Елизабет се протегна мързеливо в мекото легло.
Вече се будила веднъж преди няколко часа, но спомняйки си, че вече не работи за Аша, няма сърдит страшник и няма за какво да закъснява, просто се обърна на другата страна и продължи да спи. Сега, за първи път от ужасно много време, не я тормозеше никаква тревога. Чувстваше се… освободена.
Или поне докато не отвори очи и не видя двуметровия силует на Франк да я наблюдава съсредоточено на няма и две крачки от края на леглото.
Лизи измъца сънено и се захлупи по лице във възглавницата, но само след малко изпуфтя и се изправи в леглото, търкайки очи.
– Изобщо ли не виждал проблема с това да стоиш надвесен до нечие легло?
– Не. – отговори й, но още докато го казваше, се приближи и седна при краката й: – Така по-добре ли е?
Елизабет само въздъхна в отговор.
Беше странно Франк да не я извика в дома си или на някое интересно място, а да я остави точно там, където беше заспала. Всъщност, като се замислеше, досега не го беше правил нито веднъж.
Още по-странно беше да я остави в същите дрехи. Момичето закопча няколко копчета от ризата на Сам, така че да скрие полупрозрачните си одежди на ентусиазирана кандидат-проститутка. После вдигна ръка и я прокара през късата си, черна коса.
Това… май не беше сън.
– Ти си тук? – попита го изненадано. – В истинския свят?
– Да, шейа. – отговори й. – Реших, че ще искаш няколко нощи почивка. Бъркам ли се?
– Не. – каза разсеяно.
Поколеба се за момент, но в крайна сметка любопитството й надделя. Лизи се отви и прилази по-близо до него. Франк я наблюдаваше с немигащите си цепнатини с интерес, докато тя протягаше ръка и внимателно го докосна с показалец по рамото.
Веднага се дръпна. Не защото беше странно – пръстът й не потъна и усещането беше като за човешка кожа, точно такова, каквото бе и в сънищата. Отдръпна се, защото забеляза нещо. Не бе видяла промяна в изражението му и той не потръпна, така че нямаше как да го обясни, но въпреки това Елизабет беше сигурна.
– Извинявай. – каза му и се отпусна на колене до него. – Заболя те.
– Не, добре съм, шейа. – отговори й все така равномерно и без промяна в изражението. – Можеш да ме докосваш, ако искаш.
Лизи поклати глава.
– По-добре да идем в съня.
– Довечера. – обеща й Франк. – Сега си се наспала, а и има неща, които мога да свърша само тук. – при това премести едната си ръка пред тялото си, а в нея държеше дълга около педя сребриста на цвят игла за коса. – Това е за теб, шейа.
Елизабет нямаше как да скрие изненадата си. Нито пък объркването си. Защо й подаряваше неща? Той обаче изглеждаше толкова сериозен, че не можа да му сподели, че няма как да я носи, тъй като косата й е твърде къса.
– Благодаря? – прие я и се зае любезно да я огледа.
Трябваше й само секунда, за да осъзнае, че в ръцете си държи нещо много старо и още по-изящно. Цветът й беше на потъмняло от времето сребро, а деликатни орнаменти покриваха долната половина от иглата с тънка дантелена украса. Обикновено тя трябваше да е отгоре, но в случая тази част беше гладка, освен трите кръгли пръстеновидни улея в горната част на бижуто. Беше изящна, но Лизи също беше изненадана и от тежестта й. Макар и направена от метал, иглата не тежеше почти нищо. Може би беше куха?
– Това е нещо, което притежавам от много години, шейа. – гласът на Франк прекъсна мислите й: – Оръжие е и искам да го задържиш и винаги да го носиш с теб.
– Оръжие? – повтори Лизи и я хвана като нож. – Предполагам, че мога да извадя нечие око.
– Можеш. – потвърди й Франк и най-сетне усмивката се разтегна на лицето му. Наклони замислено глава настрани и каза: – Пусни атмата си по нея, все едно е атеш. Няма да ти е нуждна повече и тук.
Елизабет започна да се чуди дали той не си прави някаква шега с нея или пък не се опитва да й даде някакъв урок, така че щом използваше магията си, иглата щеше да я изсмуче от нея. Точно както беше направила сребърната сабя на Финиан. Но не. Ка‘Раим не би я наранил така – поне вече не. Пък и не среброто беше проблемът с оръжията на страшниците, а останалата част от сплавта.
– Добре. – промърмори след малко и добави заканително: – Мисли му, ако ме удари електричество или нещо такова обаче.
– Обещавам да избягам много бързо!
Елизавет завъртя очи. Мислеше се за много забавен.
Момичето си пое дъх, издиша го бавно и насочи вниманието си навътре. Първоначално не успя да усети атмата си. Обикновено едно пламъче играеше вътре в нея, но сега от него нямаше и следа. Елизабет преглътна притеснението си и се взря по-подробно. Ето там. Светлинка. Малка искра.
Бариерата наистина й бе взела почти всичко. Поне вече можеше да усеща магията си.
Изкуши се да откаже на Франк и да скъта каквото й беше останало, но знаеше, че това ще е предостатъчно да запали атеш. Трябваше да стигне и за каквото и да правеше украшението.
Лизи отдели едно малко зрънце и го насочи към иглата. Едва не я хвърли, когато тя потрепна в ръцете й, а после можеше само да стои с отворена уста, докато острата част се издължи на поне метър. Дантелената украса се отдели от основата и започна да се извива, удебелява и разпростира нагоре почти във формата на току-що паднало от някое вълшебно дърво сребърно листо, заедно с жилките и извивките.
Всичко отне не повече от едно вдишване. Което сега Елизабет направи, преди отново да е забравила.
Рапира. В ръката си държеше съвсем истинска рапира.
– Но… Как? Това беше игла!
– А сега е рапира. – изтъкна очевидното силуета и отгоре на всичко изглеждаше страшно доволен от себе си: – Харесва ли ти?
– Дали ми харесва? – погледна го, сякаш е луд.
Това трябваше да е най-невероятното нещо, което някога беше виждала. Само беше чела за такива неща – предмети, изменени с магия, които се противопоставяха на законите на природата и логиката – но никога не си бе представяла, че някога ще види такъв. Още по-малко, че ще го държи в ръцете си. Или че някой щеше да иска да й го подари. Тези неща бяха безценни. Трудът, който беше вложен в направата им…
– Сигурен ли си, че искаш да ми я дадеш? – попита го, все още чудейки се дали не се е побъркал.
– Да. – отговори й Франк и сякаш някакво напрежение се оттече от тялото му. Май рамената му леко се отпуснаха или черният пушек, от който беше изграден, започна да се вихри по-бавно. Лизи отново не можеше да каже какво точно, но определено промяната беше там. Наистина ли си е мислел, че тя ще откаже или няма да го оцени? – Радвам се, че ти харесва, шейа, защото вече е твоя. Ако подадеш отново атма към нея, ще се превърне отново в игла, но ако нещо блокира атмата ти или си преуморена, винаги може да използваш думата „валара“ , за да я накараш да се преобрази.
– Валара. – повтори думата бавно, за да се увери, че я произнася правилно, а рапирата тутакси се върна в първоначалната си форма на изящна игла.
Богове, само да останеше сама, щеше да прекара часове само да я гледа как се преобразява. Сега се насили да откъсне поглед от нея и да го насочи към Силуета.
– Франк… Не знам какво да кажа.
– Например, че ще я използваш и винаги ще е в теб? Дори и докато спиш? – подсказа й с усмивка.
– Винаги? Ами ако я изгубя? – притесни се Лизи изведнъж. – Или ако някой я открадне?
– Нито едно от двете няма да се случи, но ако случайно стане – ще я намеря и ще ти я върна.
И Елизабет дори не се съмняваше, че той ще го стори. Прокара показалец по гладкия метал и се усмихна на Франк.
– Ще трябва да си пусна косата отново дълга.
– И така си хубава. – каза й и изведнъж сякаш отново се напрегна: – Имам още едно нещо, което искам да вземеш.
– Ако пак е магически предмет… – започна да клати глава тя.
– Не е като този и не е скъп. – побърза да я увери.
Разтвори другият си юмрук. На сребърна верижка висяха няколко млечно бели камъка. Елизабет сви вежди.
– Гривна?
– Да. Носи се на глезена. – уточни, с което не й стана много по-ясно. – Искам да носиш и нея, без да я сваляш. – Франк се поколеба за миг и тъкмо Лизи щеше да го пита защо иска това от нея, когато той явно взе решение все пак да й обясни сам: – В един от камъните съм оставил част от мен… Както при гарвана. Само че, ако се случи нова буря или те затворят някъде, където той не може да долети, за да ти помогне… – Силуета затвори за миг очи и поклати глава: – Не искам да рискувам с такава ситуация, шейа, така че искам да я носиш с теб, за да мога винаги да съм там, когато имаш нужда.
Изведнъж й се изясни какво се случваше, за какво бяха всички тези подаръци. Това, че бе останала затворена в стаята по време на бурята, не беше засегнало само нея. Не само тя се беше почувствала безпомощна.
Преди да се е усетила, вече се пресягаше да го докосне. Сигурно щеше да го направи, ако не си спомни, че го боли. Отпусна ръка в скута си и каза нещо, което никога не бе вярвала, че ще излезе от устата й искрено в разговор с него:
– Ти беше там вчера, Франк. Когато имах най-голяма нужда от някого, ти беше там.
– За малко да не успея. – сподели й тихо: – Затова искам да я вземеш и да я носиш. Ако се притесняваш, че ще виждам и чувам неща, които не искаш да видя и чуя, това няма да се случи. Частта от мен е като заспала в кристала и ще се появи само, ако усети достатъчно силен страх. – гласът застърга неприятно тъпанчетата й, а пушекът се сгъсти. Миг по-късно Франк тръсна глава и продължи далеч по-нормално: – Или ако ти ме извикаш.
– Няма ли да ти навреди? – попита го. – Знам, че вече ти липсва част.
– Няма да ми навреди. – увери я Франк. – Дори няма да усетя липсата й.
Елизабет пак се колебаеше. Вярно, гарванът също носеше част от Силуета в себе си, но гривна, пък било то и за глезен, беше някак си… твърде лично. Ако я приемеше, беше все едно да приеме и него близо до себе си, а това беше нещо, което до съвсем скоро никога дори не би обмислила. Сънищата бяха променили всичко. Макар времето там да не се усещаше както истинското наяве, за Лизи пак бяха минали месеци, в които бе прекарала всяка свободна минута с Франк. Беше се превърнал в неин учител, в някой, на когото можеше да се довери. Но гривна с частица от него?
Гривна с частица от някого, който изпитваше болка от обикновено докосване с пръст, но бе дошъл насред бурята, преборвайки ветровете и хвърчащите песъчинки и предмети, за да й помогне?
– Обещаваш, че няма да ме шпионираш?
– Имаш думата ми.
Елизабет задържа погледа му още малко, след което въздъхна примирено, седна назад и протегна левия си крак към него.
– Давай, сложи ми оковата. – каза му драматично.
– За мен ще бъде чест! – отговори й Силуета, като в същото време ловко закопча украшението около глезена й. Вдигна поглед към лицето й и каза: – Винаги можеш да я свалиш, шейа. Знаеш го, нали?
Дори не й беше минало през ума, че няма да може. Богове, наистина не биваше да вярва чак толкова на убиец.
– Нали целта е винаги да мога да те повикам? Няма как да стане, ако не я нося.
Сериозното изражение отново изчезна от лицето му и се замени от усмивка, а пръстите му съвсем леко се плъзнаха по кожата на глезена й.
– А аз винаги ще идвам. – обеща й.
Елизабет изтегли крака си от пръстите му, потърка го, за да се отърве от тръпката, която пробяга нагоре по него и го сви под себе си, отново заставайки на колене.
– Ще е най-добре, ако не се налага. – каза му. – Искаш ли довечера да поработим малко с бариери? Трябва да се науча какво да правя, ако пак се окажа в такава ситуация.
– Ще поработим. – потвърди й, преди да й предложи: – Може да ти обясня някои неща още сега?
– Ако имаш време.
Вместо отговор, той се отпусна назад и директно се впусна в лекцията:
– Бариерите, които се използват от хората, грубо могат да се разделят на три вида: поставени от магьосници и изплетени директно от магията ми, изградени от руни или изградени от разни смеси и материали. Страшниците използват основно третия вид. Колкото по-силни са елементите на сместа, толкова по-трудно е на Сянката или нечистия да преминат през бариерата. По-слабите магьосници използват основно руни, които сами по себе си са дремещо магическо заклинание и като подадеш атма към тях – те се активират. Най-силните магове директно плетат заклинанието с магията си. В Хайрани може да срещнеш и трите вида бариери, но във Фриниа се използват основно руните, а страшниците са се специализирали в изграждането на бариери от смеси. Общото между всички бариери обаче е, че намериш ли слабото им място – можеш да ги пробиеш. Има си трикове как се прави по-лесно и деликатно, но грубата сила винаги е решение, особено когато я имаш, както е в твоя случай, шейа. – при това всъщност й намигна. – Иначе, тук най-често са срещани бариерите с руни. Може да ги намериш почти около всяка къща в по-ботата част на квартала. – след което се усмихна леко и добави: – А и около тази сграда.
Елизабет кимна. И тя беше чела, че руните са езикът на магията, чрез който можеш да я накараш да приеме форма и да прави различни неща – като да запали атеш, например. Знаеше също, че някои се използваха в бариерите срещу фантоми, но не беше чувала за другият предпочитан от страшниците метод.
– Заради смесите ли не можех да премина през бариерата на Калахан, но нямах проблем с бариерите срещу нечисти при Захир и на други места?
– Точно заради тях. – отговори й и по всичко личеше, че е доволен от това, че се е сетила сама: – Някои съставки са опасни и за демоните. Могат да заслабят или изолират силите им, могат да ги наранят или да им причинят неразположение. Много зависи от силата на демона и от определената съставка. Например, добавянето на железни стружки в сместа, може да наруши връзката им с атмата около тях и да ги изолира от нея, а ако добавиш и осветена костна прах, ще засилиш действието на желязото. Някои билки и подправки също имат сходно действие. В общи линии различните комбинации водят до различна сила и действие, но всички по някакъв начин нараняват демоните и всички по-слаби нечисти от тях.
Елизабет се бе чудила как да зачекне темата за демоните. Тя беше табу в Рива, а старите навици умираха трудно, но Франк направи преходът към следващия й въпрос съвсем естествен.
– Магията на демоните по-различна ли е от тази на хората тук? Имам предвид, че са дошли от друго място…
– Магията им е по-различна и много по-силна. – потвърди й Франк: – Имат връзка с природата, каквато никой от този свят не може да се надява да осъществи. Също така имат собствени руни, които са доста по-сложни от тези, които използват хората. А и най-силната бариера, която съм виждал, е съставена от руни, издълбани в дебела, желязна врата и освен това се намира под земята, което допълнително я засилва. – при което се усмихна криво и сякаш иронично добави: – При тях всичко е „по“.
Елизабет присви вежди объркано.
– Ако желязото им пречи, защо бариерата ще е издълбана в желязна врата?
– За да скрие мястото от другите демони, а ако случайно го намерят – да не успеят да влязат.
В любопитството си Лизи се премести малко по-близо до него, без да се усети.
– Демоните не се разбират помежду си?
– Не особено. – отговори й, а това само я накара да се приведе повече към него. – Разделени са на две. Едните искат да превземат света ви, но другите искат просто да живеят сред вас. Така че има известно търкане между тях. Затова и им трябват такива защити.
Демони, които искаха да живеят в мир с хората? Идеята й се стори напълно абсурдна. Дори в Рива, Островно кралство, почти незасегнато от заразата, която бяха нечистите, стигаха новини за войната с тях, която поглъщаше човешки животи толкова лакомо, колкото огън – суха трева.
– Откъде знаеш всичко това? – попита го с внезапно подозрение.
– От опит.
Нарочно ли се правеше на мистериозен? Елизабет се намръщи и се отдръпна леко.
– Убийците много опит ли трупат с демоните, или си само ти?
– Само аз. – отговори й също толкова кратко, колкото и преди
Беше задала въпроса, за да се заяде. Въобще не очакваше той да й даде честен отговор.
– За кои демони работиш? – попита го напрегнато.
– За тези, които искат… – Франк изведнъж млъкна и оголи зъби в крива гримаса, преди да тръсне глава и да довърши дрезгаво: – да ви превземат.
Елизабет настръхна. Пред нея стоеше някой, който не само бе виждал демони, а работеше за тях. Вършеше неща, които да ги приближат все повече до поробването на света й. И в същото време я гледаше в очите и се държеше, сякаш държи на нея?
Момичето стисна ръце в скута си, за да не се подчини на първоначалната си реакция и да го удари.
Не беше толкова черно и бяло. Знаеше го. Виждаше го от много време, но не можеше да разбере какво точно. Обикновено Франк можеше да говори с часове за каквото и да го попита. Отговаряше едносрично единствено когато темата се измести върху него. Но въпреки това го правеше. Дори когато казаното я караше да иска да го удари.
Дори когато го болеше.
– Не го правиш по собствено желание, нали? – не беше въпрос. Елизабет беше сигурна. – Накарали са те някак. И са ти забранили да говориш за това.
– Да. – думата беше толкова силно изръмжана, че почти беше неразбираема.
Елизабет преглътна и се приближи съвсем до него.
– В името на Боговете, Франк. – промълви и постави длан на рамото му, спомняйки си твърде късно, че допира му причиняваше болка. Веднага дръпна ръката си. – Извинявай.
– Няма нищо. – отговори й вече доста по-нормално той и дори леко й се усмихна: – Можеш да ме докосваш, ако искаш.
– Може би в съня. – каза му
Въздъхна тихо. Най-опасният убиец не само в Хайрани, ами сигурно в целия свят беше заставен да помага на демоните. Дали някой друг освен нея знаеше? Трябваше ли да каже на някого? На Сам и Чарли? На далшира? Хората трябваше да знаят, нали?
Но ако научеха, какво щеше да се случи с него? Да, вероятно вече нямаше да има достъп до ресурси и контакти, което щеше да затрудни работата му за демоните, но те го ползваха вероятно точно заради тези неща. Без тях… Какво щяха да му направят, ако не им беше от полза?
Как го принуждаваха? Той не беше някакъв слабак.
Лизи изпуфтя и седна назад, протягайки крака. Погледа й попадна върху гривната около глезена й. Три малки камъчета, малко по-големи от зрънца черен пипер. Всички бяха млечно бели и полупрозрачни. Всички освен едно, в чийто център имаше късче черен дим, сякаш уловено в лед.
Момичето вдигна глава.
– Искам да ти помогна. – каза му тихо и го помоли с поглед да разбере. – Затова трябва да те питам. Те ли са взели онази част, която ти липсва?
Той се намръщи, отново изкриви лице в гримаса, а накрая затвори очи и тръсна силно глава.
– Да. – изръмжа задъхано или поне Лизи се надяваше звукът, който чу да значеше това. Нямаше шанс да мисли дълго над това, защото някой потропа три пъти на вратата и Франк се изправи отсечено: – Стой тук. Ще видя кой е.
И без никакво предупреждение отстъпи в сянката до леглото и потъна в нея.
„Далширът и Хирса.“ – чу познатия глас в главата си да изплюва името на гвардееца, сякаш беше нещо мръсно, лепкаво и гнусно.

Моля последвайте Лизи тук :) 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay