Елизабет не можеше да повярва, че Франк беше научил за чувствата ѝ към Сам. Не, че ги беше подушил по нея. Защото явно тя миришеше. Искаше ѝ се да потъне вдън земя всеки път, когато се сетеше за това. Същевременно беше безкрайно щастлива, че Казра няма засиленото обоняние на силуета и не можеше да я разкрие. Какво ли щеше да направи, ако научеше? В Рива по-възрастните женени дами често съветваха младите момичета да не демонстрират прекален интерес към ухажорите си, защото мъжете се отегчавали в мига, в който „битката“ била спечелена. Ловът бил онова, което ги привличало. Сам обаче не й изглеждаше като „ловец“. Беше къде-къде по-вероятно изобщо да не схване за какво става въпрос.
В следващия миг вятъра, който развя косата ѝ, я накара да погледне стреснато към ръката на Франк, която се беше спряла само на сантиметър над главата ѝ:
„Съсредоточи се в тренировката, шейа.“ – каза й и сякаш не беше очевидно, добави: –„Разсеяна си.“
Елизабет изпуфтя, тръсна глава и хвана по-здраво сопата си.
В началото на тренировката адреналинът, че всъщност се бие с Франк, бе задържал сетивата и рефлексите й остри, но колкото повече време мина, толкова по-трудно ѝ стана да запази същото ниво на внимание. От части, защото имаше чувството, че са минали не часове, а дни. От части и защото Франк изобщо не се държеше както бе очаквала от него.
Лизи блокира сопата му със своята, но после той се завъртя грациозен като танцьор, озовавайки се зад нея. Момичето чу свистенето на въздуха от скоростта на замаха му, усети вятъра през пропитата си от пот риза, но дори не се напрегна. Знаеше, че Франк е спрял пръта на сантиметри от гърба ѝ.
Елизабет въздъхна и се обърна към него. Димът се вихреше на лицето му бавно и кротко, все едно не се беше проваляла в това упражнение вече за стотен път. Изглеждаше й, че той няма против да отработват едно и също нещо до безкрай, но тя изобщо не беше толкова търпелива.
“Измори ли се?“ – попита я тогава Франк, а в гласът му сякаш се прокрадна нотка на притеснение: – „Искаш ли да си починеш малко, шейа?“
– Не. – отвърна и го погледна. – Искам да ми покажеш как да държа правилно глупавата сопа.
„Вече ти показах няколко пъти.“ – отговори й, преди да посочи пръта й. – „Но добре, постави си ръката тук.“
Лизи присви очи срещу него. Ето пак същото.
– Къде? – нарочно се направи на глупава.
“Тук.“ – отново посочи мястото.
– Така? – попита, хващайки няколко сантиметра встрани.
“Още малко по-встрани, шейа.“ – продължи да я насочва съвсем спокойно.
Лизи премести ръката си на възможно най-грешното място.
– Така, нали? – погледна го очаквателно.
“Виж, искам да хванеш сопата ето така.“ – Франк вдигна собственото си оръжие хоризонтално пред нея, държейки я на нивото на очите й: – „Ръцете ти трябва да застанат на местата, където аз държа.“
– Аха. – провлачи Лизи. – Разбирам.
И след това отново хвана пръта грешно. Франк не каза нищо поне няколко секунди, в които погледа му не се отделяше от лицето й и точно преди Лизи да реши, че най-сетне го е изнервила достатъчно, той съвсем спокойно я попита:
„Защо не искаш да я хванеш както ти показвам, шейа?“
Елизабет опря единия край на сопата на земята и се облегна леко на нея.
– Защото не ми показваш, а ми казваш, Франк. – отвърна. – Защото отказваш да ме удариш или докоснеш по какъвто и да е начин. Не мога да се науча как да държа под контрол магията и инстинктите си, когато ми е по-интересно да си мисля как утре имам да режа лук.
“Не мога да направя нищо повече от това, шейа.“ – каза й Франк: – „Обещах ти, че повече няма да те докосна.“
Лизи го погледна изненадано. Затова ли отказваше дори да се доближи повече до нея? Защото й беше обещал?
– Отменя се. – каза му и побърза да добави: – Само по време на тренировка.
“Разрешаваш ми да те докосвам?“ – попита я с подозрение Франк, накланяйки леко глава настрани.
Изражението му я накара да се поколебае. Вътрешният й глас доста настоятелно започна да повтаря, че ще е грешка, но истината беше, че нямаше голям избор. Тук беше единственото място, където страхът, че ще нарани някого, ако магията й излезе извън контрол, почти липсваше. В никакъв случай не искаше повторение на тренировката със Сам. Ако го наранеше…
– Трябва да се науча. – каза колкото на Франк, толкова и на себе си.
“И ще се научиш.“ – обеща и силуета, преди малко несигурно да се пресегне и този път да докосне сопата: – „Но първо си премести ръката тук.“
Елизабет му се усмихна леко и побърза да изпълни заръката.
– Искам и да ме удряш. – каза му.
Думите й накараха ръката му да замръзне над сопата, а погледа му за пореден път да потърси нейния.
„Сигурна ли си, шейа?“
Тя си пое дъх и кимна.
– Болката и страхът правят всичко по-… ясно. – Магията й също започваше да прави каквото си поиска, но и тогава тя просто знаеше какво трябва да правя с нея. Както стана с атеша. Разкърши рамена и зае бойна стойка. – Така че забрави, че искаш да сме приятели и ме нападни.
Той се поколеба още миг, след което хвана собствената си сопа:
„Добре.“
С това се спусна към нея. Върховете на оръжията им се удариха с трясък. Ръцете й потрепериха от силата. Сърцето й заби по-силно, а магията й, дремеща в нея, надигна глава с интерес. Франк беше сериозен.
Тази мисъл може би трябваше да я разтревожи, но Елизабет само се усмихна и пристъпи напред, отблъсквайки го. Силуетът нападна отново. Атаките му бяха светкавично бързи и прецизни. Тя не успя да отбегне дори половината и преди да се отдръпне достатъчно далеч, за да си поеме дъх, по тялото й вече разцъфваха десетина чисто нови синини.
Не можеше да се сравни с нараняванията след тренировката със Сам, но Лизи пак приветства болката, оставяйки я да изтегли магията й. Атма я изпълни, обгърна, утеши. Чувството беше опияняващо, приласкавайки я да се потопи в него, да затвори очи и да му се наслади, но Елизабет нямаше как да си го позволи. Не и когато силуетът се канеше да я удари в корема.
Момичето блокира, а Франк натисна, опитвайки се да я накара да отстъпи назад към бюрото, за да я приклещи. От усилието да устои на напора мускулите на ръцете я заболяха. Трябваше да го разкара някак. Не можеше да го изрита, защото не беше сигурна, че ще го стигне и ако не успееше – щеше да е нарушила баланса си за нищо.
Трябваше й нещо друго.
Магията й се протегна в отговор.
– Франк? – попита през зъби. – Сега си материален, нали?
“Да.“ – отвърна лаконично и без дори за миг да отслаби натиска върху нея.
Всъщност й изглеждаше малко отегчен. Това я излекува и от малкото скруполи, които изпитваше.
Малка червена игла се стрелна над рамото й и се заби право в окото му. Франк изръмжа от болка и хватката му се отхлаби достатъчно, за да й позволи да го избута назад и дори да го удари в корема, преди да се отдръпне към средата на стаята, където имаше повече място за маневриране.
Магията в капката кръв, отдавна засъхнала в браздите на атеша, беше откликнала на повика й.
Франк издърпа иглата от окото си и държейки я между палеца и показалеца си, се намръщи на Лизи. Тя повдигна рамо.
– Ти започна пръв с кошмарите в началото.
Той захвърли иглата настрани.
„Кой да знае, че си толкова злопаметна.“ – измърмори под нос, преди да я подкани с ръка: – „Стига си ми се любувала, шейа. Нападай, не чакай противника да се съвземе.“
– Няма нужда да си толкова кисел, само защото те боцнаха леко. – ухили му се Елизабет и замахна със сопата си.
Размениха си няколко бързи удара, като този път тя беше агресорът, а той се защитаваше. Беше част от упражненията, но също така й се струваше, че си беше извоювала правото, като го рани. Франк дори държеше окото си затворено, въпреки че Лизи бе сигурна, че след като той контролира съня, веднага е премахнал всички поражения и болка.
