Когато пълната луна кацнеше точно на върха на най-високото минаре, част от имперския комплекс на върха на скалата, тогава започваше процесията от свещеници, придворни и магьосници, която следваше Лунния камък по пътя му към центъра на площада. Тогава започваше и истинското тържество, когато всички онези торбички с багрила летяха навсякъде, а песните и музиката заглушаваха всичко.
По пътя към пейката, на която двамата с Чарли седяха сега, Елизабет бе уцелена от четири отделни торбички с жълта боя – символ на дълголетието и крепкото здраве. Би се засмяла на иронията, ако не я приемаше като някаква божествена гавра. И въобще не я интересуваше колко мелодраматично звучи – не и когато пред очите й все още бе гнева на Сам, докато се суетеше около Велахе. Едва отчиташе покритият с прозрачни воали паланкин начело на процесията, слизаща от двореца. Обикновено те се ползваха за хора, но в случая в него бе поставен Лунният камък. Името бе съвсем точно. Бледата, призрачна светлина на високият един човешки ръст кристал бе точно копие на онази, която ги къпеше от небето. Сякаш наистина късче от нощното светило бе паднало на земята.
Цял живот си бе мечтала да го види. Никога не бе предполагала, че гледката би й причинила болка. Че вероятно докато е жива ще си спомня за онази усмивка, която Сам бе разменил с жената, която твърдеше, че мрази. Че ще се мрази, защото ревнува от насилника на мъжа, когото обича.
Преглътна и потърка очите си с ръка. Чарли продължаваше да вади стъкла от другата.
– Почти приключих. – уведоми я мошеника: – Още само няколко и ще приключа.
– Добре. – отвърна глухо.
Мошеникът се взря в лицето й някак изгубено, сякаш искаше да каже или направи нещо, но не беше сигурен какво. Накрая се пресегна и я прегърна.
– Всичко ще бъде наред, Лизи. Сега не ти изглежда така, но нещата ще се оправят. Винаги се оправят.
– Той избра нея, Чарли. – каза пресипнало и стисна очи. Сякаш това щеше да спре проклетите сълзи. – Сигурно ще каже, че е искал да ме предпази, но истината е, че избра нея. Отново. Как, нечистите да го вземат, мога да оправя това?
– Може и да не я е избрал. – каза внимателно мошеника. – Знам, че изглеждаше така, но ти си никаква на Ираж, а тя му е племенница или поне всички вярват в това. Включително и а‘азвамът. – след което добави: – Това не значи, че няма да го набия, след като се появи.
Елизабет поклати глава и прехапа устни.
– Мисля… – думите заседнаха в гърлото й и й трябваха няколко опита, за да успее да ги изрече. – Мисля, че Сам е пречупен. И не знам как да му помогна. – пое си дъх на пресекулки, а накрая се отказа да се сдържа и просто скри лице в рамото му. – Не знам дали въобще мога.
– Можеш. – каза внимателно Чарли и започна да я гали по гърба и да я потупва леко: – Той беше като кукла преди да те срещне. Сега има собствени чувства и желания и всичките са свързани с теб. Просто е… дърво и му трябва много време. А и май го е страх, ако изобщо знае какво е това. Но сега това не е важно. Важното е, че като се появи – ще го набием. Хубаво.
Лизи отново поклати глава.
– Не искам да се карам с него. – изхълца, а Чарли започна да я тупа още по-неловко по гърба. Трябваше да спре да плаче. И за да го постигне, се хвана за единствената сламка, която намери: – Може би… Може би му е заповядано да я пази.
– Заповядани са му много неща. – побърза да се съгласи с нея Чарли.
– Ако му е наредено, значи не е имал друг избор. – подсмъркна Лизи.
– Така е. Първо ще го питаме, а после ще го набием.
– Добър план.
– Нали? Мислих го цели три секунди!
