Както и предния път, когато двамата се бяха прокрадвали из храма, Чарли ги загърна в илюзията, която ги скри от очите и носовете на стражите. Докато вървяха из коридорите, разминавайки се с патрулиращите мъже, Елизабет не за пръв път се зачуди дали нямаше да е добра идея да ги предупреди да бъдат на щрек. Но не го направи, и то по същата причина, поради която не се свърза с Хирса и гвардейците – просто не знаеше кой е под властта на Велахе и отказваше да рискува.
Едно от първите неща, които Елизабет беше направила, когато я приеха тук, бе да се качи до етажите, помещаващи старшите членове на сектата, които отговаряха за управлението на храма. Още тогава се бе зачудила дали стаите им са толкова неразличими от тези на обикновените членове, колкото коридорите и вратите им бяха. В Рива подобна еднаквост бе почти нечувана. Там всеки с поне мъничко власт правеше всичко възможно да я изтъкне. Парадирането с богатството будеше точно толкова уважение, колкото и притежаването му. Скромността не будеше уважение сред ривчани, а ги караше да се зачудят дали си съвсем с всичкия си. Това важеше с еднаква сила и за храмовете на Островите, които бяха отрупани със злато и произведения на изкуството, които, макар да описваха религиозни сцени, пак струваха цяло състояние.
Когато спряха пред вратата на Гириш, Лизи трябваше да признае, че любопитството да научи какво точно се крие зад нея също имаше пръст в нетърпението да влезе вътре. Но първо – трябваше да отключат. Девойката извади шперцовете, които Сам й бе дал, стараейки се да не си спомня тихият му глас, докато сякаш преди цяла вечност я учеше как да ги използва. Когато посегна да извади необходимите инструменти обаче, Чарли я спря с жест.
– Има бариера. – прошепна й тихо, след което приклекна пред вратата и я огледа. Лизи вече знаеше, че гледането не е само, за да се възхищава на изработката на магията или липсата на украса по вратата, затова и не се изненада, когато само след малко Чарли прокара ръка по дървото. Изправи се и каза: – Продължавай.
Лизи се премести по-близо до вратата и почти беше вкарала шперцовете в ключалката, когато я жегна притеснение.
– Какво ако го събудя с човъркането?
– Тогава човъркай тихо. – посъветва я мошеника. После обаче изражението му се смекчи, сякаш си спомни в какво състояние я намери. Лизи улавяше съжаление в погледа му по-често, отколкото й се искаше тази вечер. – Спокойно, ще се справиш.
– Напомни ми да не те питам за нищо важно. – измърмори под нос тя.
Чарли й намигна, а тя се захвана за работа. Ключалката не беше нищо по-различно от останалите в храма – способна да спре само този, който се съобразяваше с това, че някой е заключил и по всяка вероятност предпочита да си остане така. Лизи нямаше такива скрупули точно в момента и макар да й отне повече време, за да отвори, понеже се опитваше да пази тишина и спираше, за да се ослуша дали Гириш още подхърква в леглото си, усещането, че прави нещо грешно така и не се появи в нея.
Когато ключалката най-накрая щракна, Лизи отново застина за няколко секунди, за да се увери, че никой не ги е забелязал. Когато постави ръка на дръжката на вратата, Чарли я потупа по рамото, усмихвайки й се доволно. Елизабет си позволи да се порадва на леката гордост, която изпита, че е заслужила одобрението на някой, който може да си отключи по-бързо, отколкото на нея щеше да й отнеме да мигне. После изтласка това чувство, както и узряващото притеснение, че нещо ще се обърка, и внимателно отвори.
Вратата не скърцаше, но един поглед на стаята й показа, че това е единствената разлика с нейната. Същата изтъркана масичка, същият стар стол, същият малък гардероб. Не беше съвсем сигурна, че дори леглото, дарено от “анонимният благодетел” не е същото.
– Наистина очаквах поне една сребърна кана за вода. – промълви едва чуто.
– Или чаша. – допълни Чарли, който също се оглеждаше, но само след малко измъкна две парчета плат и подаде едното на Лизи: – Сложи си това на лицето.
– Нали трябва да духна праха в лицето му. – възрази Елизабет.
– Просто си сложи маската и ми дай праха. – каза с насилено търпение и протегна ръка.
Лизи му се намръщи на свой ред, натика му шишенцето и покри носа си с плата. Чарли също сложи своята маска на лицето си, след което отвори шишенцето. Тя усети как косъмчетата на ръцете й настръхват в отговор на събиращата се за заклинанието атма. След малко белият прах просто се измъкна на струйка от шишенцето и се насочи към спящия в леглото жрец, където се поднесе към носа му. Десетина вдишвания бяха нужни на спящия мъж, за да вдиша всичкият прах, който Чарли беше отделил. Едва тогава усещането, че някой използва заклинание, изчезна и Чарли затвори шишенцето. Свали маската си й каза:
– Мисля, че вече е безопасно да го преджобиш.
– Някой път ще трябва да ми обясниш как така можеш да използваш толкова елементи в магията. – каза му, като се размина с него.
Много внимателно първо бутна с пръст жреца по рамото. Когато той продължи да диша дълбоко и не помръдна, Елизабет направи същото и с бузата му. Определено не изглеждаше, че ще се събуди скоро. Лизи нямаше да загуби много сън, ако никога не го стореше, но щеше да е най-добре, ако е в състояние да отговаря пред далшира и гвардията за изчезналите жрици. Приседна на леглото до него и потупа гърдите му. Веднага усети медальона и развърза връзките на нощната му роба. Знаеше, че устните й са се сбръчкали погнусено, докато разгръщаше яката му. Другият път, когато трябваше да разголват старци, щеше да накара Чарли да го направи.
Стисна медальона в ръка с идеята да го дръпне, но размисли. Не знаеше какво ще намерят и дали няма да се наложи да влизат пак в подземието. Щеше да е най-разумно да не оставят следи, затова издърпа плътната сребърна верижка през главата му, като по пътя със сигурност оскуба някой друг косъм от косата и гърдите му.
Докато тя се бе забавлявала с това занимание, Чарли бе оформил съвсем малко кълбо светлина и тършуваше из личните вещи на жреца. Когато тя го погледна, бе разтворил малък тефтер, много подобен на онзи от кабинета му, който се опитваше да разкодира, и четеше съсредоточено.
– Намери ли нещо? – попита го.
– Мхм. – каза й замислено Чарли, а след малко над разтворената му книга въздухът леко засия.
Мошеникът направи няколко движения с ръка, докато тихо шептеше нещо и над листовете изплуваха символи, които постепенно се наредиха в букви, образувайки имена, а под тях с по-ситни се подреждаха още неща. Цялата картина се въртеше с бледосин цвят на няколко педи над светещите страници на тефтера. Бе необходимо малко време, докато се стабилизира и замръзне, а когато това се случи, Чарли я погледна през рамо и й се усмихна:
– Ефектно е, нали? – смига й закачливо.
Елизабет знаеше, че не сега е момента за любопитство, но не можа да се сдържи. Никога не бе виждала нищо подобно – беше все едно някой е написал цели пасажи върху стъкло, което се носи във въздуха, но това бе далеч по-впечатляващо. Протегна ръка и щом докосна магията, буквите се размиха и изкривиха. Лизи се дръпна, стресната, че е развалила нещо, но образът отново се успокои. Тя въздъхна тихо и сведе поглед към пръстите си. Потърка ги. Бяха влажни.
– Водна магия? Нещо като онази, с която ни криеш? Но как караш думите… – чак тогава всъщност осъзна какво е изписано във въздуха. – Това са част от жриците. – последва още един момент на удивление, като се усети, че всъщност може да прочете имената им. – Чакай, току-що ли разби кода?
– Да. Намерих ключа. – потвърди й гордо и погледна към тефтера в ръката си замислено: – Само че ще отнеме време, докато преведа всичко. За сега са само първите няколко страници.
Елизабет продължаваше да го гледа смаяно.
– „Само“? Чарли, това е… – поклати глава и му се ухили. – А си мислех, че просто обичаш да се фукаш без никакво покритие.
– Как така без покритие? – мошеника я изгледа потресено и обидено.
– Не спориш за фукането?
– Не е фукане, а показване на стил и класа. – поправи я невъзмутимо Чарли.
– Тоест, фукане. – отвърна сухо Лизи, но после кимна към магията му. – Това са шестте изчезнали, за които мислим, че Сам е отговорен. – приближи се още малко, за да вижда по-добре. – И още осем… – прехапа устна. – Не си спомням да съм чувала за тях. Сенки ли са въобще?
– Мисля, че да. – каза Чарли и въпросните имена, заедно с няколкото реда думи под тях, станаха по-едри. – За част от тях съм сигурен. – каза и посочи описанията на уменията им. – Две описания са малко странни. Искам да кажа, че „кара те да се усмихваш“, не е много точно. Може просто да разказва хубави шеги, но… Да предположим, че са Сенки. Някое име говори ли ти нещо?
Лизи поклати глава.
– Чувам ги за първи път, а Хирса ми даде списък с всички изчезнали или убити жрици.Тези трябва да са други. – идеята, че има и други жертви, за които дори не подозираха, въобще не й се нравеше. – Трябва да преведеш тефтерите, Чарли. Може би някъде пише кои са и откъде са ги отвлекли. Може да имат роднини, които да се чудят какво е станало.
– Ще е готов до няколко дни. – обеща й Чарли и затвори тефтерчето, а с това и думите във въздуха се разпаднаха и изчезнаха. Той го прибра в джоба си и погледна към нея: – Готова ли си да слизаме в мазето?

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay