3.11.2022 г., 7:11 ч.  

 Нечистите - 19.2 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
506 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

Скоро след това двамата с Финиан отново бяха на улицата отвън, загледани в малкото прозорче. Страшникът изглеждаше едновременно смазан и бесен.
– Често ли се случва човекът да е просто… болен? – осмели се да го попита Лизи, обвивайки ръце около себе си, за да запази малко топлина.
– Не знам.
Отговорът му я изненада, но тежката му въздишка я отказа да задава повече въпроси. Искаше й се да му каже, че някой ще се погрижи за Танвир съвсем скоро, че има голям шанс момчето да се оправи напълно, но ако го стореше, щеше да й се наложи да обясни и кой е Франк. А този разговор определено нямаше да завърши добре.
И тогава той я изненада отново, когато тихо и някак тромаво, сякаш не беше свикнал да споделя лични неща, заразказва:
– Не съм страшник от много време. От две години. – помисли за момент и се поправи: – По-скоро една. Първата година си в нещо като изпитателен срок и не ти се полага каквато и да е самостоятелност. Преди това има няколко години обучение.
– Няколко години? – учуди се Елизабет. – Но ти не си ли на двадесет и две? Поне така каза на бала. Ако не си ме излъгал.
– Не съм. Обучението за страшник започва от рано. Орденът издирва обещаващи млади магьосници. Някои започват още от осем-девегодишни.
– Но това са деца!
– Не ги пращаме да се бият тогава. – хвърли й раздразнен поглед. – Необходимо е време, за да усъвършенстваме уменията им. Знаеш ли колко е трудно да се научиш да ползваш магия? На нас не ни идва толкова лесно, колкото на вас. Не е интуитивно. Трябва да се упражняваме с часове всеки ден. И това е освен физическата подготовка.
Елизабет отклони поглед. Не знаеше защо се почувства виновна. Не беше като да е молила да има тези странни способности. Или пък магията да е вътре в нея, добави кисело, сещайки се за урока на Франк.
– А ти на колко отиде? – попита го.
Калахан не отговори веднага, отново загледан в прозореца на Танвир.
– На седемнадесет.
Лизи повдигна вежди.
– Тоест си нямал всичките години обучение?
– Достатъчно добре съм обучен. – сопна й се страшникът. – Просто получих моето образование другаде.
– Нищо не съм казала. – вдигна помирително ръце Лизи.
Сега поне й се изясняваше защо той толкова много се ядосваше, когато го бе критикувала в началото, че не знае какво прави. Искаше само да го дразни, но без да иска бе успяла да засегне доста по-дълбока рана.
– Сигурно другите страшници не те приемат на сериозно, защото не си сред тях от дълго време. – предположи тихо.
Една жилка на челюстта му изпъкна от стискане. Лизи отново реши, че е прекалила, но тогава Калахан издиша шумно и кимна едва доловимо.
– Аз съм отличен магьосник. Добър съм със сабята и с повечето оръжия. Учил съм военна стратегия като останалите и още десетки неща, за които те дори не са се и сещали. – заяви войнствено, все едно често му се налагаше да изтъква тези аргументи в своя защита – пред себе си и пред другите. – Единственият ми недостатък е липсата на опит.
Импулсивността също, добави Лизи на ум. Да не говорим за самочувствието – направо се чудеше с какво беше заслужила да е в компанията на такива изтъкнати личности като Калахан и “най-добрият убиец”. Не че не му съчувстваше – даже точно обратното. Ясно се виждаше колко много Калахан държи и вярва в това, което прави. Може и да не го познаваше добре, но си личеше, че е сериозен и се старае. Пък и трябваше да идва от доста заможно семейство, щом е бил обучаван на всички тези неща. Най-вероятно родителите му държаха позиции в двореца на фринийския крал и бяха подготвяли Калахан да заеме важен пост, когато порасне.
Погледна го с периферното си зрение. Бе поддържал мистерията не само около себе си, но и около какво точно се случва в Ордена, откакто го познаваше. Лизи трябваше да спре да си изпробва късмета, задавайки лични въпроси, но любопитството й се беше разпалило. Искаше да го опознае. Да го разбере. Ако успееше поне мъничко, може би щеше да открие и някакъв начин да му покаже, че не е толкова противна и жестока, за колкото я имаше.
