Макар да се чувстваше ленива и приятно отпусната, Елизабет все пак се постара да удържи на думата си и да не се бави прекалено. Щом приключи с бързия си душ, прекара още толкова време да разглежда.
В банята имаше няколко шкафа. Два от тях бяха пълни с най-различна козметика и парфюми. Някои от тях бяха съвсем характерни за Хайрани, но други бяха неща, които тя бе използвала в Рива.
Сам ги бе внесъл. Въпреки строгите рестрикции на търговията между двете страни, бе намерил начин да й даде малко късче от дома. Да й покаже по още един начин, че я иска до себе си. Тъкмо когато си мислеше, че не можеше да го заобича повече и да бъде по-щастлива, той пак намираше начин да й покаже, че греши.
Елизабет се пръсна с любимия си парфюм. Познатият аромат я върна за момент в миналото, когато танцуваше на приеми и се разхождаше по крайморската алея с приятелките си. Както винаги, спомените поискаха да се вгорчат, пълнейки главата й с картини от последните й дни в Рива, но Лизи не им позволи. Не и днес. Днес просто щеше да е щастлива.
Облече един от сигурно десетте различни халата, които намери на закачалки в трети шкаф. Имаше пухкави, имаше хавлиени, имаше и такива, които би могла да носи спокойно, ако някой гост дойде в стаята й. Но имаше и четвърти вид, от толкова тънка и лека материя, че бе почти прозрачен. Елизабет се усмихна дяволито, облече точно него и излезе.
Сам стоеше като ударен и просто не можеше да откъсне поглед от нея. Прозрачният плат на халата беше прилепнал плътно до мократа й кожа, подчертавайки и обгръщайки в ефирна мистерия какво се крие отдолу, без всъщност да скрива нищо. Смътно осъзнаваше, че трябваше да диша и може би да каже нещо, но не беше в състояние да обели и една дума, дори и живота му да зависеше от това. Под погледа му гърдите й започнаха да се надигат и спускат по-бързо. Розовите им връхчета бяха настръхнали, галени от плата. Искаше да ги докосне. Искаше цялата да я докосне.
Мисълта беше толкова завладяваща и обсебваща, че Сам вече бе направил няколко крачки към нея, преди да се усети и да спре. Лизи наклони въпросително глава. По лицето й бе плъзнала красива руменина от банята и от желанието, което я бе накарало леко да разтвори устни, готова за целувките му.
Не беше честно. За нея.
Сам трябваше да го направи.
Сега.
Пое си дъх.
– Амара…
На вратата се почука и облекчението, което Сам изпита, го накара да се почувства като страхливец.
– Храната. – каза на Лизи и се обърна, за да отвори.
Елизабет се намръщи объркано след него. Нещо в изражението му я бе смразило отвътре и сега тя се прегърна и нервно разтърка ръцете си, за да прогони студа.
Може би се тревожеше за нея и затова се бе спрял, реши. Все още бе ранена. Тя знаеше със сигурност, че ще се бои да го докосне, ако той изглежда, както тя изглеждаше в момента. Погледът й се спря на един от белезите по гърба му, който започваше от дясната му плешка и по диагонал разсичаше смуглата му кожа чак до кръста му. Много пъти бе искала да го пита дали го е получил той, или оригиналният собственик на тялото, но така и не го бе направила, защото усещаше нежеланието му и понякога – срама да говори за липсата си на собствено тяло. В следващия момент обаче започнаха да я занимават доста по-битови и спешни неща.
Мъжът й бе гол.
– Чакай! – викна му.
Той, може би подозирайки някакъв капан, не спря. Девойката измърмори ругатня под нос и след кратко колебание, изтича до леглото, грабна чаршафа и тръгна към Сам.
– Сложи си това! – нареди му.
– Защо? – изгледа я с недоумение Сам.
– Как “защо”? Не можеш да се разхождаш гол пред хората!
– А как според теб отидох да поръчам храната? – попита я развеселено: – С костюм?
– Нали имаше панталони!
– Не и в тези стаи. – обясни й спокойно, но в същото време взе чаршафа и го уви около кръста си.
– Защо не? – изфуча тя.
Сам премига на среща й, а после на устните му се появи лека усмивка, която прогони каквото и да го бе притеснявало преди малко. Сякаш пак бе изненадан, че тя го иска при себе си.
Когато се обърна към вратата и понечи да отвори, Лизи паникьосано скочи зад него, за да се скрие по-добре, отколкото прозрачният халат успяваше.
Сам се подсмихна и поздрави мъжа, чакащ отвън:
– Здравей, Салид.
Икономът го изгледа критично от глава до пети и белите му мустаци потрепнаха неодобрително.
– Казра-азари. – поздрави го. Как съумяваше да прозвучи едновременно любезно и осъдително, Сам не беше съвсем сигурен. – Нося обяда за господарката.
При това посочи количката с покритите с капаци блюда, сякаш действително очакваше, че убиецът е достатъчно глупав да не ги види сам.
– Благодаря, Салид. – отговори му и се пресегна да издърпа количката в стаята. Икономът обаче нито си тръгваше, нито спираше да го гледа лошо, затова Сам реши да попита: – Има ли още нещо?
