Джайеш Гулати беше мечтал цял живот да бъде богат. Беше роден в бедняшкия квартал и родителите му бяха добри хора, които изкарваха хляба за голямото им семейство с честен труд. Проблемът беше, че с четири деца и сакатият брат на баща им, загубил краката си във войната с демоните, парите никога не стигаха за нещо повече от хляб. Така Джайеш реши, че да си добър и честен не винаги води до нещо добро или честно.
Още като хлапе осъзна за какво може да използва огнената си магия и бързо се оказа главатар на банда гаменчета, които кръстосваха пазарите и крадяха кесии или пък пребиваха и преджобваха в глухите улички децата от по-заможните квартали. В началото стражата ги ловеше често, а още по-често ги сгащваше някоя друга банда и ги смазваше от бой. Но Джайеш не се отказа – предпочиташе да е бит, отколкото гладен. Няколко години по-късно Арун Дха‘джани, един от най-влиятелните престъпници в Ан Налат по онова време, видя потенциал в младия разбойник и му даде избор – да се присъедини към неговото „семейство“, както обичаше да нарича бандата си, или да бъде заровен някъде в пустинята отвъд града. Джайеш едва изчака мъжът да довърши изречението си, преди да се съгласи – не защото се боеше от заплахата, а защото, както виждаше нещата, това беше един от най-преките пътища към мечтата му. Когато майка му разбра за решението му, падна на колене и започна да плаче, а баща му гневно крещеше как не иска да го вижда повече. Младежът бързо събра малкото вещи, които имаше, излезе от малката къща и не погледна назад. Тогава беше на осемнадесет.
Минаха цели десет години, преди Джайеш да е отново главатар на каквото и да е – десет години унижения, пот и кръв. Започна като най-обикновен бияч, когото пращаха да събира пари от длъжници или като подкрепление в безкрайните борби за надмощие и територия между уличните банди. Огнената магия може и да не плащаше добре в Ан Налат, освен ако не си пекар или тухлар, но Дха‘джани знаеше как да се възползва от таланта му. Скоро стана ясно, че младежът не беше полезен само в бой. Когато някой трябваше да изчезне безследно или пък първо да страда, пращаха него. Джайеш вършеше работата си съвестно и най-вече – с удоволствие. Така и не можеше да разбере защо колегите му го наричаха жесток и страняха от него, след като всички бяха убийци, но страхът им само му послужи. Никой не смееше да му се опълчи и с всяка изминала година репутацията му растеше. Съвсем скоро Дха‘джани прецени, че е достатъчно уважаван, за да му повери собствена операция. Трафик на хора. Робството беше забранено от години, но богатите знаеха как да накарат стражата да си затвори очите. Плантациите на север търсеха мъже, докато в градовете най-желани бяха жените и децата. Събираха ги от бедните села, за които на никого не му пукаше, или пък ги отмъкваха изпод носовете на племената, които все още отказваха да се приобщят към цивилизования свят.
Джайеш стана на тридесет и четири и най-накрая започваше да се приближава до мечтата си. Беше богат. Е, почти. Беше достатъчно богат, за да си позволи двуетажен дом почти в центъра на Ан Налат. Достатъчно богат, за да може да издържа напълно двете си жени и да започне да мисли за трета и деца. Дори възнамеряваше да се върне в бащината къща и великодушно да прости на родителите си, че го бяха прокудили. Беше сигурен, че щяха да признаят грешката си и да го помолят за прошка, щом им предложеше да се погрижи за тях. Дори можеше да уреди протези за чичо си – не от дървените или металните боклуци, а от омагьосаните, с които можеш да ходиш почти нормално.
Всичко се нареждаше точно така, както винаги беше искал, а и Дха‘джани остаряваше и съвсем скоро щеше да обяви кой ще го наследи. Джайеш възнамеряваше по един или друг начин да поеме контрол над семейството. До няколко години щеше да е на върха. Нямаше кой да го спре.
Или поне така вярваше.
Така и не разбра откъде се появи убиеца или кой го изпрати. Хората може и да се страхуваха да се изправят лице в лице срещу него, но нищо не им пречеше да наемат някой друг да им свърши мръсната работа. Джайеш обаче не мислеше, че е някой от неговите, и то по една много простичка причина – когато убиецът го приклещи в тъмната уличка, първата му работа беше да обгори половината му лице, точно както той обичаше да си играе с хората, които беше пратен да затрие. Това обаче не беше най-силната болка, която изпита онази нощ.
Сенките, по-тъмни от безлунна нощ в пустинята, го стиснаха с ледените си пръсти. Впиха се като десетки остриета в кожата му, в очите му, под ноктите му. Вляха се през носа и устата му и го изпълниха отвътре, прогаряйки всичко по пътя си, изтиквайки го все по-навътре, все по-надалеч.
Сенките го счупиха, разкъсаха го като парцалена кукла. Но не го унищожиха напълно. Джайеш още беше там, свит от болка и уплашен. Не знаеше какво беше станало. Пред него стоеше мъж, но това, което му се случи, беше същото, което обладаните от фантоми описваха, че са изпитали, преди някоя жрица на Ну‘Ахра да ги излекува.
„Спокойно. Не съм фантом.“ – беше прозвучал глас в главата му. Беше плътен и студен, точно като лепкавия мрак.
Преди дори да успее да реши дали и какво да пита, сенките се оттеглиха, раздирайки го отвътре по пътя си навън. Джайеш дори не можеше да извика, само да наблюдава как тъмнината се просмуква в закачулената фигура, която все още го стискаше за яката и го притискаше към стената. Не осъзна, че тя беше единственото, което го държеше на крака, докато не го пусна.
Падна по лице и пясъкът от мръсната улица полепна по прогорената му плът, защипа очите му. Той не можа да помръдне. Не можа дори да мигне.
Убиецът приклекна до него. Сграбчи го за косата и обърна лицето му към себе си.
– Казаха ми да те накарам да страдаш, преди да те убия. – сподели му същият студен глас, който бе чул в главата си. Не би трябвало да може да види нищо заради качулката, но Джайеш цял живот щеше да помни острозъбата усмивка и очите, отразяващи светлина, когато такава нямаше. – Колко лошо за теб, че никой не уточни колко дълго трябва да продължи това.
Това беше последното, което помнеше от тази нощ, преди мъжът да забие главата му в земята.

Не обичаше да мисли за дните след това. Не искаше да си спомня как съществото беше носило тялото му като костюм и как бе говорело с неговия глас. Опитваше се всячески да забрави как беше изловило и убило със собствените му две ръце всеки един от семейството му. Дха‘джани си отиде последен, мислейки си, че го беше предал. Джайеш му дължеше живота си, беше се заклел да го пази на всяка цена и нещото в главата му с голямо удоволствие му повтаряше как се беше провалил. След това нямаше да е нужно много, за да го пречупи съвсем, но създанието не го направи. Захвърли го на лечителите и го остави да си мисли, че е приключило с него. Магьосниците твърдяха, че тялото и ума му са повредени извън способностите им да помогнат с магия и не разбираха как е възможно това, но въпреки това не се отказваха от него. Дори се научи да мига отново! Джайеш повярва, че ще успее да се оправи. И точно когато се успокои, демонът се завърна, изпълвайки отново света му с болка.
С годините Джайеш се научи да спре да вярва и да се надява, защото щом повярваше, че този път ще е различно, съществото се връщаше да му докаже, че още не е приключило с него.
Сега прекарваше дните си на легло в храма на Рахима, Богиня на лечителите и милосърдието, където носеше пелени и жриците му четяха книги. Вече мечтаеше само за смърт.
Тялото му беше толкова безчувствено, че едва усещаше хладния морски бриз, който раздуваше като платна белите завеси на широките прозорци. Леглото му се намираше до един от тях и жрицата бе обърнала главата му към него, за да може да съзерцава синьото небе и чайките. Ненавиждаше проклетите птици. Мразеше крясъците им и още повече мразеше свободата им.
– Господин Казра! – изчурулика приповдигнато младата жрица, която се грижеше за него. – Познайте кой е тук да Ви види!
Сърцето му се сви и от гърлото му излезе стон.
– Вижте как Ви се радва! На никой друг не реагира така!
Топлите ръце на жрицата обърнаха лицето му към новодошлия. Висок, тъмнокос, с телосложение на воин. Устните му се разтеглиха в усмивка, която разкри острите му кучешки зъби, а черните му очи, само за миг, само за него, отразиха светлината неестествено.
– Здравей, дядо. – каза му добре познатият дълбок, студен глас. – Дойдох да те взема за няколко дни.
Джайеш крещеше, но от устата му прозвуча единствено още един стон.