17.09.2020 г., 12:55 ч.

 Нечистите - 14.4 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
559 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
16 мин за четене

Елизабет се събуди преди закуска на следващия ден и след кратко чудене какво да прави – излезе за първия си работен ден. Като дъщерята на заможен търговец, от нея никога не се беше очаквало да работи, не и истинска работа. Ако момичетата от обикновени семейства бяха учени как да готвят, шият и чистят, то тя трябваше да е майстор в управлението на домакинството, в организирането на увеселения и в това да е винаги модерна, красива и с приветлива усмивка, за да носи гордост на съпруга си.
Е, в странноприемницата единствените соарета, от които някой се вълнуваше, бяха закуската, обяда и вечерята и Елизабет нямаше да има много общо с тях за много, много дълго време. Двете с Аша го установиха, след като й подаде едно яйце, за да го счупи, а тя започна да чопли черупката с нокът.
След това Насифа й беше зачислена като учител и наблюдател. Показа й как да измете събралия се през нощта по праговете и стълбите пясък, а докато гостите закусваха, изчистиха стаите им и смениха чаршафите на леглата им. Последва кратка почивка, в която самите те хапнаха, а след това Аша започна с подготовката на вечерята, докато двете с дъщеря й се заеха с прането.
Елизабет беше ужасно бавна и несръчна във всичко, което правеше, а по-лошото беше, че с Насифа можеха да си комуникират единствено чрез жестове. Отгоре на всичкото момичето не изглеждаше особено доволно, че трябва да се занимава с нея и от време на време мърмореше нещо под носа си. Лизи не я винеше изобщо. Честно казано, започваше да й се възхищава как успява да се справи толкова бързо с всичко и как продължава да има енергия за още. До ранния следобед Елизабет си мечтаеше да се свие на кълбо в някой тих ъгъл и да поспи, но я чакаше простирането и още метене на сякаш натрупващия се с минути пясък.
Чарли и Сам присъстваха през цялото време. Докато Флетчър подхвърляше по някое шега или окуражителна дума, Казра се държеше на страна и само й хвърляше по някой поглед. Тя почти беше очаквала да я преследва с глупавата кърпа или дори да й я увие около главата. Всеки път, щом се сетеше за подаръците му, всичко й кипваше. Едва се беше сдържала да не го замери с дрехите или да насъска Франк срещу него. Повтаряше си до посиняване, че той няма как да означава толкова много за нея, че да му се ядосва или да се чувства обидена от негова постъпка, но ефектът беше нулев. Тук някъде откри и приятен страничен ефект от това да е толкова изморена и да я болят мускули, за които дори не беше подозирала – нямаше достатъчно енергия дори да мисли за него. Не и когато след вечеря я очакваха загорели тави. Насифа я накара да седне на стъпалата към задния двор и й показа как да поръси сух пясък, за да попие мазнината и после с помощта на парцал да търка, докато не изчегърта мръсотията. След като се увери, че Лизи няма да направи нещо глупаво, като да напълни тавата с пясък и да посади кактус например, дъщерята на ханджийката изчезна някъде. Елизабет си позволи да се облегне на хладната каменна стена и затвори очи за няколко мига, отваряйки ги стреснато, щом усети, че се е унесла, само за да види Сам да стои пред нея. Ако не беше толкова изтощена, може би щеше да се опита да бъде по-любезна, но сега почти му изръмжа:
– Какво?
– Дойдох да видя как си. – отговори й и без да изчака някой да го покани, седна до нея и си придърпа една тенджера.
Как можеше да е? Спеше на прага на кръчма и всъщност й се струваше удобно.
– Чувствам се чудесно. – отвърна сприхаво и издърпа тенджерата от ръцете му. – Можеш да се връщаш при конете. Сигурна съм, че ще оценят компанията ти повече.
– Още им е рано. – отговори й и просто така взе тази тенджера, която Лизи до преди малко държеше.
– Не, не им е. – каза и се пресегна за съда, но той го вдигна над главата си. Тя го изгледа раздразнено: – Наистина? Ще използваш дългите си пипала срещу мен? – Сам кимна безпардонно, а на нея й дойде да го халоса с тигана, който стоеше от другата й страна. Вместо това грабна ръката му и се опита да я натисне надолу. Все едно се опитваше да помести камък. – Върни ми я!
– Няма.
– Как така „няма“?!
– Така.
Дали ако го цапардосаше по главата, щеше да намести каквото се беше разхлопало при първия удар преди години? Елизабет си пое дъх и го издиша бавно. Защо изобщо се занимаваше с него? Беше очевидно, че се опитва да я провокира, за да му обърне внимание, и тя пак точно това правеше. И защо миризмата на сено от него трябваше да е толкова приятна?