Салид хвана ръце зад гърба си и повдигна брадичка, съумявайки някак да създаде впечатлението, че гледа Сам отвисоко, въпреки че по-скоро се доближаваше до ръста на Лизи.
– Бих искал да узная дали господарката е добре. – каза икономът.
– Защо да не е? – попита го в отговор Сам, а зад него Лизи леко го ощипа по гърба.
– Защото Вие сте в стаите й, Казра-азари. – отвърна прямо Салид, а мустакът му пак потрепна, когато погледът му се спря на чаршафа около кръста му. – Надявам се, не е необходимо да Ви напомням, че тя е специален гост на господаря и е нужно да се подхожда с уважение към нея.
Сам успя геройски да потисне усмивката, която заплашваше да превземе лицето му. Икономът изглеждаше готов да го набие, за да защити Лизи от него. И това бе само от лоялност към Ираж. Чудно на какво ли щеше да бъде готов, щом я опознаеше.
– Наясно съм с това и я уважавам. – в същият миг Лизи го ощипа толкова силно, сякаш се опитваше да си откъсне парче от него, което вече го накара да се усмихне и да добави: – Много и често.
Елизабет си пое остро дъх, но звукът беше заглушен от абсолютно същата реакция на Салид.
– Защо господарят продължава да разрешава присъствието Ви тук – никога няма да проумея!
Елизабет реши, че е крайно време да се намеси, преди да е станала причина за сериозни дрязги. Преглътна срама си и показа глава иззад Сам. Икономът се облещи стреснато насреща й.
– Не му обръщайте внимание. – усмихна му се девойката. – Сам наскоро научи какво е чувство за хумор и още се опитва да намери своето.
Икономът се поклони дълбоко.
– Разбира се, азари. Сигурна ли сте, че сте добре? Желаете ли да Ви донесем или направим нещо?
– Добре съм. – увери го Лизи, осъзнавайки, че посиненото й лице разказва друга история. Въпреки това продължи да се усмихва. – Сигурна съм, че ще открия всичко необходимо под капаците. Ухае страхотно.
От похвалата лицето на иконома засия, а самият той да изпъчи гърди, сякаш лично беше сготвил ястията.
– Готвачът ни е отличен, азари. – обяви Салид: – Ще се радва да приготви всичко, което пожелаете.
– Благодаря. – отвърна Лизи.
– Ще те повикаме, ако имаме нужда от още нещо. – уведоми го Сам. Преди икономът да е успял да каже каквото и да е, той просто затвори вратата. Обърна се към Лизи и кимна към количката: – Ще ядем ли?
Тя скръсти ръце на гърдите си.
– Ето затова не те харесва. – заяви му.
– Защото искам да се храня с теб? – попита я невинно Сам.
Елизабет му се намръщи, поклати глава и забута количката към кръглата маса. Двамата наредиха блюдата, като всеки път, щом девойката отвореше някой от капаците, й идваше да заподскача от щастие. Сам бе наредил да й приготвят всички неща, които й липсваха, откакто дойде тук – салати, зеленчукови ястия, истински хляб и най-различни тестени изкушения, плодови сокове и сочни ягоди, череши и праскови. Изобщо не я беше срам да натрупа в чинията си от всичко по много, а после да си сипе втори и дори трети път.
По време на обяда им Сам й изглеждаше умислен. Даже й се струваше някак… тъжен. Мълчеше си и я наблюдаваше с някакво напрежение и тревога, сякаш се опасяваше, че всеки момент ще изчезне пред очите му. Лизи имаше чувството, че случилото се снощи го бе ударило много по-силно, отколкото нея. Тя се приближи съвсем до него на възглавничките и облегна глава на рамото му, показвайки му, че е тук и е добре. Само след миг той остави порцията си, която така или иначе едва бе докоснал, и я прегърна внимателно през раменете.
Секунда – толкова ги бе деляло от това никога повече да не бъдат така сгушени. Нито един обяд повече заедно, нито една шега, нито една нощ. Без смях, без прошепната любов, без тях. Толкова лесно щяха да останат само разбити мечти и планове.
Храната изведнъж изгуби всякакъв вкус за Елизабет, а хапката заседна в гърлото й. И тя остави чинията си и си пое бавно дъх, за да се успокои. Всичко беше наред. Тя бе оцеляла и Сам бе до нея.
Всичко беше наред.
Нямаше да плаче отново.
– Амара…
– Ако искам да отида до Рива, как ще е по-добре, за да не ме хванат? През някой от порталите или с кораб? – попита припряно, за да се разсее, като чак накрая осъзна, че го е прекъснала. – Извинявай, какво искаше…
– Защо искаш да се връщаш там? – прекъсна я напрегнато Сам: – Не ти ли харесва тук?
Лизи се спря да направи гримаса. Не бе могла да избере по-добра тема в момента, дори да се бе опитала.
– Харесва ми. – увери го.