Сопите им се кръстосаха. Силуетът бързо притисна нейната в земята, след което рязко се изправи и се опита да я обезглави. Елизабет се приведе ниско, но преди да е успяла да обмисли следващия си ход, той отстъпи назад и замахна към краката й, за да я подкоси. Тя подскочи, избягвайки го на косъм. Преди да е стъпила отново на земята, Франк вече се завърташе и мушкаше с пръта към лицето й. Лизи успя да блокира в последния момент, но не съвсем и сопата се заби в рамото й.
Трябваше да е ударил нещо важно, защото цялата й ръка изтръпна и когато той отново атакува, сопата й просто изхвърча от ръцете й, превъртайки се във въздуха, преди да изтрака на земята. Франк обаче дори не се поколеба и замахна отново. Елизабет се хвърли настрани, към бюрото. Заобиколи го и се мушна отдолу, грабвайки ножа, който бе намерила по-рано. В следващия момент бюрото излетя и се разби в стената. Документите, върху които Франк бе работил, се спускаха като снежна завеса, през която той я гледаше критично с едно око.
“Не се крий, шейа, тъкмо стана интересно.“ – каза й и в същото време отново замахна да я удари.
Всичко в Елизабет крещеше да се претърколи настрани, но вместо това тя се хвърли напред и заби ножа дълбоко в прасеца му. Той изсъска и мушна върха на сопата си под корема й, изхвърляйки я настрани. Стори й се, че лети доста дълго, преди най-накрая да се стовари тежко на земята до парчетата дърво от разбитото му бюро.
Подът под нея се люшкаше. Дробовете й отказваха да се разгънат и за известно време Лизи отваряше и затваряше уста с нарастваща паника, докато пред очите й танцуваха цветни кръгове, а гърдите й горяха. Задушаването не беше най-лошият начин, по който бе умирала тук, но въпреки това го мразеше. После, съвсем внезапно, тя най-накрая успя да си поеме дъх и веднага започна да кашля. По земята се посипаха капки кръв.
Франк обаче се приближаваше. Макар и размазано, виждаше как куца към нея. Лизи стисна зъби и се надигна с мъка на четири крака. Гърдите я боляха. Трябваше да й е счупил ребро. Или пет.
Избърса с опакото на ръката си кървавата слюнка, която се точеше към пода, и малко отнесено се огледа за ножа. Изруга на ум, когато го видя да стърчи от крака на Франк.
Той се приближи към нея, разбивайки без усилие тънката розова бариера, която атмата й беше успяла да образува в последният момент, но точно когато очакваше сопата да се стовари отгоре й, удар не последва.
„Мъртва си.“ – обяви й Франк.
– Чудесно. – изпъхтя Лизи.
Просна се по гръб, кашляйки и дишайки тежко.
„Справи се добре, като за първи път.“ – каза й, като се надвеси над нея и й подаде ръка, да я изправи: – „Но другия път се опитай да ме удариш и със сопата, шейа.“
– Аз се опитвах. – отвърна троснато.
Вдигна ръка към гърдите си и чак когато не усети болка при докосването, осъзна, че такава изобщо липсва. Франк беше изтрил всичко – счупените ребра, изгарящата кашлица, всяко малко натъртване по тялото й. Дори бюрото си беше на мястото съвсем непокътнато и с подредените на спретнати купчинки документи. Нищо не подсказваше, че двамата са се били. Нищо, освен, че все още бе задъхана и много, много уморена.
Елизабет се дотътри до стола му и седна с тежка въздишка на него. Не беше спечелила битката, но не бе претърпяла и пълно поражение.
– Поне не изгубих контрол този път. – промърмори. Пресегна се и отново взе ножа под бюрото, започвайки да си играе разсеяно с него. Черното матово острие й харесваше повече, отколкото искаше да си признае за нещо, принадлежащо на силуета. – Въпреки че не съм сигурна дали ще успея да повторя магията.
“Ще се научиш с достатъчно практика.“ – каза й Франк и се подпря на бюрото до нея, гледайки я няколко мига замислено, преди най-накрая да изплюе това, което явно го измъчваше: – „Трябва да тренираш по-усилено със сопата. Тя ще бъде твоето оръжие, а не ножовете.“
– Знам. – отвърна и малко засрамено върна острието на мястото му. Той не я беше спрял преди, затова и Лизи не бе видяла нищо лошо в това да си играе с вещите му, но може и да имаше нещо против. – Затова и тренираме със сопа, а не с ножове.
„Точно така, шейа.“ – съгласи се с нея, преди да каже: – „И затова не трябва да я губиш. Не може винаги да разчиташ, че наоколо ще има бюро със скрити ножове.“ – при което в ръката му се материализира същото черно острие, с което тя си беше играла до преди малко. Франк го подхвърли няколко пъти, преди да го хване за дръжката и да й го подаде: – „Но, ако се постараеш, ще те науча на няколко удара и с него. Какво ще кажеш, шейа, ще бъдеш ли добра ученичка?“
– Наистина ли намекваш, че досега съм била лоша ученичка, докато ми подаваш нож? – повдигна вежда Лизи.
“Казвам само, че трябва да продължиш да се стараеш.“ – усмихна й се Франк.
– Аха. – взе острието и го подхвърли леко във въздуха. – И аз щях да се пробвам да се измъкна така, ако ме бяха наръгали в крака и окото преди малко.
„Може да ми харесва да го правиш и да искам още.“ – каза й, навеждайки се към нея: – „Помисли ли за този вариант, шейа?“
Елизабет наклони глава на една страна, точно както той правеше, когато тя стореше нещо, което му се струваше любопитно и странно.
– Ако ти харесва игла в окото, наистина не искам да знам какви връзки си имал до момента.
“Само свързани с работата.“ – отговори й Франк: – „И нито една не е по-забавна от времето, което сега прекарваме заедно.“ – подсмиха се и добави: – „Дори и когато ме бъркаш с игленик.“
– Наистина имаш нужда от нормални приятели, Франк. – каза му и се изправи. – Още един спаринг? Обещавам само да те удрям по главата с пръчката.
Той също се изправи, след което във всяка от ръцете му се материализира по една сопа:
„Ами ако поумнея?“ – ухили й се и й подаде едната.
– Ти ли? – изпръхтя подигравателно и завъртя пръта. – Никакъв шанс.
“Никога не може да си сигурна, шейа, не й преди да провериш.“
Лицето му не беше никак изразително – все пак бе съставено от черен дим, но Елизабет бе прекарала достатъчно време покрай него, за да забележи странния, непознат блясък в белите цепки, които служеха за очите му. Франк наистина се забавляваше. А по-лошото беше, че май и тя също.
– Досега са ме канили само на танци – не и да удрям някого. – каза му и замахна към него.
“Почти същото е, само че не ги настъпваш, а ги халосваш.“ – каза й и се дръпна назад, колкото да избегне сопата: – „Също така трябва да вложиш достатъчно хъс, страст и любов!“
Елизабет спря и го погледна с престорена загриженост.
– Още не съм те ударила по главата, рано ти е за мозъчно увреждане.
„Замайвам се само от представата за усещането да ме удариш, шейа. Сигурно ще е срахотно.“ – ухили й се зъбато и добави: – „Ако някога се случи.“
Тя сбърчи нос и отстъпи назад несигурно.
– Започвам да не искам да те удрям.
„Напротив, сигурен съм, че желанието ти даже се засилва.“ – каза й пристъпи към нея.
– Не, това е желанието ми да се събудя веднага. – отвърна Лизи и се дръпна още.
“Тогава нека да го променя, шейа.“ – отново се ухили на среща й Франк: – „Ако решиш да останеш, тренираме и ме удариш със сопата, ще може да отидеш в библиотеката, където ще те чака парче торта.“
Ако някой й беше казал преди няколко месеца, че най-големият й кошмар ще седи пред нея, ще се закача и ще се опита да я подкупи с книги и сладкиши, никога нямаше да го повярва. Ако трябваше да е честна, нямаше да повярва и ако някой й го беше казал вчера. Франк беше в необяснимо добро настроение днес и Лизи започваше да се изкушава да го пита защо. За момента обаче завъртя сопата и замислено каза:
– Чакай да видим дали съм разбрала правилно. Притеснително много искаш да те ударя, а в замяна аз ще получа несъществуваща торта и „помощ“ при четенето. – изгледа го косо. – Няма да те лъжа, Франк. Чувствам се някак прецакана.
„Вкусът и усещането ще са напълно истински, шейа.“
– Хмм. – промърмори тя и направи няколко крачки напред-назад, преди пак да спре и да го погледне. – Ако ще те замайвам и ще ти е страхотно, искам поне три торти.
„За всеки удар – по торта.“ – предложи й Франк и протегна ръка към нея: – „Имаме ли сделка?“
Елизабет сведе поглед към черната му длан и въздъхна примирено.
– Богове, продавам се евтино. – промърмори и стисна ръката му.
И докато той й се усмихваше зъбато, тя бавно и внимателно доближи върха на сопата до крака му го цапна съвсем леко.
– Една торта. – ухили му се също толкова зъбато и се отдръпна, заемайки бойна стойка.
„Добро начало, шейа.“ – похвали я и също се дръпна крачка назад: – „Да видим дали до края ще си заработиш още.“
Както се оказа сякаш часове по-късно, Елизабет не успя да си спечели друг сладкиш. Франк я притискаше толкова много, че тя започваше да подозира дали не й позволи онова малко коварство, за да има някаква утешителна награда. Беше толкова бърз, че понякога тя дори не виждаше съвсем движенията му, а силата на ударите му отекваха чак в костите й. Дори когато преминеше в защита, силуетът се движеше толкова плавно, че я караше да се чувства като новородено сърне, което те първа се опитва да се изправи на крака. Правеше да изглежда всяко движение толкова лесно, докато през повечето време тя просто се опитваше да не се спъне в проклетата пръчка.
Лизи знаеше, че те първа започва да се учи и няма как да очаква чудеса от себе си при положение, че най-близкото до сопа, което бе държала, беше метлата, откакто започна работа в странноприемницата. И въпреки това беше доста обезкуражаващо, когато единствените й малки успехи идваха, когато Франк й пуснеше кръв и магията й решеше да се оформи в нещо остро, с което да го набучи, или когато я притиснеше толкова много, че тя започваше да се бие повече на някакъв животински инстинкт, отколкото с каквито и да е умения. Когато се осъзнаеше, обикновено той я тупваше леко по главата и й обявяваше, че е мъртва.
Притесняваше я, че все още губи себе си така, но въпреки това – или точно заради това – се изправяше отново и отново, грабваше сопата и се опитваше да стане поне малко по-бърза, малко по-хитра, малко по-гъвкава. Да бъде повече Елизабет и по-малко Сянката.
Нямаше представа колко време беше минало, колко пъти бяха започвали отначало, като Франк изтриваше раните й след всеки рунд, но когато я удари със сопата си в корема и тя се претърколи през бюрото му, падайки на земята до стола му, опита й да се изправи приключи, щом установи, че краката й отказват да поддържат теглото й от умора и я оставиха полупрегърнала седалката. Беше много мека, много, много удобна седалка и когато силуетът се материализира до бюрото, гледайки я с наклонена на една страна глава, Лизи просто похлупи лице върху нея и се отпусна, мъчейки се да си поеме дъх.
– Умрях. – каза му.
„Виждам.“ – отговори й и след малко добави: – „Предполагам, че това е край за момента. Искаш ли да ти покажа стаята ти, или предпочиташ да се разтичаш по стола ми?“
Елизабет се насили да вдигне глава, само защото не беше сигурна, че е чула правилно.
– Стаята ми?
“Да.“ – когато тя само продължи да го гледа почти интелигентно, той добави: – „Реших, че ще ти хареса, ако си имаш собствена стая и тук. Място, което да е само твое.“
Лизи издуха един паднал кичур от лицето си. Той правеше място за нея. Преди веднага щеше да реши, че се опитва да я задържи и затвори някак. И сега мисълта пак мина през ума й, но Елизабет забеляза някакво… неудобство в него. Почти все едно се беше надявал на съвсем друга реакция от нея и сега, колкото повече време минаваше, толкова по-несигурен и може би дори засрамен се чувстваше.
Тя не знаеше дали не си въобразява и не му приписва човешки емоции, или е искрен. Не знаеше също и на кое се надяваше.
– Добре. – кимна му. – Покажи ми.
Франк кимна и сякаш малко припряно тръгна към вратата и каза:
“Насам, шейа.“
Моля последвайте Лизи тук:
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
© Лесли Всички права запазени