Не. Стига. Беше прекалено изтощена, за да мисли трезво. Трябваше само да изчисти съдовете и ако Сам й попречеше по някакъв начин, щеше да се оплаче от него на Аша!
Въздъхна. Кого залъгваше?
– Прави каквото искаш.
Издиша ядосано през носа си, пусна ръката му и се хвана на работа, хвърляйки със замах една шепа пясък в тавата.
Сам поседя до нея няколко секунди, през които Лизи можеше да усети погледа му върху себе си. И когато вече беше решила, че остатъка от вечерта той ще седи втренчено до нея, Сам взе шепа пясък и започна с бавни движения да търка тенджерата отвътре.
– Има една жена.– гласът му, макар и тих, сякаш разцепи тишината между тях. – Харесва й да ме наранява. Тя е с червена коса.
Елизабет се обърна към него, но той продължи да работи, без да вдига поглед от съда. Нищо в изражението или тялото му не показваше колко много му е коствало това признание. И въпреки това тя го усещаше.
Пулсът й се ускори, когато осъзна, че го е направил, за да й обясни поведението си. Защото и тя беше станала достатъчно важна за него, щом й сподели нещо толкова лично. Защото и той не искаше да са скарани.
После обаче я изпълни гняв.
Това трябваше да е същата жена, която го беше издрала така, която го беше довела до онова състояние, в което го завари в конюшнята. Мислеше, че сега разбираше защо се опитваше да я изгони тогава. Беше се срамувал да бъде видян така.
Но Сам Казра не беше жертва. Елизабет не смяташе, че той щеше просто да стои, докато някой го измъчва. Това, че го позволяваше, означаваше само едно – беше загазил някак.
– Как да помогна? – попита го.
– Вече ми помогна. – отговори й той и продължи старателно да жули, въпреки че тенджерата не изглеждаше да има нужда от още търкане.
– Не, не говоря за превръзки. Как да се отървем от нея?
Това го накара да я погледне изненадано. Лизи си даде сметка как звучат тези думи от устата на Сянка и побърза да поясни:
– Имам предвид, че сигурно има някакъв мирен начин да я накараме да те остави на мира. Дължиш ли й нещо? Пари?
Той не й отговори веднага. Обърна тенджерата и започна да я търка отвън. Когато най-после заговори, Елизабет определено не очакваше да чуе примирения му тон.
– Не. Няма начин. – Сам изтупа съдът и й го подаде. – Дай ми тавата.
Тя задържа погледа си върху него още малко, преди да направи каквото й каза. Беше ясно, че той не искаше да говори повече по темата. Лизи нямаше представа какво точно да направи, но знаеше, че иска да направи нещо за него. Искаше да научи в какво се е забъркал и коя е тази жена и, ако трябваше да е честна поне пред себе си, искаше да я намери и да я накара да спре. И то не по мирен начин. Никога нямаше да забрави как го завари в конюшнята и как онова, което тогава беше взела за гняв, всъщност се оказваше страх и срам. Някой го беше накарал да се чувства така. Той беше толкова мил, внимателен и добър, а някой го беше наранил. Тогава си беше помислила, че й напомня за някоя от лисиците, които благородниците ловуваха – ранен, приклещен и щракащ отчаяно със зъби. До сега нямаше как да предположи колко точно е било това впечатление.
Кокалчетата на ръката й, с която държеше тавата, бяха побелели. Лизи си пое дъх и си наложи да спре да стиска челюстта си толкова силно.
– Тя…
Какво точно искаше да го пита? И имаше ли правото да го прави изобщо?
В Рива всички обичаха клюките, но се смяташе за невъзпитано да се натрапваш в чуждия живот. От една страна, това се дължеше на страха да не се окажеш замесен в някой скандал, но от друга – хората просто изпитваха голямо неудобство да разискват проблемите си и го избягваха на всяка цена. Илюзията за съвършенство трябваше да се поддържа на всяка цена, защото от нея зависеше както репутацията ти, така и мястото ти в обществото.
Но тук не беше Рива, а Елизабет имаше най-ужасната репутация, която някой можеше да си представи. Нещо повече – ако някога се върнеше там, за главата й се предлагаше солидна сума злато. И я чакаше котле с разтопено сребро.
Ако тук се замесеше в скандал или дори в нещо по-голямо… Щеше да си струва, ако е било за да му помогне. Щеше да си струва за него.
– Как те наранява? – попита го тихо.
Той не прекъсна работата си, нито показа с нещо, че я е чул. Просто продължи с бавни и методични движения да почиства тавата и след малко тя реши, че просто няма да получи отговор на въпроса си.
– Физически. – думата я изненада, но Сам не се обърна да я погледне, нито каза още нещо, с което да обясни ситуацията, в която беше.
– Но защо? – не разбираше момичето.
– За удоволствие. И защото може.
Казваше го с толкова равен и спокоен тон, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Точно това, повече от всичко останало, накара кръвта й да кипне. Преди да се е усетила, се пресегна и стисна ръката му, карайки го да спре да търка тавата.
– Ще измислим нещо. – каза му твърдо, когато той я погледна. – Ще те измъкнем, ще видиш.
Той не каза нищо дълго време, просто взирайки се в нея.
– Очите ти отново светят. – Сам й се усмихна леко, но Елизабет се сепна и уплашено побърза да извърне глава и да го пусне. – Не, недей! Харесват ми.
Беше й казвал същото и преди, но тя не можеше да му повярва.
– Приличам на животно. – каза му.
– Не, амара. – и за нейна изненада Сам я хвана за брадичката и я обърна отново с лице към него: – Приличаш на цвете.
Тя не можеше да помръдне. Мъж я докосваше. По лицето. Не, Сам я докосваше по лицето, като неговото всъщност изобщо не беше толкова далеч. Даже беше достатъчно близо, че тя да види, че очите му наистина са черни, а не много тъмно кафяви. Някъде тук осъзна, че проблемът не беше, че не можеше да помръдне. Просто не искаше. Сърцето й прескочи удар, а след това започна да бие все по-бързо и по-бързо, за да компенсира за мозъка й, който напълно спря да работи. Единствената мисъл в главата й беше колко са загрубели пръстите му и в същото време колко нежно я докосват. Поне за няколко секунди.
– Не се казвам Амара. – изтъкна му тогава и се опита да се отдръпне.
– За мен си амара. – каза й, без да пуска брадичката й и продължавайки да не отмества поглед от нейният.
– Не знам коя е тази Амара, но не съм аз.– заяви му и извърна глава, освобождавайки се от внимателната му хватка. – Аз се казвам Елизабет. Или Лин.
Тогава Сам всъщност се усмихна леко.
– Амара е лунното цвете с цвета на очите ти. – обясни й и се пресегна, за да прибере един кичур от косата й зад ухото й.
– О. – успя само да продума. Сърцето й отново да започне да препуска.
Дали той изобщо осъзнаваше какво прави и казва, зачуди се. Най-вероятно не. Лизи поклати глава и се усмихна леко.
– Ще трябва да ми го покажеш някой път.
– Ще ти го покажа, – обеща й Сам. – но ще трябва да прекараш нощта с мен.
Елизабет се обърна много, много бавно, за да го погледне.
– Моля? – попита го, давайки му време да размисли, за да не й се налага да го фрасне с тавата.
– Амара цъфти само при пълнолуние, и то посред нощ. – обясни й съвсем спокойно Сам, сякаш въобще не беше усетил опасността. – Тогава е най-красиво.
Лизи не отдели поглед от лицето му за още известно време, но той продължаваше да си изглежда все така искрен и невинен. Доколкото му беше възможно да изглежда невинен. Момичето въздъхна дълбоко и потри челото си с ръка. Дали проблемът беше не в него и какво казва, а в това как тя приема казаното?
Не. Определено той беше виновен.
– Сам, не можеш да кажеш на момиче, че искаш да прекарате нощта заедно. Ще си помисли нещо съвсем различно от това, че искаш да й покажеш цвете.
– Ние си говорим за амара. – каза Сам, преди да попита: – Какво друго може да си помисли?
Лицето й отново пламна.
– Не знам! Нищо! Не съм си мислила нищо. Ъм, искам да кажа, че хипотетичното момиче не би си помислило нищо!– каза му припряно. Прокашля се и му връчи следващата тенджера от купа: – Хайде, търкай.
За нейна изненада Сам просто изостави темата и започна съвестно да почиства съда. Няколко минути възцарилата се тишина се нарушаваше само от монотонното стържене на пясък по метал. Тогава Сам обърна тенджерата и шумно я удари няколко пъти, за да я изтупа и й я подаде.
– Да не си си помислила, че ще спим заедно?
Лизи изпусна съда и той изтропа силно на стълбите.
– Какво? Не! Разбира се, че не! Никога!
– Защо? Грозен ли съм?
Елизабет стисна очи, а после вдигна лице към небето. В името на Боговете, в момента би дала всичко, за да се появи някоя мора и да я изяде. Или поне да я отнесе далеч от тук.
– Не. – каза измъчено. – Не си грозен.
– Тогава?
– Какво „тогава“?
– Защо дори няма да си го помислиш?
И защо сега звучеше обидено? Къде, по дяволите, беше тази мора?
– Защото двамата с теб сме приятели и ъм.. не мисля за теб по този начин. – смотолеви, без да го поглежда.
– Приятели ли сме?
Никога не го беше чувала да звучи толкова доволен, а обичайно безизразното му лице сега изведнъж се оживи.
– Разбира се, че сме приятели. – каза му Лизи.
– Приятели. – повтори отново, сякаш опитвайки как думата ще звучи в устата му и явно остана доволен, защото й кимна: – Такива сме.
Елизабет не можа да потисне усмивката си, като го гледаше. Понякога наистина беше като дете. Трябваше по-често да мисли за него така.
– Винаги ли си толкова щастлив, когато се сприятелиш с някого?
– Не знам. Ти си първата.
– Как така първата? – погледна го объркано. – Ами Чарли?
– Той е досадник.
Лизи кимна в съгласие и каза:
– Но също така ти е приятел.
– Защо мислиш така?
Тя повдигна рамене.
– Не знам. Държите се като приятели. – каза му. Сам сви вежди, явно недоволен от отговора й. – Знаеш ли какво? Най-добре го попитай. Той ще ти каже със сигурност, както ти казах и аз.
Той отново я изгледа преценяващо и за миг Елизабет помисли, че отново ще й зададе някой въпрос, с който да я накара да обяснява още някое смущаващо нещо, но тогава Сам просто кимна:
– Добре, ще го попитам.
– Добре. – усмихна му се Лизи. – А междувременно ще ми дадеш ли шала, който ми взе? Само шалът. – натърти.
– Ще го донеса. – каза примирено, преди да се изправи.

Чарлс Флетчър сложи седлото на коня си, след което взе юздите и погали животното леко по муцуната. Надяна му ги внимателно, отвори вратата на бокса и тръгна да го извежда. Предстоеше му къс, но сравнително натоварен път първо до пристанището и след това…
Сам влетя в конюшнята и всички мисли в главата на мошеника се изпариха. Чарли не се разсейваше лесно, но изражението на лицето на убиеца го накара да затаи дъх.
– Аа… добре ли си? – попита несигурно.
– Да. – отвърна Сам и мина покрай него, влизайки в бокса, в който живееше.
Чарли потупа коня и влезе след него. Убиецът премести няколко ката с дрехи и взе нещо – голямо парче син плат.
– Какво е това? – попита мошеникът подозрително.
– Шал.
– Ще душиш ли някого с него?
– Този път не. – отвърна Сам и сгъна внимателно плата. – Този е за Елизабет.
Някак си неловката ужасяваща зъбата усмивка от преди месец се беше превърнала в истинска искрена такава, която отиваше на лицето на Казра. Мошеникът беше наясно, че убиецът дори не осъзнаваше какво прави през повечето време, когато говореше с момичето, но заради него през последните няколко седмици приятелят му беше направил повече крачки към човечността, отколкото през предишните осем години, в които се познаваха. Чарли се ухили.
– Добро момче. – каза и посегна да му разроши косата.
За изненада на мошеника Сам не се дръпна, а само му хвърли мръсен поглед. Флетчър се прокашля.
– Сигурен ли си, че си добре?
– Майната ти. – изръмжа Казра и излезе от бокса.
Флетчър побърза да се отдръпне, преди да си е тръгнал заедно с него. Убиецът почти беше преполовил конюшнята, когато се закова на място, завъртя се и тръгна войнствено обратно, спирайки на по-малко от метър от него. Сам го измери с поглед, намръщи се и попита:
– Ти знаеше ли, че сме приятели?
– Даа… – провлачи мошеникът – Ти не знаеше ли?
– Не. – и по тонът му си личеше, че е бил по-щастлив тогава. – Трябваше да ми кажеш.
Чарли отвори уста да протестира, но след малко се сети кой седи пред него.
– Така е, трябваше. – каза той, отново ухилен до уши – Но си мислих, че след първите две-три години си го отгатнал сам, особено с коментари като, че само най-големият глупак на света би решил да ти сготви вечеря.
Сам го изгледа объркано.
– Три месеца ядеше само варени картофи и ми стана жал за теб! – заяви Чарли.
– Какво им е на варените картофи?
– Не ти ли омръзнаха?
– Защо биха ми омръзнали? – върна му въпросът Сам, клатейки глава, сякаш му се налага да се занимава с някой малоумник. – Не, нямам време за теб. Елизабет ме чака. – и без да остане да чуе отговора му, отново се обърна и тръгна. – Този път имаш късмет, че тя ми каза, че сме приятели, но ако ме потупаш по главата още веднъж така, ще ти отрежа пръстите и ще ти изчопля очите с показалците.
Чарли започна да се смее с цяло гърло след него. Беше се променил толкова много за толкова кратко време, че мошеникът почти беше забравил какво е Сам. И все пак момичето, от където и да се беше взело, беше направило работата му толкова по-лесна. Дори сега заплахата звучеше почти несериозно и закачливо. Почти.

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??