Дори да имаха демон, измъчващ мъжа й и готов да управлява града, фантомите да летяха свободни, разни убийци да отвличаха Сенки, други, покварени с магия, да се хранеха с хора и дори не й се говореше за жегата, Ан Налат се бе превърнал в неин дом. Тук бе получила свобода, за каквато дори не знаеше, че може да мечтае. Тук бе срещнала Сам, Чарли и Рамая и бавно и полека изграждаше живота си.
Само че знаеше, че няма да успее да живее изцяло в настоящето, ако не приключи с миналото си.
– Трябва да говоря с майка ми. – каза му. – Трябва да знам дали наистина се е отрекла от мен, или баща ми не й е позволил да ме види.
Сам се вгледа в лицето й за следи от колебание и страх, но не успя да види такива. Само малко неувереност. Знаеше, че родителите са важни, особено майките, но никак не му допадаше идеята тя да се връща там. Не само защото там Сенките бяха преследвани и убивани. Лизи отдавна вече не бе онова объркано и уплашено момиче, което бе изпратен да пречупи. Не, не му харесваше да е толкова далече от него и най-вече – да се види с баща си, който беше успял толкова добре да я смачка, че тя просто бе приела поведението на Калахан. Не му се рискуваше това да се повтори отново.
– Мога да доведа майка ти тук.
– Тогава вече наистина ще се откаже от мен. – усмихна му се Лизи.
Той изсумтя замислено.
– Бих могъл да ви срещна в сън? – предложи й.
– Ти наистина не искаш да отивам там, а?
– Не. – призна й. – Рива не харесва Сенки, а и страшниците също ще бъдат там сега, след като отношенията с Фриниа се стоплиха. Не ми харесва идеята, че не мога да дойда с теб.
Елизабет мушна ръка в неговата и сплете пръстите им. Дори не се бе замислила, че Велахе ще го спре. Сигурно защото бе твърдо решена да отърве света от нея след броени дни и го приемаше за свършен факт. Трябваше много да внимава с тази новооткрита самоувереност, за да не й изиграе лоша шега, но точно в момента я предпочиташе пред това да премисля отново и отново, и отново какво ще трябва да направи, докато не започне да се съмнява в себе си и да се страхува. Пък и в момента обсъждаха друго.
– А ако можеше да дойдеш? Пак ли щеше да е лоша идея?
– Ако мога да ти пазя гърба, можеш да отидеш и във Фриниа да пиеш кафе с краля и страшниците му, ако желаеш.
Той прозвуча толкова уверен, че Елизабет се разсмя. А тя се бе притеснявала за собствената си арогантност.
– Виждам, че самочувствието ти се чувства добре.
– Самочувствието ми никога не е имало проблем. – заяви й, радвайки се на смеха й: – А и съм наясно с твоите способности, шейа. Аз просто ще вървя след теб и ще доразчиствам каквото си оставила по пътя.
Тя го изгледа.
– Само не знам мен ли ласкаеш, или себе си за това какъв добър учител си.
– И двамата. – усмихна й се в отговор Сам: – Аз съм много добър учител, а ти си отлична ученичка. Най-добрата, която съм имал.
Лизи присви очи срещу него.
– Както съм и любимата ти жена поради липсата на други ли?
– Ти винаги си била любимата ми жена, амара. – отговори й Сам сериозно. – Но този път това няма нищо общо. За тренировките имаш конкуренция, и то голяма. Все пак обучавам охраната на храма и няколко от жриците, но ти все пак си най-добрата ми ученичка.
Елизабет мигна. Съвсем й беше изскочило от ума, а дори бе тренирала със стражите. Тогава по-скоро отработваха движения заедно, пък и Сам бе започнал да се занимава с тях съвсем отскоро, така че отдаваше победите си на това, че има малко повече опит от тях. Все пак с малки изключения всеки спаринг между нея и Ка‘Раим завършваше с нея, тръшната на земята и разтриваща опашната си кост. Единствените истински битки също нямаха много по-добър край – два пъти се бе сблъсквала с покварени с перли хора и два пъти падаше от високо, спасена на косъм от Сам.
– Наистина ли мислиш, че мога да победя в битка със страшник? – попита го недоверчиво.
– Да. – отговори й категорично Сам. – Може би някой от лидерите им ще те затрудни, но не мисля, че ще имаш проблем с патрулите, които обикалят света. – погали нежно бузата й с грапавите си от мазоли пръсти. – По-силна си, отколкото предполагаш, амара.
Беше невъзможно да не се усмихне, като чу тези думи. Беше също толкова невъзможно и да не поиска да го целуне, особено когато той я гледаше с такава явна гордост.
– Заради теб е, нали знаеш? – прошепна и се повдигна леко. – Всичко е, защото ти си с мен.
Докосна с устни неговите. Той не отвърна. Лизи се отдръпна леко от него, за да го погледне. Усмивката, която се бе появила на устните му, сега липсваше изцяло. Изведнъж чертите му се бяха превърнали в нещо, изсечено от камък. Хладни. Почти сурови.
– Какво има? Аз ли…
Сам отдръпна ръката си от рамената й. Пое си дъх. Наложи си да не отклонява поглед и каза:
– Елизабет, трябва да се разделим.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay