Елизабет нямаше представа колко е часа, но почти пълната луна осветяваше пътя им през двора към малката сграда на училището, сякаш бе ден. Светилото й се струваше огромно, много по-голямо, отколкото в Рива, а светлината му правеше звездите да изглеждат съвсем бледи и неврзачни.
Оставаха броени дни до Лунния фестивал, когато щеше да настъпи истинското пълнолуние. Тя се бе надявала двамата със Сам да имат поне няколко минути заедно на празника. Поне един танц или целувка, преди Лизи да убие Велахе и доста вероятно да загуби живота си в процеса. Сега се чудеше дали кошмарът ще е последният й спомен с него.
Не трябваше да я интересува толкова. Поне не и в момента. И без това усещаше тялото си тежко след двата дни без почти никакъв сън – не можеше да си позволи да е разсеяна точно сега.
С Чарли бързо влязоха в стаята и преместиха саксията с палмата. Някаква част от Лизи все се бе опасявала, че Гириш някак ще отгатне, че някой е душил покрай тайната му врата и ще заложи капан или пък някак ще накара ключалката да изчезне, но мошеникът отлепи каменната плоскост и тя си беше там. Девойката му подаде медальона. Ако все пак имаше някаква магическа клопка, той щеше да знае как да я обезвреди.
– Хм… – умисленият звук накара Лизи да се напрегне цялата. Знаеше си, че не може да е толкова лесно и никой да не ги забележи. Имаше капан. – Нищо чудно, че не сте успели да откраднете медальона. – думите му я накараха да мига объркано насреща му, докато Чарли разглеждаше украшението: – Поставено му е заклинание, което пречи на верижката да се скъса.
– Рамая ще се зарадва да го чуе. Срамуваше се, че се е провалила. – Лизи си замълча, преди да добави „пред теб“. – Има ли нещо друго? Нещо… демонско?
– Не, нищо демонско. Най-обикновено заздравяващо заклинание. – отговори й уверено Чарли и й се усмихна: – Явно просто не иска да рискува да го преджобят. Жалко, че с теб сме толкова добри.
– Пробваш какво е да си скромен, като включваш и мен в самохвалството ли? – опита да се пошегува Лизи, за да го накара да спре да й хврля разтревожени погледи.
– Просто изтъквам какъв добър учител съм, особено когато ми се паднат талантливи ученици. – смига й: – Не виждам нищо лошо в това.
– Аха. – потупа го по рамото. – Отключвай и внимавай да няма някой капан, който да лиши света от целия ни талант.
– Никой капан не е достатъчно добър, за да се справи с нас, дечко. – пресегна се и й разроши косата.
– Не съм ти дечко. – изсумтя тя сърдито, но той вече поставяше медальона в ключалката.
Завъртя го внимателно. В стаята се чу отчетливо „пук“. Земята под краката им завибрира и двамата отскочиха назад тъкмо навреме, за да видят как плочата с медальона и съседните две от двете й страни първо потънаха леко надолу, а после се приплъзнаха с тихо чегъртане под другите три плочи отпред.
Чарли и Лизи пристъпиха предпазливо напред и се огледаха в отворилата се тъмна дупка. Лунната светлина, прозираща през завесите, бе достатъчно ярка, за да се видят първите две стъпала, водещи надолу, а светещото кълбо на мошеника огря още четири.
– След теб. – прошепна Лизи.
– Път на дамите. – каза и замахна театрално към входа.
– Не, не. – размаха ръце тя. – Аз съм още млада и животът е пред мен. Ти вече си изживял своя и няма да е чак толкова голяма загуба, ако ти се случи нещо. След теб.
– Напротив, ти си млада и зелена, а аз съм натрупал хиляди безценни знания, които трябва да се пазят. – заяви тържествено и я побутна към вратата: – Път на младостта и жаждата за приключения.
– Не, път на мъдростта и опита. – каза му и на свой ред го бутна към стълбите.
– Е, след такова признание, няма как да откажа. – усмихна й се мошеника и пристъпи напред: – Следвай ме, дечко.
Лизи се оплези, но Чарли не я видя, защото беше зает доста внимателно да слиза по стъпалата. Не бяха повече от двадесет, което ги отведе малко повече от един етаж под земята и може би малко под нивото на складовете с фантомите. Само след малко двамата с Чарли се озоваха в обширно помещение с висок таван, което беше осветено с атеши. Магическата светлина беше приглушена, но достатъчна, за да може да забележат, че за тъмница помещението е доста добре почистено. Липсваше прах и паяжини. Но миризмата на немита плът и човешки отпадъци сякаш успяваше да се просмуче между тази на пролетни цветя, преплитайки се в нещо, което те караше да се давиш и да искаш да поемаш възможно най-малко глътки въздух. Или поне караше Лизи да се дави, защото Чарли не изглеждаше да забелязва. Или това, или просто носът му отдавна се беше отказал да функционира покрай всичките визити, които той явно предприемаше към рибарския квартал.
Мошеникът направи няколко бързи крачки и мислите на Лизи се върнаха в действителността, карайки я да го последва. Първоначално не беше забелязала, но в доста затъмнения край пред тях бяха сгушени няколко празни килии, представляващи огромни решетести кутии без дори един стол в тях. В страни от тях, но достатъчно близо, за да не се налага дълга разходка, от тавана висяха вериги. Явно ползвани, за да оковават затворниците. Злокобната картинка се допълваше от огромен каменен олтар. Магическата светлина правеше ръждиво-черните следи от засъхнала кръв по него да изглеждат като издълбани направо в камъка.
Чарли я сръга с лакът и й посочи нещо зад нея. Лизи завъртя глава и в следващия миг устата й просто се отвори невярващо. В ъгъла, в нещо като малка ниша стоеше огромно бюро, подредено с различни цветни пергаменти. В единият край имаше кактусоподобно цвете, в средата на бюрото гореше млечно розова свещ, от която се носеше абсурдният аромат на цветя, а в другият край и точно срещу цветето имаше поставена златиста купа с формата на голямо листо, в което по артистичен начин бяха смесени бели и черни стъклени топчета. Не, осъзна Лизи, бяха смесени бели топчета с черните перли. Но не само красивото бюро не беше на мястото си. Зад него стоеше голям, подплатен с червено кадифе стол, с красиво извити подлакътници и позлатени орнаменти на облегалката. Цялото нещо беше обградено с резбовани библиотеки, в които книгите бяха подредени по цветове и пред някои от тях се виждаха малки каменни фигурки. Централно място заемаше една на луната, която беше изобразена от млечно бял камък, а отстрани две жрици в черни одежди протягаха ръце към нея.
И всичко това беше подредено върху пухкав зелен килим с везани златисти цветни мотиви, който се разпростираше доста след бюрото и сякаш имитираше пролетна поляна с цъфнали жълти цветя по нея.
– Какво, в името на… – започна тя.
Изтропване, последвано от тихо ръмжeне, накара Лизи рязко да се завърти настрани и да погледне право към онова, което първоначално бе счела за покрити с мръсен брезентов плат сандъци. Само че металическото изтракване се повтори, последвано от някакво изскърцване. Двамата с Чарли се спогледаха, след което той прошепна една дума и покривалото се свлече, разкривайки три клетки на колелца. Всяка от тях беше метър на два– достатъчно висока, за да можеш да стоиш изправен в нея, но не и да легнеш удобно.
Обитателите им определено нямаха желание да лежат сега. Тримата мъже вътре стояха съвършено неподвижни, вторачени в тях. Дрехите им бяха прокъсани, чертите им се губеха под немитите им коси и бради, а на фона на посивелите им, изпити лица очите им изглеждаха диви и обезумели, отразяващи магическите светлини. Един прокара блед език по почернели зъби и това бе единственото предупреждение, преди да се хвърли върху стената на клетката си. Елизабет отскочи стреснато назад, за да избегне протегналата се към нея костелива ръка с почупени нокти – нищо, че ги деляха няколко метра.
– Всичко е наред. – прошепна Чарли и хвана ръката й, стискайки я окуражително: – Заключени са и не могат да излязат.
– Можеш ли да го усетиш? – попита го Лизи напрегнато. Бе протегнала сетивата си към тях и атмата й реагира на противното им излъчване мигновено. – Те са като онази жена. Трима като нея.
– Не мисля, че ги усещам. – каза замислено, влудяващо спокойно, а после погледна към Лизи: – Или поне не по начина, по който ти го правиш. Чувствам ги нормално, но има нещо в тях. Самата атма сякаш се отдръпва от тях и не иска да ги докосне.
Лизи прокара ръка през косата си, а после бръкна в джоба на панталона си, вадейки млечнорозовия кристал, който Хирса й бе дал.
– Мисля, че това се брои като сериозно доказателство. – каза. – Ще извикам гвардията. Ти виж какво ще намериш в хола на тъмницата. – помоли го и кимна към обзаведеното кътче, клатейки глава, мъчейки се да си наложи и тя спокойствие. – Ясно защо кабинетът и стаята му са толкова празни – просто вкусът му стига да обзаведе само една стая.
– Но за сметка на това го е направил стилно. – ухили й се Чарли и се насочи към бюрото.
Елизабет продължи да държи клетките под око, докато убождаше пръста си с иглата за коса. Постара се да хване хубаво с него кристала и изгради връзката с магията си. Докато чакаше някой от другата страна да реагира, Лизи реши да продължи да държи иглата. Затворниците изглеждаха дори по-малко като хора от онази жена. Слаби до степен, че всяка кост се открояваше ясно, и с очи, чиито зеници бяха толкова разширени, че изглеждаха черни, мъжете й приличаха на мори. Лизи побърза да се концентрира в разликите, преди спомените от кошмара да са пуснали корени – мръсните бради и коси, дрипите, които все още висяха от кокалестите им рамена, както и липсата на каквито и да е криле. Въпреки че ноктите им бяха доста дълги и нащърбени. Колко ли време Гириш ги държеше тук?
– Лин? – съненият глас на Хирса прозвуча от кристала. – Всичко наред ли е?
– Повече от наред. – каза му Елизабет. – Ела в училището на храма. Имаме…
Чу се изщракване. С Чарли имаха само секунда да се спогледат притеснено, преди светлините да изгаснат и пълен мрак да погълне тъмницата. А после нещо изскърца.
– Лин? – Хирса звучеше напълно буден.
Чарли издигна няколко светещи кълба, които увиснаха под тавана. Елизабет изтръпна. Вратите и на трите клетки стояха открехнати.