Времето минаваше убийствено бавно. Сякаш нищо друго нямаше значение. Чин Хае беше извървял дълъг път, но усещаше, че като че ли едва сега всичко започва. Селската идилия сякаш му даваше сили, за да се приготви и да изчака онези главорези на Сео Юн. Истински маниаци. Хадонг беше място, където човек лесно можеше да забрави за всичко. А старият Чунг Хе беше дал на Чин Хае един медалион със снимката на Аеча.

- За да не забравяш лицето й - искам и той да го види преди да го довършиш - беше му казал Чунг Хе. - Това разчиства всички сметки.

- А ти къде ще отидеш? - запита го Чин Хае.

- Навремето вярвах, че този свят се променя и че има някаква разлика с времето. Малко по-късно осъзнах, че просто живея в една илюзия.

Чин Хае не отговори - та не бяха ли всички странници, дошли отникъде? Но само хора, обучени добре в Китайското Дао можеха да усетят добре развитието на времевите линии и съответното моделиране на възможните квантови сценарии.

Чин Хае още не се беше разкрил напълно пред стареца - не смяташе това за необходимо. Старецът беше направил поръчката и дори я беше платил, а Чин Хае беше човек на думата. Трябваше обаче да остане още известно време в селото - основният източник на доходи освен оризищата, бяха туристите, но Чин Хае осъзна, че старецът беше избягал на място като това, за да преодолее собствената си самота. Да победи или поне да се научи да живее със собствените си вътрешни демони. Да оцелее!

Същността на самото страдание беше да въздигне съзнанието и да му даде шанс да продължи да съществува под някаква форма. Но какво беше самото естество на реалността?

Чин Хае все пак беше благодарен на съдбата, която му беше дала онзи импулс, който да му даде смисъл за по-нататъшно съществуване.

Смъртта идваше незабележимо за онези, които я очакваха. Тя искаше да вземе своя дан. Незабележима - подобно на годеница, която никога нямаше да бъде твоя, а само създаваше илюзията за съюз. И въпреки че Чин Хае знаеше, че смъртта беше само преход, той също така беше напълно наясно, че това беше просто форма на един квантов преход.

Чин Хае не можеше да осъжда стареца - тъй като той му беше поръчал да накара Сео Юн да си плати.

Чин Хае не желаеше да си признае, че имаше нещо доста необичайно в стареца - селото беше почти напълно празно. И честно казано Чин Хае едва ли щеше да се учуди особено много, ако самият старец му кажеше, че е единственият постоянен обитател тук. Имаше чувството, че Чунг Хе беше тук едва ли не само заради него. Заради това, че трябваше да му възложи поръчката, която да измие срама от лицето му.

Чин Хае си спомни нещо важно - никога в корейската мафия нямаше положение, в което един бос да решаваше абсолютно напълно самостоятелно - или трябваше да се съобразява със своя ментор или нещо друго трябваше да се случи. Но във всеки случай - при всички обстоятелства имаше нужда от ясна идея как да държи враговете си, колкото се можеше по-близо поради простата причина, че те първи забелязваха грешката му. Да, Дак Хо беше сгрешил като се беше доверил на Алиф - а може би пък това да беше и неговият истински план? Може би в дълбочината на съзнанието му се криеше някакво странно усещане за недоизказаност и неуреденост на нещо важно?

Селото Хадонг беше като място, където човек можеше да избяга от самия себе си. Твърде странно за някои беше, че Дак Хо се беше доверил на Алиф - но може би това беше неговото собствено дао - пътят, който беше предопределен от квантовото ниво на съзнанието му. От желанието му да възстанови баланса в един от основните вселенски закони - този за даване и получаване.

Алиф беше човекът, който се беше спасил, изпращайки Дак Хо на онзи свят.

Съдбата на Чин Хае се беше обвързала толкова силно със съдбата на самия Чунг Хе. И все пак Чин Хае усети нещо странно в това място - може би имаше и нещо друго, което старецът не му беше казал.

Чин Хае нямаше представа кого са пратили по петите му. Явно бяха хора, на които Сео Юн можеше да разчита или по-точно, които да бъдат достатъчно отчаяни, за да изпълнята нареждането му, тъй като намирането на нов ментор изобщо не беше лесно.

Чин Хае беше посветен в изкуството на Китайското Дао от самия Дак Хо и знаеше много добре, че при увеличаване нивото на хаоса се наблюдаваше пресичане на две или повече времеви линии и се образуваше така наречения времеви възел. Това водеше до така наречените еволюционни стартови точки, които създаваха невероятно възможности за ускорено развитие. Дали пък самият старец не беше също посветен или дори Древен? Чин Хае не беше Древен - за разлика от Со Сунг, който можеше да разчита на това, че Древните му бяха гласували доверие и го бяха приели в редиците си.

Нощта напредваше бавно, а Чин Хае беше готов - имаше пълна картина на селото, реката и оризищата. Каквото и да се случеше, той щеше да бъде готов да даде отпор на главорезите на Сео Юн. А може би самият Сео Юн не беше имал смелостта да го погледне в очите, защото самият той се смяташе за възможна жертва. Имаше логика - имаше някои, които действително го ненавиждаха.

Понякога имаше нужда от изцеление на така наречената времева линия, а оттам промяната във нивото на съзнание можеше да накара Контрольорите да се подчинят и да не осъществят възможен неблагоприятен квантов сценарий. Имаше обаче хора с хипнотизирани интереси, които съществуваха на границата между две полярности - може би те отказваха да повярват в полудяването на реалността и задачата им да бъдат истински войни на светлината.

Чин Хае осъзнаваше, че най-вероятно може би старецът му готвеше някаква форма на странно посвещение или нещо подобно.

- Тази нощ може би истината ще излезе наяве - тихо каза той.