Сам наблюдаваше Лизи, докато спи. Тя вероятно щеше да се пошегува с него, че не се прави така и всъщност е зловещо, но той не можеше да се застави да спре. Не и когато бе ранена и изглеждаше толкова малка в голямото легло. Легнал до нея, следеше всеки дъх, който си поемеше, като част от него се боеше, че няма да има следващ.
Друга част искаше да й откъсне главата, защото се бе изложила на такава опасност. А трета бе просто горда. Бе имал време да разговаря с Чарли телепатично и да научи какво е станало. Елизабет бе разкрила нещо толкова опасно. Бе се справила с чудовището почти сама, съумявайки да използва умението на Дамила. Казра познаваше войници, които не можеха да мислят толкова трезво под напрежение.
Ако човекоядците – или гуловете, както Флетчър ги наричаше – бяха избягали от подземието, щеше да има много жертви. Много повече от двамата стражи, които бяха сварени неподготвени. Сам бе чул в гласа на мошеника, че се самообвинява за смъртта им. Той бе разбил стената, свързваща подземието със склада за фантоми и така го бе освободил. Беше му казал, че по начало не е имало шанс да се размине без жертви, но това не успокои нито Чарли, нито него.
И все пак двамата се бяха справили. Нямаше как да не се гордее. Просто му се искаше да е бил там. Никога нямаше да допусне Елизабет да изпадне в такова състояние.
Пресегна се и премести един кичур, паднал върху лицето й, внимавайки да не я събуди. Още усещаше частта от себе си да тлее в нея, да ги свързва, но явно все още бе твърде малко, за да помогне особено за нараняванията й. Въпреки това за часовете, в които лежеше до нея и я наблюдаваше, оттокът на окото й бе намалял, а цвета му полека бе преминал от тъмнолилаво до зелено, а сега вече започваше и да жълтее. Устната й все още бе подута, но някои драскотини по ръцете и скулите й вече не изглеждаха толкова червени.
Оздравяваше. Щеше да се оправи. И въпреки това не понасяше да я вижда така.
Откакто я остави в леглото, Сам се бореше с идеята да й даде още от себе си. Спираше го само и единствено това, че Елизабет щеше да го убие след това. Само че когато тя понечи да се обърне към него на сън и лицето й се изкриви от болка, реши, че не му е чак толкова важно да има всички крайници.
Внимателно натисна с палец брадичката й, за да разтвори устните й. Използването на такова голямо количество енергия за регенерацията я бе оставило напълно изтощена и тя дори не трепна. Въпреки това Сам изчака няколко секунди, преди бавно да се приведе към нея и нежно да я целуне.
Когато бе взела от същността му онзи път, бе почувствал как подръпва същността му. Не беше болезнено както когато Малора късаше от него, но и да бе горяло като адски огньове, Сам пак щеше да й позволи да вземе. Не му бе отнело много време, за да осъзнае, че тя всъщност не може. Тогава просто бе отделил фрагмент от себе си и й го бе дал.
На теория това значеше, че и сега би трябвало да може да го направи, но когато откъсна сноп от същността си и се опита, срещна стена. Подобна намираше, когато засвояваше живи хора, но тази на Лизи бе по-плътна. Вероятно защото бе Сянка. Пробва да я заобиколи или да намери пролука, но не се получи. Единствената друга опция бе да се пробва да я разбие, но се опасяваше, че така ще я нарани. Хората рядко оцеляваха непокътнати, когато ги засвоеше.
Елизабет постави край на опитите му, когато се извърна на другата страна. Той я изгледа криво и измърмори:
– В името на Боговете, шейа, не може ли да не си опърничава поне на сън?
Отговори му само равномерното й дишане. Сам изсумтя тихо и се отпусна до нея. Приближи се до нея, така че гърбът й да опре в гърдите му. След кратко колебание позволи на тъмнината, която представляваше, да покрие лицето на тялото. Най-накрая можеше да я подуши. Дори под кръвта се усещаше аромата й на нещо свежо и нежно.
