25.02.2023 г., 8:22 ч.

 Нечистите - 27.1 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
445 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
18 мин за четене

Беше почти невъзможно за Лизи да пренасочи мислите си от разкритията, които току-що направи, към гостите. Една част от нея всъщност се изкуши да каже на Франк, че ще се престори, че не е тук, за да могат да поговорят още, но друга й напомни, че далширът не беше обикновен благородник, а принц. Принц, който бе дошъл на крака при нея.
Старото възпитание се обади и тя скочи от леглото, затваряйки вратата на спалнята, за да не видят случайно разхвърляните чаршафи. Тичайки до банята, се провикна:
– Един момент!
Вътре побърза да измие съня от очите си и да въдвори някакъв ред в косата си. Това оставяше проблема с облеклото й. В единия вариант щеше да се разхожда практически полугола, в другия щеше да носи измачкана мъжка риза. Момичето издиша шумно през носа си, закопча още няколко копчета на ризата, решавайки да остави и двамата да мислят каквото си искат за отношенията й със Сам.
Обърна се да излезе, а на прага до отворената врата стоеше Франк, скръстил ръце на гърдите си и гледайки я критично и някак недоволно.
– Какво? – попита го.
„За мен не се гласиш.“ – отчете.
Лизи постави ръце на кръста си.
– Принц ли си?
„Не.“
Елизабет вътрешно си отдъхна. Стигаха й двама.
– Затова не се глася за теб. – заяви му и мина покрай него.
„Хирса също не е принц.“
Момичето въздъхна шумно.
– Нямам време за това! Скрий се някъде!
Без да поглежда дали е изпълнил заръката, застана пред входната врата, прибра един кичур зад ухото си, пое си дъх и отвори.
Двамата мъже стояха търпеливо на прага. Хирса беше облечен в цивилни дрехи. Далширът също се бе опитал да направи това, но отново се беше облякъл като човек, който имаше бегла представа какво носи простолюдието и че то обикновено не включва дрехи от скъпи платове със златни нишки. И двамата обаче й се усмихнаха топло.
Лизи направи дълбок поклон, какъвто се практикуваше пред царските особи в Рива и който в случая се получи странен и тромав заради липсата на рокля, чиято пола да разгърне.
– Я‘дженна амар, далшир. – каза.
– Я‘дженна амар, Елизабет. – отвърна принцът. – Но предпочитам да изпуснем тържественото посрещане следващия път. Също така името ми е Тамеш и си го харесвам.
Отново я подканяше да се обръща така към него и все още това вървеше срещу всичко, което момичето някога беше учило. Въпреки това кимна.
– Разбира се. – каза тя и се изправи малко сковано, позволявайки си най-сетне да погледне и към Хирса. – Здравей.
– Здравей. – Няколко дълги секунди просто я гледаше, докато принцът не се прокашля леко. Тогава гвардеецът вдигна хартиен плик пред лицето й. – Носим обяд.
– Е, щом носите обяд… – Лизи се усмихна леко и ги покани с жест вътре.
Тримата влязоха в хола и гвардееца остави плика на масата, преди да погледне отново към нея и да каже:
– Хубав апартамент. Предполагам, че тук ще отседнеш или планирате да се преместиш?
– Нямам представа. – отвърна момичето. Започна да търси нещо за пиене в шкафовете, но намери само две бутилки хе‘ер в хладилния, които постави до плика. – Съжалявам, не сме пазарували. Имам само това.
– Няма проблем. – далширът махна с ръка и извади три от завитите плоски питки, пълни с най-различни неща – пах. – Връзва се чудесно. Сядай.
Елизабет побърза да го направи, като след кратко колебание, Хирса се настани до нея. Само тя обаче май забеляза по-плътната сянка в ъгъла до студения шкаф и как в нея се появиха две бели цепнатини, които гледаха раздазнено.
Момичето се прокашля, за да е сигурно, че ще задържи вниманието на мъжете върху себе си.
– Благодаря, че дойдохте. – каза им с нервна усмивка. – Но се съмнявам, че далширът е тук само защото иска да ми донесе обяд.
– Така е. – потвърди й Тамеш. – Исках да ти кажа, че принц Калахан вече не е заплаха за теб и да се уверя, че си добре след вчера.
Това беше изключително мило, особено идващо от принц. Естествено, каза си Елизабет, той едва ли бе загрижен за нея, а за човекът, който трябваше да влезе в храма и да разкрие кой избива жриците, сред които беше и сестра му.
– Добре съм. – каза му и прехапа устна, чудейки се дали наистина иска да попита. Накрая се предаде: – А в какъв смисъл Калахан не е заплаха? Не сте го затворили някъде, нали?
„Заслужава си го.“ – чу Лизи, а сянката на хладилния шкаф се сдоби със зъбата усмивка.
– Не сме. – отговори й Хирса, а в главата й прозвуча разочаровано изсумтяване: – Но му изяснихме, че ако по някакъв начин ти попречи или те заплаши – затвора ще е последната му грижа.
„Подмазвач.“
„Тихо.“ – процеди на ум, надявайки се Франк да го чуе, а пък на глас каза: – Да се надяваме да се вслуша. Той… не е лош човек. Ще направи всичко, за да помогне на хората. Просто наистина не харесва Сенки.
– В Изтока всички сте така. – каза далширът, като разгъна паха от хартията, с която бе увит. – Във Фриниа обаче са особено фанатични на тази тема заради страшниците.
– Вършат добра работа. – каза Елизабет.
– Вършат прилична работа. – поправи я далшира.
„Точно така!“ – съгласи се в главата й с нещо подозрително близо до ентусиазъм Франк.
– Но целта на посещението ми не е да обсъждаме страшниците и какво могат да правят или не. – продължи съвсем спокойно далширът и постави развитата храна пред нея, преди да се захване със собственият си пах. – Наистина се радвам, че си добре, Елизабет, и не си пострадала при бурята. Също така искам да те уверя, че отношението ми към теб няма да се промени, дори и да си променила решението си, но все пак трябва да знам: все още ли работиш за мен?
– Да работя за Вас? – повтори Лизи.
– Още ли искаш да влезеш в храма? – попита Хирса.
Момичето кимна.
– Разбира се. – трябваше да замълчи тук. Така и не разбра какво я прихвана и откъде се появи наглостта да продължи: – Но не работя за Вас. Не сте ми платили.
– Какъв пропуск от моя страна. Моля да ме извиниш. – отговори й с широка усмивка Тамеш. – И след като най-сетне пожела да го направиш официално, колко ще ми струва тази мисия?
„Кажи му, че с Чарли ще договорят цената.“ – чу припряния глас на Франк в главата си.
– Чарлс Флетчър ще се договори за цената от мое име. – каза Елизабет. Погледът на далшира се изостри, показвайки й, че е разпознал името. Тя не знаеше подробности за онова, което се бе случило на онзи бал, но залагаше, че едва ли имаше благородник в Хайрани, който да не го направи. Тогава тя продължи: – Той е мой партньор. Не правя нищо без него. – изчака още малко и тази нова информация и скрито предупреждение да попие. Накрая се усмихна и попита: – Проблем ли е?
– Лин, знаеш, че Флетчър в момента не се носи с добра слава, нали? – Лизи нямаше как да пропусне предпазливия поглед, с който гвардееца стрелна далшира, въпреки че следващото, което каза, звучеше просто като отбиване на номера и излагане на факт, отколкото опит да я убеди да смени мнението си: – И може би не е най-добрата партия в момента за теб?
– Наясно си, че съм протеже на Ка‘Раим, нали? – попита го на свой ред тя. – Подминала съм момента с „добрата партия“. – при това погледна далширът право в очите: – Чарли е мой приятел. Не Ви извивам ръцете и не изисквам нищо от Вас. Само Ви казвам, че ако случайно се озове в затвора или за него бъде пусната поръчка в Кантората, ще съм прекалено заета да се опитвам да му помогна. А това ще Ви остави без Сянка, на която не й личи от километри, че е в стражата, доброволно иска да влезе в храма и има уменията да оцелее и да пази сестра Ви.
„Използва ме.“ – гласът на Франк прозвуча като доволно мъркане на преяла котка: – „Браво.“
– Разбирам ситуацията, Елизабет. – потвърди й в същото време далширът и се отпусна с въздишка назад: – Някакви други предпочитания да имате? – и се усмихна приятелски насреща й: – Бих могъл да уредя квартира в доста по-добра част на града, например.
Елизабет премига. В гърдите й забълбука началото на истеричен смях, който тя едва преглътна. Очакваше самата тя да бъде хвърлена в тъмница за опита си да изнуди принца на Хайрани – не той да приеме условията й и дори да й предлага още.
– Няма да е необходимо, далшир. – каза му. – Другата седмица постъпвам в храма.
– Тамеш. – поправи я и й намигна: – Хайде, Елизабет, започна толкова добре, недей сега отново да се срамуваш. Поискай, за да мога да ти го дам. Направи ми услуга.
Това… не беше нормално.
“Какво не му е наред?“ – отправи мислено въпроса си Лизи към Франк.
“Чудесно.“ – изсумтя в главата й той: – „Намери си втори Флетчър. Нарочно го правиш, нали?“
„Ако някак зависеше от мен, мислиш ли, че щях да си причиня теб?“ – попита го също толкова нацупено. – „Какво да правя?“
„Угоди му?“ – предложи й, пропускайки изцяло коментара по негов адрес: – „Поискай му нещо, кон, карета, предплата?“
Елизабет усети как дланите й започват да се потят. Имаше чувството, че вече е поискала твърде много, а дори не бе направила нищо – само се беше съгласила да разследва убийства, които така или иначе щеше да разследва, дори и далширът да не я бе помолил. Но имаше неща, които й бяха необходими сега.
За щастие, разговорът с Франк бе със скоростта на мисълта, така че поне не бе минало твърде много време. Лизи облиза устни, прочисти гърлото си и каза:
– Може би някаква предплата? Изгубих всичко… – когато Калахан го унищожи. – в бурята.
Сега вече дори Хирса се отпусна и някаква знаеща усмивка се появи и на неговите устни.
„Изиграха те.“ – уведоми я доволния глас на Силуета. – „Ще ходим на пазар.“
– Един истински търговец на услуги винаги иска предплата, за да може да се подготви за мисията си. – каза с разбиране далширът и кимна на гвардееца, който извади една кесия и я постави на масата: – Общо два сребърни сиглоя в златни и медни монети. Ако не стигнат да покрият първоначалните нужди, с Флетчър ще се договорим за още.
Очите на Елизабет щяха да изскочат. За тези пари щеше да работи години при Аша, а сега й ги даваха като предплата?
– Благодаря. – каза задавено.
– Освен това имаме още нещо за теб. – продължи далширът.
Хирса извади от джоба си една бяла кърпа, постави я на масата и внимателно я разви, разкривайки красив млечно розов кристал, дълъг колкото пръста на Елизабет и два пъти по-дебел.
– Какво е това? – попита помичето.
– Комуникационен кристал. – отговори й Тамеш.
– Ще може да се свързваш с нас по всяко време, Лин. – обясни й Хирса. – Непрекъснато ще има дежурен човек при приемника, така че и за миг няма да си сама.
Елизабет кимна и взе кристала, обръщайки го насам и натам внимателно, за да го огледа. Щеше да помоли Франк да й обясни как да го ползва. Засега го остави обратно на масата и се усмихна на Хирса.
– Благодаря. Ще съм по-спокойна.
– Този е по-прост вариант на моя. – каза й Хирса и измъкна медальона, който девойката вече беше виждала: – Моят се раздава само на гвардейците и е нещо като отличителен белег, освен всичко друго. Твоят прилича на украшение и с него можеш да се свързваш с нас, но не и ние с теб. Просто трябва да пуснеш атмата си в него. И трябва да те предупредя да не се стряскаш, защото ще чуеш глас в главата си. Малко е неприятно и смущаващо, но нищо повече. Не чете мисли и няма да ти навреди, а и не е нужно да изговаряш думите, достатъчно е само да си ги помислиш, за да ни ги предаде.
Елизабет се постара на изражението й да остане само любезната усмивка.
– Добре е да го знам.
– Има ли нещо, което искаш да ни питаш? За кристала или нещо друго? – попита веднага Хирса.
Лизи поклати глава. Гвардеецът сякаш някак помръкна.
– Ако се сетя за нещо, ще помоля дежурният да те повика. – каза му и повдигна кристала.
– Ще чакам. – усмихна й се Хирса, а в главата й Франк изръмжа заплашително.
Двамата останаха още малко, колкото да хапнат пах и да си поговорят – най-вече за пробелмите, които бурята бе създала в града. Елизабет остана с впечатлението, че далширът не одобрява особено сегашната политика и властта на водните магьосници, въпреки че той бе много внимателен да не каже нещо, което би могло да се възприеме като директна критика.
Когато си тръгнаха, момичето се отпусна с въздишка на дивана. Изобщо не бе предполагала, че денят й ще започне по този начин. Мислеше, че ще го прекара в чудене какво да прави и как да припечели някой меден сиглой, а сега пред нея имаше издута кисия с пари. Цели два сребърни сиглоя. Беше малко състояние. Ако бе внимателна, щяха да й стигнат за месеци.
– Харесваш гвардееца – Лизи чу обвинителният и крайно недоволен глас на Силуета.
Стоеше като някакъв… гневен бухал точно зад нея. Елизабет въздъхна дълбоко и изви глава назад, за да го погледне. Дори чернотата, която го съставяше, стоеше настръхнала и рошава. Не разбираше как може да бъде заставян от демони да върши кой знае какви ужасни неща и това кого харесва тя да го занимава толкова живо.
– Не го, но може би трябва да започна, щом всички толкова настоявате. Пък й е единственият, който винаги е бил честен с мен.
– Ако го направиш, шейа, аз ще уредя да замине на мисия в друга страна и да се върне чак когато погрознее. – заяви й сърдито Франк. – И вече няма да го харесваш.
– Той е в лунаратската гвардия. Освен ако някак не успееш да уредиш а‘азвамът или някой от принцовете или принцесите да заминат в друга страна, Хирса ще си остане точно тук, за да ги пази. – не се стърпя да го подразни тя. – А някак си се съмнявам, че дори Ка‘Раим има контрол над тях.
– Ще го кача в трюма на някой кораб, плаващ надалече. – избуча, преди рязко да смени темата: – Ами Сам? Какво мислиш за него?
Само да чуе името му накара сърцето й да забърза ритъма си. Цяла сутрин бе успяла да не мисли за него, но сега съзнанието й предателски й напомни какво беше усещането на ръцете му около нея и как гласът му, дрезгав и плътен, я караше да потръпва. Как в прегръдките му се чувстваше малка и защитена и можеше да забрави за всички неприятности и страхове.
Как беше убиец и поредният лъжец, а тя се бе влюбила в него.
Изправи глава, забивайки поглед пред себе си.
– Какво да мисля за него?
– Харесваш го. – измърка доволно Силуета: – Повече от Хирса.
– Започвам да си мисля, че ти го харесваш повече от когото и да е. – изсумтя Елизабет раздразнено. Стана рязко и събра опаковките от обяда и бутилките от хе‘ера, за да ги изхвърли. – И престани да ме душиш!
– Харесва ми как миришеш, шейа. Ти си едно от малкото хубави неща наоколо, така че защо да спирам?
– Защото го използваш, за да събираш информация за любовния ми живот! – скара му се.
– Имаш любовен живот? – попита я зарадвано и седна на канапето, кръстосвайки крака: – Разказвай! Искам да чуя всичко!
– Да не си бил в женско тяло наскоро? – попита го, след което размаха едната бутилка и отсече: – Не, не искам да знам. Не ми казвай!
– Не беше наскоро. – усмихна й се, преди да попита: – Но историята е доста… образователна. Сигурна ли си, че не искаш да я чуеш, шейа?
Елизабет направи физиономия и заклати глава.
– Категорично не.
– Тогава да поговорим за нещо друго?
Лизи най-сетне изхвърли отпадъците и запази мълчание, докато миеше ръцете си. Продължи да го прави и докато ги избърсваше в кърпата, но когато се обърна към Франк, намерението й да не зачеква темата отиде по дяволите. Тя се облегна на шкафа зад себе си и изпуфтя:
– Трябваше да ми кажеш, че Сам също е убиец. Особено след като можеш да… подушиш какво се случва.
– Когато подуших, вече го харесваше. – изтъкна й Франк: – А и щеше ли да ми повярваш, шейа? Не вярваш на нито едно от моите предупреждения за страшниците, защо с коняра да е различно?
Елизабет отвори уста, за да спори, но я затвори с недоволно изражение. Той беше прав – определено нямаше да му повярва.
– И все пак трябваше да ми кажеш. – заяви намусено все пак накрая и скръсти ръце.
– За да ме обвиниш в лъжа, да ми се разсърдиш и да не ми проговориш с дни? – усмихна се насреща: – Не мисля, шейа, а и реално нищо не се е променило откакто знаеш, нали? Сам си е все същия Сам. Не е станал по-голям гадняр от преди, единственото, което се промени е, че сега знаеш защо може да изчезва и че може и сам да се пази от страшника.
– И убива хора, и то за пари. – допълни мрачно Елизабет. – Не изпускай тази дребна подробност.
– И преди да научиш, го правеше. – изтъкна й.
Той просто не разбираше, даде си сметка Лизи. Не схващаше защо нещо такова би я притеснявало. Момичето потърка лицето си с ръка и я остави там, така че да не го гледа, докато говори:
– Той е мил и внимателен. Кара ме да се смея и да му се ядосвам, и да искам да го прегърна и никога да не го пусна. И се държи с мен като с равна. – в Рива никой мъж нямаше да й позволи подобно нещо. Никога. – Мнението ми значи нещо за него. Мисля, че би направил много, за да накара и другите да го уважават. Да уважават мен. И понякога, когато ме погледне… Кара ме да си мисля, че и той не е безразличен. – докато приключи, лицето й пламтеше. Цялата гореше от срам, че е споделила нещо толкова лично пред друг. В същото време сърцето й се опитваше да изхвръкне от гърдите й, сякаш да изрече всичко това на глас някак си го бе освободило от някаква клетка. Момичето свали ръката си и погледна Франк, който седеше неподвижно, докато тъмнината му се вихреше напрегнато. – И не мога да разбера как същият този човек, моят Сам, може да излезе, да убие някого без да почувства нищо и да вземе пари за това. Как може някой просто да изключи всичко онова, което го прави човек, и хладнокръвно да отнеме чужд живот? Не за отмъщение, не в самозащита. А просто за пари. Какъв трябва да си, за да си способен на това? И кой е истинският Сам?
Франк не й отговори. Струваше й се, че и той се опитва да намери отговор на тези въпроси, а мракът започна да се върти все по-бавно и унило. Лизи не знаеше дали е отражение на изводите, до които стигаше.
– Откакто те срещна, започна да поема само задължителните поръчки и избягва страничните жертви. – каза й внимателно след малко. – Мисля, че му харесва да е твоят Сам и се опитва да е него.
Думите му бяха като лъч светлина за нея. Блед и тъничък, но все пак там. Елизабет обаче не му позволи да се разрасне и да я заслепи. Никога повече нямаше да си го позволи.
– Но какво става, ако спре да бъде моят Сам? Ако се скараме или просто не се получи между нас? Не мога да съм отговорна дали той ще започне да убива отново, Франк. Не искам това да зависи от мен и дали той продължава да изпитва каквото и да изпитва към мен.
– Никой не може да носи тази отговорност, шейа. Всеки сам е отговорен за собствените си действия. – гласът на Франк беше съвсем сериозен: – Просто изтъквам, че преди я нямаше тази страна в него, а сега явно му харесва, защото иначе нямаше да й позволи да съществува. Ти си причината за тази промяна, но само това. От тук нататък зависи изцяло и само от него.
Лизи започна да си играе замислено с косата си. Може би Франк беше прав. И все пак страхът и съмненията в нея не искаха да си тръгнат. В същото време се чувстваше като лицемерка. Все пак коя бе тя, за да съди другите? Какво й даваше да право да се надява и да изисква промяна?
Защо поне веднъж не беше лесно?
– Звучиш, сякаш го познаваш добре. – каза на Франк, за да се разсее.
– Така е. – усмихна й се криво: – Познавам го през целият му живот.
Елизабет наостри уши.
– Мислех, че нямаш приятели?
– Не съм казал, че ми е приятел, а че го познавам. – поправи я
Лизи си прехапа езика, преди да го попита дали Сам е наясно, че го познават толкова добре. Честно казано, в този случай нямаше против зловещата тенденция на Франк да бъде обсебен от чуждите животи.
Както каза – лицемерка.
– И? – попита. – Какво мислиш за цялата ситуация?
По всичко си личеше, че Франк се колебае какво да й отговори. Изведнъж черният дим, който го изграждаше, започна отново да се вихри напрегнато, а очите му се свиха до тънки цепки. Няколко мига седеше неподвижен и тя си помисли, че все пак няма да й отговори, когато той издиша шумно и се отпусна назад в дивана.
– Мога да ти наговоря много сладки приказки за него, шейа. Но истината е, че той не беше добър, преди да те срещне. Не беше зъл, защото знам, че това те интересува, но не беше и добър. И няма да ти казвам какво да правиш или как да се чувстваш. Ще трябва сама да вземеш това решение.
Лизи му се намръщи престорено.
– Не ми помагаш особено. Не можеш ли просто да ми кажеш какво да правя, за да свърша точно обратното?
– И после да ме обвиниш, че аз съм виновен? – усмихна й се криво: – Не, благодаря. Ще се задоволя с това да съм около теб и да бъда досаден. Точно какъвто ме искаш.

 

 

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??