23.09.2020 г., 10:50 ч.

 Нечистите - 15.2 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
579 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
20 мин за четене

Скоро след това благородникът и войниците си тръгнаха. Елизабет се върна в кухнята и завари Аша и Насифа изключително недоволни. Въпреки протестите на Сам, че не е зарязала задълженията си току-така, и сладкодумните обяснения на Чарли, че е била важна част от дипломатическа среща, ханджийките отсъдиха, че освен нормалните й задължения днес Елизабет ще изчисти и саждите от пещта. Лизи не се възпротиви ни най-малко и без да каже нищо се зае на работа. Мислеше си за далшира, за убиеца и какво би могла да направи, за да помогне да го заловят. Мислеше за предстоящото излизане с Хирса и настоялият да дойде Сам, за да им покаже къде беше избягал онзи мъж. Мислеше за всичко, само не и за думите на Фараз за сестра му – казваше си, че няма смисъл, когато не знае със сигурност.
На вечеря отново седна на същата маса с Чарли и Сам. Още щом я видя, Казра й се намръщи.
– Не трябваше да обещаваш да го намериш.
– Технически обеща само, че няма да се откаже, докато не го намери. – каза Флетчър отегчено, сякаш повече от навик, а не толкова защото не беше съгласен с казаното.
– Сериозно ли ще ми изтъкваш условности? – озъби му се конярят.
Мошеникът сякаш живна малко и му се ухили:
– Не е забавно, когато някой друг ги върти на твой гръб, нали?
Сам изръмжа раздразнено, преди отново да се обърне към Елизабет. Когато тя не реагира по никакъв начин на острия му поглед, ами продължи да рови разсеяно в храната си, бръчката между свитите му вежди стана по-дълбока.
– Какво ти е? – хайранецът прозвуча едновременно раздразнено и някак си загрижено.
Устата й изведнъж пресъхна и Елизабет се насили да отпие от чашата си с плодов сок, едва успявайки да преглътне дори тази малка глътка. Имаше чуството, че сърцето й бие толкова силно, че удря стомаха и хранопровода й. Усещането я караше да иска да повърне.
– Вярно ли е? – попита, но гласът и беше толкова тих, че се съмняваше дали са я чули над шума на пълната кръчма. Прокашля се и опита отново: – Вярно ли е, че Сенките не могат да имат деца?
– Да, вярно е. – отговори й Сам и продължи да я гледа напрегнато.
– Сигурен ли си? – наведе се тя напред. – Не е ли имало някое изключение? Или…Или може би да имат помежду си?
– Сигурен съм. – заяви й Сам, преди да повтори. – Сенките не могат да имат деца и няма изключения.
– Или поне не знаем за такова. – добави Чарли припряно. – Но може и да открием, ако…
– Няма какво да откриваме. – отсече Сам. – Сенките не могат да имат деца.
Флетчър го изгледа със смесица от раздразнение и примирение.
– Понякога си безобразно тъп, знаеш ли?
На свой ред Сам се обърна към мошеника, гледайки го възмутено.
– Какво искаш да кажеш с това?
– Че понякога си просто безобразно тъп!
Елизабет спря да ги слуша. В главата й не спираха да кънтят думите на Сам. „Сенките не могат да имат деца и няма изключения.“
Никога не се беше замисляла върху това дали изобщо иска деца. То просто се очакваше от нея. Щеше да се омъжи и да роди наследници. В зависимост от това дали мъжът й щеше да е благородник или просто някой по-заможен човек, може би дори щеше да й се наложи да се бори за правото да ги възпитава и отглежда, но тя се беше зарекла, че нито едно нейно дете нямаше да порасне да се държи като баща й.
Но никога, нито веднъж, през главата й не беше минавала мисълта, че няма да може да роди. А сега, когато изведнъж откри, че това никога няма да се случи, разбра и отговора на въпроса дали би искала.
Имаше чувството, че някой я е ритнал в гърдите. Дори когато разбраха, че е Сянка и й счупиха ребрата, не я бе боляло толкова. Очите й залютяха от усилието да сдържи сълзите си. Не смееше да мигне, за да не потекат.
Никога нямаше да разбере какво е, осъзна. Майка й все й беше повтаряла, че един ден и тя ще има дете и целият й живот ще се промени. Ще разбере какво е да държиш целия свят в ръцете си, какво е да обичаш толкова силно, че да имаш усещането, че сърцето ти ще се пръсне. Ще разбере какъв е смисъла да бъде на тази земя, защо Боговете са й отредили да бъде жена.
Беше ли изобщо жена, ако не може да има деца?
– Какво ти има? – мислите й грубо бяха прекъснати от Сам, който почти беше заврял лице в нейното и я изучаваше съсредоточено.
Лизи се извъртя на другата страна и бързо изтри очите си.
– Нищо.
В следващия момент Сам я хвана за брадичката и обърна лицето й обратно към неговото, виждайки насълзените й очи. За миг изглеждаше сякаш ще я пусне, но тогава се намръщи и се приведе още малко към нея.
– Виждам, че не е нищо. – каза й, а погледа му беше хванал нейният като в капан: – Кажи ми.
Тя усети как брадичката й се разтрепери, все едно беше някое малко дете, а след това не можа да стори нищо повече, за да спре сълзите. Щом ги видя, Сам я погледна стреснато и побърза да я пусне, сякаш го беше изгорила. А тя се почувства дори по-празна. И ядосана на себе си. Майка й все й повтаряше никога да не плаче пред мъже. Излагаше се и пред двамата и ги караше да се чувстват неудобно.
– Извинете ме. – каза им задавено и се изправи. – Имам работа.
С това се изправи рязко и със замъглен поглед избяга в кухнята.

Сам я проследи с поглед, докато Елизабет не се скри, и дори след това продължи да гледа още малко в посоката, в която беше изчезнала. Тя не се върна, за да обясни какво я беше разстроило. Дали нещо, което се беше случило? Може би разговора с далшира я е обидил или някой й е казал нещо? Възможно ли беше той да я е стиснал по-силно, отколкото мислеше и заради това да се беше разплакала? Защото й е причинил болка? Но Сам беше сигурен, че я държеше съвсем леко и внимателно, а и Елизабет си беше съвсем добре и после изведнъж – това.
– Не разбирам. – сподели пред мошеника, който, ако не друго, то поне имаше по-голям опит с общуването с жени от него: – Какво й стана изведнъж?
Чарли отпи от бутилката си с ха‘ер, без да спира да го гледа раздразнено.
– Кога започна да се държи… странно? – попита го вместо отговор.
Сам се намръщи на мошеника, но после отпи от собствената си напитка и се замисли. Този път наистина се опита да си спомни кога Елизабет беше започнала да се държи странно. И в главата му изскачаше отново едно и също нещо.
– След като говори с далшира. – малко неща можеха да оставят горчив вкус в устата му, но ето че само споменаването на далшира го постигаше.
– Добре. – кимна мошеникът – Кога точно?
Това беше въпрос, на който вече беше сигурен, че не може да отговори. През по-голямата част от разговора беше зает с това да се увери, че далширът няма да я обиди по нов начин, както, когато й напомни, че е просто Сянка – оръжие за целите на някой друг. Дори и после да се беше извинил, беше ясно, че иска да я използва, а това изобщо не му харесваше. Но нещо в разговорът им трябва да я е засегнало, нали?
– Когато й каза, че е Сянка? – Сам реши да пробва с това, което първо го беше подразнило.
Чарли започна да накланя дланта си наляво-надясно.
– Не съвсем. Тогава ти започна да се държиш странно, а тя се опитваше да те спре да не кажеш или направиш още нещо, с което да го предизвикаш. – каза му. – Но има общо с това, че е Сянка. – помълча за миг и добави: – И с въпроса, който ти зададе сега за Сенките.
Сам присви очи срещу мошеника, гледайки го дори с повече неверие от обикновено. Единствените въпроси, които Елизабет беше задавала сега, бяха свързани с това дали Сенките могат да имат деца.
– Разстроена е, защото не може да има деца? – попита внимателно: – Сигурен ли си, че е само това?
– Не е толкова просто, Сам. – Чарли остави бутилката и облегна лакти на масата. – За много хора да имат деца е нещо много важно. За жените, особено тези от Рива, още повече. Знаеш, че там ги учат, че не стават за нищо друго, освен да раждат. А за Елизабет? – потри наболата си брада с ръка и каза: – От това, което си ми казвал, e разбрала, че не е… типичен човек, загубила е дома си, всичките й близки са й обърнали гръб, някои дори са се опитали да я убият, гонили са я страшниците, прекарала е дни затворена в каюта на кораб и дори тогава не се е отървала от тях, след това беше затворничка в стаята си тук – отново за седмици. Последно уби човек, малко развален, но все пак човек, а сега научава и че не може да има деца. Така че не е „само това“.
– И ако имаше дете, щеше да се почувства по-добре? – попита Сам, игнорирайки напълно ненужния преразказ, за да е сигурен, че е разбрал правилно обяснението.
– Ако можеше да има дете, щеше да се почувства по-добре. – поправи го мошеника и го изгледа критично. – Да не си посмял да й довлечеш някое гаменче от улицата!
– Но нали току-що каза, че едно дете ще я оправи?
– Не съм казал това, ти това чу! – отвърна. Изпуфтя и надигна бутилката си отново. – Не съм достатъчно пиян за този разговор.
Сам също отпи от ха‘ера си, докато отново обмисляше какво му беше казал мошеникът. Но отговорът отново беше един: Елизабет трябваше да има дете, за да се чувства отново добре. Само че явно не можеше да отиде, да й избере едно и да й го доведе. Трябваше да е нейно, а Сам не знаеше как да оправи този проблем. Беше изправен пред нещо, което му беше непонятно, а единственият човек, които имаше някакви отговори, в момента си поръчваше втора бутилка ха’ер.
– Тогава какво да правя? – попита, когато отново останаха сами на масата.
– Като за начало, не се дърпай като опарен, като я видиш да плаче.
– Реших, че съм я стиснал. – призна му, защото това беше най-лесният начин да накара Чарли да каже нещо по същество. – Какво се очакваше да направя?
– Не ти ли идва нищо отвътре? – попита го и добави бързо: – Освен да й мъкнеш деца.
– Искам да я намеря и да я накарам да спре да плаче. – отговори му Сам, осъзнавайки, че откакто Елизабет беше избягала, през няколко минути поглеждаше да види дали няма да се върне. И наистина искаше да се увери, че е добре и отново се усмихва. Харесваше му, когато я виждаше щастлива, а очите й проблясваха. Искаше винаги да я вижда такава.
– Чудесен план! – ухили му се Чарли доволно. – Знаех си, че не си съвсем безнадежден! Отиди и го направи!
– Какво? – този път Сам беше наистина изненадан. Не беше сигурен какво очакваше да каже мошеника, но не и просто да подкрепи с такъв ентусиазъм планът му. Това не само го обърка, но и имаше някакво усещане, че двамата нещо не са се разбрали. Например, Сам нямаше никаква идея какво точно да направи, за да я накара да се почувства добре. – Не мисля, че ще помогне, ако я намеря и й кажа да спре и да се усмихне, нали? Трябва да направя нещо друго. И да не й заповядвам. Не искам да го правя.
– Черно куче с дамаджана, как можеш да знаеш толкова малко за хората, когато редовно се преструваш успешно на най-различни, докато си на мисия? – измсумтя Флетчър. – Иди и я прегърни! Виж дали можеш да я накараш да се усмихне и я питай има ли какво да направиш. Просто бъди до нея. Тя има нужда от теб.
При последното Сам се втренчи в мошеника. Наистина ли си мислеше, че Елизабет има нужда от него? И щеше ли едно прегръщане наистина да помогне? Естествено, беше виждал хора просто да се прегръщат. Най-често майки прегръщаха децата си, така че сигурно имаше нещо в жеста, което наистина да помогне. Но дали тя ще иска да бъде прегърната от него? Двамата едва се държаха за ръце, а няколкото пъти, в които я беше доближавал, очите й се разширяваха, сърцето й започваше да бие по-силно и страните й се зачервяваха. Ако Сам не беше сигурен, щеше да каже, че Елизабет се страхуваше от него. Но Чарли рядко грешеше, особено когато ставаше дума за отношения с жени. Мошеника имаше безброй контакти и така наречени приятели сред всички прослойки на обществото. Също така успяваше само с няколко усмивки и две-три думи да накара всяка девойка да направи и немислимото за него. Трябваше да му признае, че от двамата, той беше експерта в тази област.
– И просто да отида при нея? Сега? – попита.
На нейно място той не би искал някой да дойде и да го прегръща. Дори и това да е тя. Щеше да иска да остане сам със себе си, да го оставят на мира за няколко дни, в които да подреди мислите си. Начинът, по който Елизабет си беше тръгнала и нараненият й поглед, му подсказваше, че определено би се зарадвала повече, ако известно време не я търсеха.
– Да, сега. – каза Чарли и му махна с ръка. – Тръгвай.
Този път нямаше нужда от повече уточнения. Сам се изправи и за миг затвори очи. Зрението на птицата нахлу в ума му и образа на познатото малко стълбище на изхода към задния двор изплува в съзнанието му. С няколко бързи крачки той прекоси стаята, мина през кухнята и излезе. Намери момичето, точно където я беше видял преди малко, през погледа на гарвана. Беше на няколко крачки от изхода с гръб към сградата и светлината, идваща от него, едва осветяваше глезените й. Беше стиснала здраво с две ръце дръжката на тежка метла, явно с идеята да прави нещо, но не беше помръднала и крачка. Просто стоеше, сама, в мрака, а рамената й леко потрепваха. Да я види така, малка и разстроена, само засили желанието му да направи нещо, за да я успокои. И да убие далшира. Второто не можеше да направи или поне не още, а за първото имаше само мъгляви насоки. Но поне бяха някакви насоки.
– Ще те прегърна. – каза й.
Гласът му я накара да подскочи стреснато, но Сам не й даде време да откаже или направи каквото и да е – просто застана пред нея и я обгърна с ръце. Метлата изтрака на плочките, а Лизи остана като вцепенена. Не беше сигурен дали дори диша, преди да чуе заглушеният й от ризата му глас.
– Какво правиш?
– Прегръщам те. – каза й леко несигурно. Може би не го правеше правилно?
– Да, но защо?
– Защото искам. – казвайки го на глас, Сам осъзна, че наистина го мисли.
Миг по-късно Лизи изхлипа. Той реши, че отговорът му по някакъв начин я е разстроил, но когато понечи да я пусне и да се отдръпне, изведнъж нейните ръце се озоваха на гърба му, вкопчени в ризата му.
– Не. Стой. – изхълца. – Извинявай. Обещавам да не плача. Просто… Просто остани.
– Плачи, ако ти се плаче. – каза й.
Сякаш беше чакала само неговото разрешение, цялото й тяло започна да се тресе от хлипове. Можеше да усети къде сълзите й бяха пропили в ризата му. Онова неприятно стягане в гърдите се върна даже по-силно от преди, но сега не беше момента да се чуди дали тялото му не е повредено. Искаше му се да направи нещо, за да я накара да спре да плаче, но си нямаше и най-бегла представа какво. Ръцете му се затегнаха около нея, а в отговор Елизабет зарови лице още повече в гърдите му.
– Защо продължават да ми се случват тези неща? – попита го. – Какво съм направила, за да ми се случват? Защо…
– Нищо не си направила.
– Тогава защо?
– Не знам. – призна й Сам, а след кратко колебание, през което тя не спираше да потреперва в ръцете му, я попита: – Мога ли да направя нещо?
– Не. – поклати леко глава тя.
– Искаш ли да ти купя едно?
– Какво?
– Дете. – отговори й Сам: – Срещу три кофи вода и няколко сребърни сиглоя мога да ти купя каквото дете пожелаеш.
Тя застина, точно както беше направила, когато я прегърна в началото. После бавно се отдръпна от него и наклони глава, за да може да го погледне. Очите й бяха подпухнали, а носът й – зачервен.
– Какво? – попита отново с равен тон, макар й гласът й все още да трепереше.
– Ще е възпитано и добро. – заобяснява й Сам, докато внимателно бършеше сълзите й с една ръка, докато с другата продължаваше да я придържа. – И няма да е като уличните гаменчета, които Чарли ми забрани да ти водя.
Тя премига срещу него бавно. Устните й потрепнаха и за момент той си помисли, че пак ще се разплаче, но вместо това Елизабет прихна.
– За момент ти се вързах! – каза му.
– Сериозен съм, амара. – каза й, но нямаше как да не се усмихне насреща й. Особено, след като някак успя да я разсмее, дори и да нямаше идея как. – Искаш ли да потърсим някое подходящо?
Тя го изгледа и започна да се смее още по-силно.
– Разбира се, че си сериозен. – изкикоти се и опря чело на гърдите му.
– Значи тръгваме? – попита я отново, защото не му изглеждаше да иска да ходи където и да било.
Елизабет пак се отдръпна да го погледне, триейки нови сълзи от очите си. Ако не се смееше през цялото време, Сам щеше да се притесни. Не че и сега не беше доста объркан.
– Няма да купуваме никакви деца, Сам. – каза му. – Но благодаря за щедрото предложение.
Това го накара да осъзнае няколко неща едновременно. Елизабет имаше хубава усмивка и той някак я беше накарал да се покаже. Също така тя не приемаше предложението му на сериозно. Всъщност, май точно то беше успяло да я развесели, така че Сам реши да приеме положението такова, каквото беше и да се зарадва на постигнатият успех. Прегърна я отново, радвайки се, че този път треперенето не е предизвикано от сълзи. И след като не беше чак толкова притеснен за нея, си даде сметка за още нещо: харесваше му да я прегръща. Не беше мислил, че нещо такова може да е приятно, нито, че ще накара стягането в гърдите му да изчезне, но се беше случило. Финото тяло на девойката в ръцете му го караше да се чувства добре. Толкова добре, колкото и да я чува да се смее, което беше и причината за следващата му реплика – искаше още веднъж да чуе смеха й:
– Но, ако размислиш, искам заедно да го изберем.
– Ще си помисля. – ухили му се.
– Аз ти го предложих, редно е да дойда и да ти помогна в избора. – не искаше да се отказва Сам.
Елизабет пак се засмя.
– Много си отговорен. – подразни го.
После изражението й се смени. Усмивката пак беше там, но не беше така широка. Не беше и една от тъжните й или изкуствените, зад които се опитваше да скрие колко й е трудно понякога. Тази беше нова. По-мека. И погледът й беше станал някак по-топъл. Беше, сякаш гледаше нещо, което я прави щастлива. Харесваше му, само че свърши твърде бързо. Като с магия лицето й се изчерви и Елизабет спря да го прегръща, опитвайки се да се отдръпне от него.
Това го накара инстинктивно да я придърпа по-плътно към себе си, за да я задържи на място, което само накара лицето й още да почервенее.
– Амара, какво става? Добре ли си?
– Да. – отвърна и пак се опита да отстъпи. – Просто се сетих, че имам много работа. Пусни ме, моля.
На Сам не му се искаше да го прави, но тя го беше помолила и той, с изненада откри, че му е трудно да й откаже. Притисна я един последен път към себе си, след което я пусна и отстъпи крачка назад.
– Сигурна ли си, че си добре?
– Мхм. – изцвърча. Наведе се да вземе метлата и я стисна пред себе си с две ръце. – Чудесно.
– Не изглеждаш добре, амара. Лицето ти гори и гласът ти е писклив. – Сам пристъпи отново към нея и хубаво я огледа, чудейки се дали няма да е по-разумно да извика Чарли и да я заведат на доктор. – Какво ти има?
– Нищо! – каза му и се дръпна цели две крачки, за да е по-далеч от него. – Наистина, добре съм. Не се тревожи.
Сам присви очи срещу опита й за отстъпление, само че продължаваше да е зачервена и това не му харесваше. Никак. Но Лизи упорито отказваше да му даде някакво разумно обяснение за състоянието си и даже настояваше да работи, така че не му оставяше никакъв друг изход:
– Ще отида да намеря Чарли. Той знае добри лечители.
– О, в името на Боговете! Нямам нужда от доктор! – проплака Елизабет и лицето й стана още толкова червено. Погледна го нещастно и каза: – Хваща ме срам! Това е!
Това беше отговор, който Сам изобщо не беше очаквал да чуе, а след като го получи, нямаше никаква идея какво да направи.
– Защо?
– Защото в Рива нещата са различни. – каза му. – Неомъжена жена не може дори да бъде в компанията на мъж без придружителка. И се гледа лошо на всякакви публични прояви на близост. – отклони поглед от неговия. – Преди да дойда в Хайрани, никога не бях говорила сама с мъж, освен по време на някой танц, камо ли да го прегръщам.
Сам се ухили доволно, но тя не можеше да го види, защото погледа й продължаваше да изследва земята. Затова и тя не видя, когато той се приближи до нея и отново я прегърна.
– И на мен ми харесва да те прегръщам, амара.
– Никъде не съм казвала, че ми харесва! – избуча му и отново започна с опитите да се дръпне. – Казах ти, че ми е неудобно!
– Ако не ти харесваше, нямаше да ти е неудобно и да те е срам, амара. – изтъкна й Сам, без изобщо да се трогне от опитите й да го избута.
– Това е изключително изкривена логика, дори и за теб! – заяви му сприхаво. – Не можеш да правиш така с жените, Сам! Казвала съм ти и преди – някоя друга може да си извади грешните заключения и тогава какво ще правиш?
– Ако прегърна някоя друга така, ще е защото трябва да го направя. – отговори й Сам, продължавайки да я държи и да й се усмихва: – Но теб те прегръщам, защото и на двамата ни харесва да го правя. – след което се замисли за миг, преди все пак да реши да я попита: – Искаш ли да спра да го правя?
Елизабет успяваше да скрива емоциите си доста добре, когато поискаше – Сам го знаеше още от времето, когато я наблюдаваше в Рива. Беше се научила да го прави заради баща си и постоянните му критики и забележки към нея. Този път обаче не й се удаваше никак. Сега, като вече знаеше, че не е нито болна, нито се страхува от него, съвсем лесно можеше да види отговора на въпроса си в очите й и срама, който той предизвиква. Жегна го разочарование, понеже усещаше, че възпитанието й е прекалено дълбоко вкоренено в нея, но тогава Лизи прехапа устна, сведе глава и леко я поклати.
– Не. – каза му тихо.
– Тогава никога няма да спра. – обеща й и я притисна към себе си.
Усети как сърцето й започна да бие по-бързо и тъкмо се канеше да я попита какво има, когато гарванът започна да грачи враждебно. Само където беше закъснял с предупреждението.
На няколко метра от тях с изумено изражение ги гледаше Финиан Калахан.

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??