Стараейки се да не й тежи, се пресегна и хвана ръката й. Сякаш усетила, че е той дори в съня си, Елизабет стисна пръстите му вяло и въздъхна доволно. Сам се усмихна леко и погали дланта й.
Не знаеше кога е задрямал, но по някое време се стресна от удар в гърдите. Трябваше му миг да разбере какво се случва и да осъзнае, че никой не ги напада. Лизи промрънка отново в съня си и замахна с ръка, удряйки го този път по рамото. След малко от намръщените й устни се отрони стон. На челото й се четеше напрежение.
Сънуваше кошмар.
– Лизи? – повика я тихо, но тя не реагира на гласа му. – Амара, успокой се.
Сам продължи да я вика тихо и да й шепне успокояващи слова още известно време без резултат. Тя бе твърде дълбоко потънала в кошмара, което му оставяше два избора – или да я събуди, или да замени съня й с нещо друго. Само че след последния път не бе сигурен, че Лизи ще го иска в главата си по какъвто и да е начин. Тъкмо постави ръка на рамото й с идеята леко да я разтресе, когато изведнъж лицето й се отпусна, тя се обърна и се сгуши в него.
Сам я прегърна, притискайки я съвсем внимателно към себе си. Не знаеше дали гласът му изобщо е успял да я достигне, или тя отново се бе справила сама, но не му пукаше. Важното бе, че се бе успокоила и беше при него.
Нямаше как да не се зачуди обаче дали това е най-доброто за нея. Не беше за пръв път, но след последните няколко дни, мисълта за това го спохождаше все по-често. Какво ако получеше нова заповед да я нарани, но този път не в съня? Ако му нареди да й я доведе? Малора щеше да се постарае Елизабет да страда повече от всички останали Сенки, които й бе водил през годините. Накрая сигурно щеше нарочно да я превърне в мора, само за да може да я контролира пред очите му.
Колкото повече мислеше върху това, толкова по-ясно ставаше, че има само един изход.
Сам сведе поглед към спящото момиче в ръцете си. Щеше да направи най-доброто за нея. Но не сега. Първо щеше да се увери, че тя ще бъде добре.
Целуна челото й и продължи да бди над съня й.

Елизабет отвори око и видя познатия таван на стаята си от сънищата. Мислеше, че страхът да бъде тук бе останал далеч в миналото, но сега отново го почувства като нож между ребрата си. Стисна очи. Сам не я беше наранил нарочно, започна да си повтаря. Беше му наредено. Пък и не беше наистина. Тя беше добре.
Или… почти. Все още се чувстваше като паднала половин етаж върху стълбище, а едното й око бе напълно затворено, което бе необичайно. Сам винаги заличаваше болката й тук. Може би сега не можеше? Дали му беше забранено?
Вероятно. Сигурно затова я бе оставил да се събуди в леглото си. Беше по-меко от облак и миришеше на чисто. Не като нея. Снощи не бе имала сили за нищо друго, освен да смени дрехите си и да измие лицето и ръцете си от кръвта. Още тогава си даде сметка, че не се е справила много добре, а сега, дори без засиленото си обоняние, усещаше миризмата на стара кръв и пот. Велахе трябваше наистина да не я харесва, за да стигне толкова далеч със забраните.
Лизи въздъхна и отново отвори око. Страхът отново беше там, точно под повърхността, но сега тя бе готова да го контролира. Изшумоляване от страна на затвореното й око обаче я накара да подскочи. Нож от кръв беше в ръката й, преди да се е обърнала, за да види източника, а тогава просто застина.
Сам. Просто Сам. Лежеше до нея на леглото в човешкия си облик с най-спокойното изражение на света, сякаш нямаше по-нормално от това да има острие на няколко сантиметра от носа си.
– Добро утро, амара. – усмихна й се лениво той, стараейки се да не помръдне и мускул, за да не я изплаши още повече.
– Добро… утро. – смотолеви. Чувствайки се ужасно глупаво, остави острието да се разтвори и да се върне обратно в нея. – Извинявай.
– Няма за какво да ми се извиняваш, амара. – усмихна й се тъжно Сам, знаейки точно къде лежеше проблема. – Аз трябва да… – забраната в миг го преряза, карайки го да изръмжи и да замлъкне. Опита се, но този път не можа да довърши и вместо извинението и обяснението, което искаше да й даде, каза: – Забранено ми е да говоря за скорошни неща.
– Няма и нужда да говориш за тях. – каза му и се отпусна отново на леглото, обръщайки се с лице към него. Усещаше напрегнатият му поглед върху себе си през цялото време, докато се наместваше бавно и тромаво.
– Но ако хипотетично един мъж нарани жена си, – каза след малко, стараейки се да не издаде болката, която прободе същността му. – убеден съм, че ще съжалява. Докато е жив. И ще се опита да се реваншира, амара, дори и да знае, че никога няма да успее след нещо такова. Но ще се опитва всеки ден от живота си, ако тя му го позволи. Или – пое си дъх. – ще си тръгне, ако това е, което тя поиска от него.
Елизабет преглътна. Дори след като го видя на плажа, задъхан след бързането да я намери, дори след като я прегърна и й каза, че ще се погрижи за нея, страхът, че може би го е изгубила и Велахе му е наредила да спре да изпитва каквото и да е към нея, бе останал. Не бе могла да си обясни как ще я нарани по този начин в съня иначе, защо ще я връща към най-ужасните дни в живота й. Балът. Мръсната килия. Как е окована към стола в очакване втечненото сребро да бъде излято в гърлото й. Ето тези неща я бяха наранили много повече от физическата болка, а той я бе карал да ги изживява отново и отново. Точно защото знаеше, че те могат да я пречупят.
Но сега виждаше колко му е трудно да използва тази вратичка. Виждаше, че съжалява. Но най-вече виждаше любовта в черните му очи, смесена със страха, че тя ще го отхвърли. Можеше само да си представи какво е да нямаш избор, освен да се подчиняваш, докато нараняваш човек, на когото държиш. Трябваше да е кошмар, но наяве.
Пресегна се и хвана топлата му, загрубяла ръка.
– Не ме е страх от теб. – каза му.
Това изказване го хвана малко неподготвен. Не можеше да подуши дали го лъже, но дишането й беше равномерно и пулсът й се беше успокоил или поне до толкова, че да не може да види вената на врата й как подскача. Това беше и причината внимателно да вдигне другата си ръка и да отмести един кичур коса, който беше паднал върху очите й.
– Сигурна ли си? – не можа да не я попита. Трябваше да знае и да го чуе отново.
Лизи сплете пръсти с неговите и му се усмихна леко.
– Какво да направя? Просто не си страшен.
Тя видя как челюстта му се стегна, как преглътна сякаш някакъв камък.
– Репутацията ми ще отиде по дяволите, ако някой те чуе да говориш така.
Гласът му бе дрезгав и предизвика свиване и в нейното гърло. Не биваше така. Лизи изви устни в малка усмивка и каза:
– Чакай само да им кажа, че се разхождаш като джирд, освен като проскубано пиле.
– Франк изобщо не е проскубан. – заяви възмутено Сам насреща й, след което се постара троснато да й обяви: – Перата са му лъскави и добре подредени.
– Защото сам ги подреждаш? – ухили му се Лизи.
– И имам вкус.
– Имаш пиле. – изгледа го весело. – Не бих стигнала чак толкова далеч, че имаш вкус.
– Имам най-красивото пиле в града, джирдите са ми с лъскава козина и си харесах теб. – последното Сам по-скоро го прошепна, но след това съвсем сериозно добави: – Няма никой по-красив от теб, амара. Нито тук, нито някъде. Смятам, че това прави вкусът ми перфектен.
Ако някой друг й го беше казал, особено след като знаеше колко зле изглежда в момента, щеше да го приеме като ласкателство. Сам обаче я гледаше така, сякаш не виждаше синините и мръсотията. Сякаш за него винаги бе облечена в най-красивата рокля, бе вдигнала косата си в красива прическа и носеше грим, който да подчертава най-хубавите й черти. Когато я погледнеше по този начин, самата тя се чувстваше красива.
Лизи се приближи още малко до него, протегна глава и го целуна.
– С ласкателство ще стигнеш далеч. – каза му с усмивка.
Сам отговори на усмивката й и отново се приведе към нея, прошепвайки:
– Колко далече?
Внимателно докосна устните й със своите. Нейната все още беше разбита и той не искаше да я нарани още повече, но в същото време не можеше и да устои на изкушението да я вкуси.
Елизабет малко се изненада от тръпката, която сгря тялото й. Не вярваше, че ще е способна да изпита много повече от желание просто да се сгуши в него точно сега, но отново нещо в нея откликна на нещо в него и се появи искра.
– Много, много далеч. – промълви. Понечи да се пресегне и да го докосне или да го придърпа към себе си – все още не бе решила, но тогава видя засъхналата кръв по ръцете си и подуши по-ясно точно как мирише. Срамът измести всякакви други мисли и Лизи бързо сви ръката си. – Но може би по-късно.
– Не бързаме за никъде, амара. – Сам погали нежно бузата й. – Или може би бързаме малко. Поръчах на слугите да ти приготвят нещо за хапване, така че ако искаш да се изкъпеш преди това, може би трябва да станем от леглото.
– Баня ми звучи… – започна Лизи и го погледна объркано. – Слуги?
– Да. – потвърди й Сам, чудейки се защо това изведнъж я притесни, но само след миг му просветна. Лизи наистина си мислеше, че са в съня и всичко това не е реалност, затова й и поясни: – Това е истинското имение, амара.
Елизабет премига насреща му, а после седна в леглото, оглеждайки се дори по-объркано. Всичко беше точно като в съня. От цветовете, през мебелите, чак до купчината книги върху нощното й шкафче.
– Наистина си ми направил стая? – попита невярващо и погледна към Сам. – Тук?
– Да. Харесва ли ти?
– Шегуваш ли се? Знаеш, че я обожавам. – отговорът й отново извика леката, крива усмивка на устните му. – Не очаквах да е истинска. Въобще.
Сам не беше осъзнал, че е затаил дъх, докато не го издиша, когато погледа й светна.
– Преправих я, след като реши как да изглежда. – призна й: – Все пак това е твоята стая. Трябва да е същата.
Елизабет бе в състояние само да го гледа недоумяващо.
– Но това имение е на скалите. А’азвамът е съвсем наблизо, нали? – Сам кимна и наклони глава на една страна, чакайки я търпеливо да сподели как това я тревожи. Тя прибра един кичур коса зад ухото си, мръщейки се, като осъзна колко сплъстен точно е и колко добре илюстрира проблема: – Аз не съм… Хората ще се чудят какво прави такава като мен тук, ако ме видят.
– Това не е проблем, амара. Просто трябва да те изкъпем, преди да те видят. – каза й Сам. Ухили се на киселия й, засрамен поглед и хвана въпросния кичур, който толкова я беше притеснил. – Никой няма да си помисли нищо, защото всичко тук е наше. А и защото ако някой те погледне не както трябва, ще провери дали може да лети, когато го изхвърля от скалите.
– Сам! – смръщи му се строго, а той въздъхна.
– Щом толкова се притесняваш – просто никой няма да те види.
– Какво, ще им заповядаш да си затварят очите, като ме чуят да се задавам ли? – попита го сухо, но не му даде шанс да отговори, понеже друга мисъл я стресна: – Какво искаш да кажеш с това, че всичко е “наше”?
– Искам да кажа, че всичко, което имам, е и твое, амара.
Каза го така, сякаш й споделяше някакъв факт, който хората са открили още преди да открият как да говорят един с друг. Като че слънцето изгрява и залязва всеки ден или че водата е мокра. Въобще си нямаше представа, че цяла сутрин думите му са като слънчеви лъчи, които докосваха право сърцето й.
– Всичко мое е и твое. – каза му Лизи. Наведе се и го целуна нежно, преди да се усмихне криво. – За съжаление в момента нямам повече от това.
Сам й се усмихна и погали бузата й.
– Това е повече от всичко, което съм искал, амара.
Елизабет му се усмихна и отново докосна устните му със своите.
– А пък говорят за теб, че не си романтичен.
– Така ли? – Сам не беше съвсем сигурен, че всъщност я слуша, защото голяма част от вниманието му беше заковано върху устните й, които бяха на един дъх разстояние от неговите: – Кой го е казал?
Лизи се приближи съвсем. Дъхът му секна, а черните му очи се появи глад, но в последния миг, преди да го целуне, тя се отдръпна.
– Всички, които те познават по-дълго. – отвърна невинно.
– Аха.
Изкушението да продължи играта й както тя искаше, като зарови ръка в косата й и я придърпа, за да вземе целувката, с която го дразнеше, бе голямо, но погледът му все се спираше на подутата й долна устна. Трябваха й почивка и храна, а не той да й се нахвърля. – Май ти е време за баня, шейа. – каза й и скочи на крака. – Може пък и да ти отмием желанието да се заяждаш.
– Никакъв шанс.
Елизабет му се ухили и отметна завивката с идеята да се изправи, но преди дори да е успяла да се повдигне, Сам вече я прихващаше и вдигаше внимателно. Тя го прегърна през врата и го целуна по бузата, а пък той изсумтя уж сърдито и тръгна към банята. Остави я да стъпи чак до ваната. Елизабет се бе киснала в нея много пъти в сънищата, но нямаше как да не се изненада, че и в действителността е толкова голяма, че съвсем спокойно може да събере трима като Казра. Той докосна с магията си един символ на стената й и от няколко места на дъното бликна вода.
– Ваната скоро ще е готова. – уведоми я и отиде до нея, хващайки края на туниката, за да й помогне да се съблече.
Лизи се отдръпна с нервен смях.
– Ще ме разглезиш съвсем. Не съм чак толкова немощна.
– Нищо, харесва ми да те събличам. – каза й Сам и отново посегна към нея, този път малко по-внимателно.
Тя отстъпи встрани.
– Мога и сама, Сам.
Това накара хиляди предупредителни камбанки да зазвънят в главата му.
– Какво криеш, амара? – попита я внимателно Сам, а от усмивката му не беше останало и помен.
– Нищо. – отвърна Елизабет. Хвана се, че се опитва да покрие корема си с ръце и побърза да ги отпусне до тялото си. Не можа обаче да го погледне съвсем в очите, когато допълни: – Просто искам да се изкъпя сама.
– Елизабет. – повтори Сам и пристъпи към нея. Прихвана нежно брадичката й с ръка и повдигна лицето й нагоре. Тя пак не успяваше да задържи погледа му.- Покажи ми.
Ако не изглеждаше толкова притеснен, Лизи щеше да опита да се измъкне отново. Той обаче знаеше, че нещо не е наред. Трябваше да му покаже, че няма нищо опасно, но мисълта, че ще я види така, я изпълваше със срам. И страх. Какво ако не я намираше за красива след това? Ако не я искаше повече?
Но тогава, може би усетил тревогата й, той погали нежно с палец брадичката й. Лизи преглътна трудно и кимна едва доловимо. Когато отново отстъпи назад, този път беше, за да съблече туниката си. Сви я на топка пред корема и гърдите си, задържайки я там няколко дълги минути, докато събираше кураж. Накрая си пое разтреперано дъх и я хвърли на пода, разкривайки всичко пред него и забила поглед в пода, където нямаше да види разочарованието му.
– Явно съм вкусна. – засмя се нервно.
Отговори й само шума на водата.