– Страшниците ли те вербуваха, или ти ги потърси?
– Аз.
– Родителите ти сигурно не са били много доволни да изпратят сина си там.
Калахан й се намръщи, а тя зачака с притаен дъх да разбере дали е на нея, или на спомена. Целият разговор започваше да й напомня за някоя от любимите истории на баща й, където залага жива примамка за гладен вълк в края на зимата и се надява животното да нападне нея, а не него, преди да го убие. Сравнението въобще не й хареса. Мразеше тези истории и картините, които извикваха в съзнанието й. Каквито й неразбирателства да бяха имали със страшника, не желаеше да бърка в повече болезнени спомени. Тъкмо реши да каже нещо друго и да смени темата, когато той отново я изненада и все пак отговори.
– Имат си достатъчно резерви. Преживяха го.
Ето това вече Елизабет нямаше намерение да докосва и с двуметров прът.
Беше й студено и, ако трябваше да бъде честна, не й се стоеше повече пред дома на болното момченце. Боеше се обаче, че ако предложеше да си тръгнат, магията щеше да се развали и отново ще й се налага да се радва на компанията на враждебния и напълно затворен Калахан.
– Как реши да станеш страшник?
– Когато хората са загубили надежда, свити в някой ъгъл и обградени от сенките, чакайки слънцето да се покаже, за да ги спаси от кошмара, Орденът е единствената им надежда. Ние сме защитната стена между демоните и човечеството. Когато всичките крале, императори и благородници си загубят ума от страх и изпаднат в безизходица, ние сме последният щит и последният меч. – отпусна ръка върху дръжката на сабята и пръстите му несъзнателно започнаха да проследяват формата на акантуса – емблемата на страшниците. – Нагледах се на жестокостите, които причиняват нечистите. Как правят зверове от добри хора. Как разболяват не само телата им, но и умовете им. Как лъжат, манипулират и убиват. Как не ги е грижа дали жертвата им е възрастен човек, или малко дете. – замълча за момент, загледан в прозореца на Танвир, но виждащ нещо съвсем друго. – Единственото, което ги вълнува, е как да причинят повече болка, да я накарат да пусне корени и другаде и да наберат плодовете й, за да се натъпчат с нея. Орденът съществува, за да го предотврати. За да ти даде надежда, че дори и да си загубил най-близкия си, има някой, който да го отмъсти. – гласът му беше станал съвсем тих, когато завърши: – Затова съм страшник. За да не позволя тези неща да се случат и на някой друг.
Елизабет беше настръхнала, но не от нощния хлад. Не беше срещала такъв човек досега. В Рива всички бяха някак лекомислени и наивни. Не си спомняше някой някога да беше говорила с подобен плам за каквото и да е. Дори военните, които понякога посещаваха приемите, приемаха всичко на шега. Може би защото единствената война, която светът водеше, беше с демоните, а и демоните, и светът сякаш бяха забравили за Островите.
Но думите на Калахан, начинът, по който говореше за Ордена, я караше да се вълнува, че ще бъде част от всичко това. Макар да избягваше да си спомня за нощта на бала, когато целият й живот отиде по дяволите, нямаше как да забрави облекчението, което изпита, когато страшниците се намесиха и когато осъзна, че това не е краят. Можеше да разбере и желанието да помогнеш на всяка цена. И тя искаше да е щитът и мечът за хората, да е причината да се страхуват по-малко и да вярват повече.
Но не беше само това. За него Орденът беше нещо много, много повече. Разпозна го в изражението и го чу в гласа му, защото виждаше същите неща и у себе си.
– И ти си загубил някого, нали? – попита го тихо.
Погледът му потъмня, а после се изостри, впивайки се гневно в нея. Магията приключи.
– Не ти дължа повече отговори. – отсече.
Тя присви вежди объркано.
– Да ми дължиш?
– Заради онази нощ.
Заради работника. Отплащаше й се, защото не го остави.Това поне обясняваше необичайната му словоохотливост.
– Не го направих като услуга. – каза му тихо Елизабет. – Надявам се, че го знаеш.
– Не си ли?
В погледа му се прочете съвсем истинско съмнение, което съвсем сериозно я вбеси.
– Естествено, че не съм, Калахан! – скръсти ръце на гърдите си. – Да не мислиш, че бих си рискувала живота с надеждата да ми отговориш на няколко въпроса? Сериозен ли си?
Страшникът премига, сякаш за първи път се замисляше по въпроса. Елизабет нямаше да се изненада, ако беше точно така.
Момичето въздъхна. Честно казано, беше малко разочарована. Мислеше си, че Калахан е решил, че може да й се довери поне малко. Вместо това изплащаше някакъв несъществуващ дълг. Доколкото го познаваше, сигурно си беше казал, че е по-добре да изтърпи малко неудобство сега, като отговори на няколко въпроса, отколкото да му се наложи да направи нещо много по-неприятно по-късно, когато злата Сянка поискаше отплата за живота му.
– Не мога да повярвам, че си мислиш, че животът ти струва пет отговора на най-обикновени въпроси. – измърмори под нос. По начина, по който целият се скова, все едно му каза, че очаква най-малко душата му. Започваше да разбира защо Сам ръмжи толкова много. – В името на Боговете, Калахан, престани! Не ти спасих задника, защото очаквам нещо в замяна, а защото беше редно! Върша много такива неща, ако си направиш труда да забележиш! Даже, ако ми беше казал всичко онова за Ордена, когато се опитвахте да ме вербувате, вместо да ми изкарате акъла, че ще ми се налага едва ли не да бъда стръв за мори, щях да се съглася на място!
– Ако беше пожелала да слушаш, щях да ти го кажа. – върна й троснато.
В погледа му прочете другото, което искаше да й каже, но премълча – обвинението, че рани екипа му. Чак сега Елизабет си даде сметка колко важни са били за него. Вероятно бяха единствените, които го приемаха.
Не се чувстваше гузна, че заради нея се оказаха ранени. Вярваше, че животът й е в риск – отново – и беше направила, каквото е нужно, за да се спаси. Ако някой се беше опитал да говори с нея като с нормален човек, вместо да й кажат, че е Сянка и да очакват от нея просто така да го приеме и да се съгласи да им подари живота си, едва ли щеше да се стигне до там.
Вина обаче изпитваше.
– Съжалявам, че приятелите ти пострадаха. – каза му искрено.
Можеше да добави, че не бе искала това да се случи или да се оправдае, че е била уплашена и притисната до стената, травмирана след онази ужасна вечер на бала и последвалите седмици в тъмницата, където бе бита, държана гладна и накрая отритната от баща си. Всичко това беше вярно и нищо от него нямаше да има значение за Калахан.
Страшникът носеше неразгадаемо изражение. Може би беше изненадан или ядосан. Може би просто не вярваше, че е искрена. В крайна сметка си пое дълбоко дъх и го издиша бавно, взирайки се отново в прозореца на Танвир, преди да й махне с ръка.
– Да се връщаме.
Лизи потисна своята въздишка и го последва. Толкова с надеждите й отношенията им да се подобрят.
Огледа се за Франк, който подозрително не се беше явил да нацвъка никой от тях през цялото време. Черните му пера се сливаха с нощта, затова й трябваше секунда да го види как полита след нея. С пръсти среса косата си на една страна, така че да не я скубе, когато кацне на рамото й. След като кацна, цапвайки я с крило няколко пъти, Лизи отново се опита да въдвори някакъв ред в кичурите си.
– Най-добрият убиец, пък все още не можеш да се научиш да кацаш грациозно. – измърмори под нос.
Франк изгъргори недоволно и се намести по-удобно, а пък тя въздъхна и хвърли един последен поглед към стаята на момченцето.
И тогава го видя. Неясна фигура, блещукаща в сребърно. Прилази по стената като хлебарка и се шмугна през отворения прозорец.
– Калахан! – викна Елизабет. – Има фантом! Влезе вътре!

 

 

 

Моля последвайте Лизи тук: 

www.facebook.com/LizzyShayNechistite

www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??