, но по много ненатрапчив начин.

Дак Хо имаше късмет, че беше отървал кожата. Имаше нещо наистина странно в цялото му поведение. За гърба му бяха убити някои членове на бандата му, но той се беше измъкнал напълно жив и здрав. Беше омазан с кръв целия, но все пак ясно усещаше тъга - толкова много животи бяха погубени.

Беше в кръв, почти задушен от бушуващите в главата си мисли, но...

Какво го беше спасило?

Гао Минг беше изпратил Алиф да осъществи контакт с корейците. Алиф щеше да има затруднения, защото не беше полиглот като Гао Минг, но за сметка на това с неговата финансова подкрепа беше завършил образование и беше ошлайфал своите езикови умения. Беше съумял да намери малко време за това жизненоважно нещо!

Алиф издърпа Дак Хо и се опита да му се представи. Но му беше адски трудно. Кореецът го изгледа с любопитство, но в следващият момент се опита да избяга. Алиф обаче бързо му направи хватка, с която го събори.

- Ела с мен - каза му той.

Грамадният Сеул имаше популация от над девет милиона души, а цялата градска агломерация беше дори два или три пъти по-голяма, но в крайна сметка Дак Хо искаше да се отправи към територията на квартал Йонгсан, където поне можеше да хапне, защото умираше от глад, и щеше да оближе раните си. Битката беше крайно неравностойна и брутална. Онези бяха въоръжени с метални прътове и ножове и бяха много повече.

Алиф го потупа приятелски и му помогна да се успокои. След това му подаде малко листче с надпис на корейски - "Гао желае да те види."

Кореецът не беше глупак - Гао Минг беше отдавна известен и в Корея с деянията си, затова се замисли. Ако откажеше, едва ли онзи щеше да го пусне, но ако приемеше...