– Личи си. – Лизи се отдръпна от него и се насили да се усмихне. Чарли започна да трие сълзите й с ръкава си, разнасяйки повече сополи по лицето й, отколкото да прави нещо друго, но на нея не й пукаше. – Наистина ли мислиш, че всичко ще е наред?
– Да. – заяви й уверено. – Защото ще го накараме да бъде наред.
Елизабет кимна.
– Ще се опитаме отново. – каза. – Тя ми обеща, че мога да я видя отблизо. Мога да го използвам и да я потърся.
– И този път ще изпипаме нещата до съвършенство. – обеща й Чарли, след което се ухили, пресегна се и й разроши косата: – И след като решихме този важен проблем, какво ще кажеш да погледаме голямото парче скала, около което се върти цялата тази шумотевица?
– Не съм на пет. – измърмори тя и избута ръката му, но се загледа към площада.
Единствената причина въобще да виждат какво се случва, бе, че се бяха качили по уличките нагоре – иначе гъчканицата на площада бе пълна. Лизи щеше да е изненадана, ако някой не бъде премазан до края на нощта, особено сега, когато Лунния камък бе стигнал крайната си дестинация на сцената пред павилиона на имперското семейство.
Сега всичките благородници бяха излезли до Камъка и търпеливо слушаха думите на един от свещениците. Елизабет не можеше да чуе нищо от глъчката и музиката наоколо, макар гласът му да бе усилен с магия. Можеше обаче съвсем ясно да различи червената рокля на Велахе.
– Можеш ли да я застреляш от тук? – попита тихо.
– Не, има бариера около тях. Мога да я разбия, но не и преди някой да се усети. Няма да я стигна, преди да я приберат в безопасност и да тръгнат след нас. – поклати глава, след което посочи с ръка малко в страни към група хора, които се кривяха странно и хвърляха нещо през рамо. – Но виж ги тези.
– Какво, нечистите да го вземат, правят?
– Ритуал за среща с Камъка. – обяви сериозно Чарли и се ухили на учуденото и изражение. – Виж там. – и посочи към друга група, които в момента ходеха клекнали като пилета, след което по сигнал се изправиха и вдигнаха ръце към небето, преди отново да клекнат: – Някои хора вярват, че трябва да изпълнят определени ритуали, след което да пипнат камъка, за да може късмета да ги сполети и болните да оздравеят.
Елизабет продължи да наблюдава странната хореография, която включваше все по-странни движение, като през цялото време се стараеше да не поглежда към Велахе и да търси Сам до нея. Не се справяше особено успешно.
И понеже бе особено мазохистично настроена днес, засили зрението си с атма, така че да я вижда по-добре. От разстоянието от няколко улици не можеше да я види ясно, но не й бе необходимо. Тя бе прекрасна. Висока, стройна, с женствени, съблазнителни извивки, за каквито Елизабет можеше само да си мечтае. Виждаше алените й устни и почти златният оттенък на кожата й и знаеше, че чертите на лицето й щяха да са деликатни. Ако не бе червеният цвят на косата й, вдигната в сложна прическа, и ако Лизи не знаеше колко го ненавижда Сам, щеше сериозно да се зачуди какво въобще прави с нея. Честно казано, и в момента мисълта мина през главата й. Защо би избрал да бъде с грозноватата селянка, когато пред него стоеше фея от приказките?
Смъмри се на ум, отвратена отново от себе си. Сам бе насилван откакто се помнеше, а ето я нея, страдайки от ниско самочувствие.
Отново насочи вниманието си към групата с молещите се и този път решително го задържа там.
– Няма ли да е по-лесно да идат при лечител? – попита. – Със сигурност ще имат едно-две разтегнати сухожилия по-малко.
– Ти си срам за всички жрици, малката. – ухили й се мошеника: – Въпросът не е в лечението, а в това, че камъкът е специален и ще могат чак след няколко месеца да го видят отново. Няма заради едно разтягане да си изпуснат шанса за късмет, просперитет и богатство.
Лизи изсумтя и забърса с пръст останалите сълзи от очите си. Чак когато погледна размазания по показалеца си черен молив си даде сметка как трябва да изглежда.
На бас, че Велахе никога нямаше размазан грим, помисли си кисело и започна да се бърше в нещастен опит да не прилича на миеща мечка.
– A забеляза ли още какво се случи около Камъка? – попита я след няколко минути Чарли, след като кралското семейство и гостите им се бяха изредили да го пипнат и сега група ходеща назад младежи се приближаваше към него.
Лизи съвсем ясно долови приповдигнатата нотка в гласа му. Нямаше я преди, макар да се стараеше да звучи весел и безгрижен заради нея. Загледа се отново към площада, опитвайки се да види онова, което бе предизвикало промяната, но не успя.
– Какво? – предаде се и попита.
– Нали виждаш как всички са въодушевени от възможността да се докоснат до Камъка? – попита я и я изчака да кимне, преди доволно да добави: – Аз пък съвсем случайно внимателно гледах цялата церемония до момента и забелязах, че една личност в червено дори се отдръпна малко по-далече от него.
Веждите на Елизабет литнаха нагоре.
– Мислиш, че се пази от него ли?
– Да се сещаш за друга причина да е единствената в цял Ан Налат, която да страни от Камъка, при положение, че мястото й е на първия ред и буквално може да седне отгоре, ако поиска?
Лизи погледна към площада и имперското семейство. Велахе действително се държеше настрана – толкова далеч от Камъка, колкото й бе възможно да застане. Надеждата се надигна плахо у нея.
– Помниш ли онези легенди и песни, за които ми разказа? За оръжието от техния свят, с което можеш да отнемеш живота им толкова лесно, колкото и на човек? Казват, че Камъка се е появил заедно с идването на демоните.
– И аз така съм чул. – потвърди й, след което се приведе към нея и тихо добави: – Знаеш ли какво още знам? Знам за една кама, чието острие е от същият този камък и която съвсем случайно със Сам откраднахме на онази злополучен бал, на който ме набедиха за убиец.
– Какво? – възкликна тя и побърза да сниши глас. – Кама?
– Много красива, малка и фина кама, която Валехе беше изпратила Сам да открадне. – при това Лизи леко се наведе напред, а Чарли съвсем лежерно обясни: – А след като я открадна, ми я даде да я скрия, така че да не може да й я даде. Не ти ли се вижда някак… подозрително?
И още как.
Елизабет отново се вторачи във вещицата. Ираж – Сам – не се виждаше никакъв. Надеждата й започна да расте и да разцъфва, прогонвайки тежестта в гърдите й. Ако него го нямаше този път…
– Можем да опитаме още сега. – каза на Чарли и стисна ръката му. – Наблизо ли е камата?
– За съжаление е далеч, а и не мога просто да я донеса. Нужни са малко по-специфични приготовления, за да остане скрита. – каза замислено, но Лизи нямаше възможност да зададе повече въпроси, защото към тях се запъти Хирса.
Стражът веднага размаха ръка, за да им привлече вниманието, след което забърза към тях, ухилен до уши и със светнал поглед. В ръката си държеше един-единствен стрък цвете. Имаше деликатен цвят, изграден от пет заострени листенца, които сякаш излъчваха мека синкава светлина в нощта, създавайки усещането за нещо магично.
– Здрасти, Лин! – поздрави весело, когато спря пред тях: – Търсих те около площада и камъка, но те нямаше. Едва те намерих чак тук!
Елизабет едва потисна измъченият си стон. Търпението й в момента представляваше една много тънка нишка, която заплашваше да се скъса всеки момент. Първо целият вчерашен ден, в който тъкмо намираха някаква следа, само за да се окаже грешната, а накрая се оказа, че ще й се наложи да чака, за да направи каквото и да е. После трябваше да се усмихва на убийцата, а след това страхът, че ще умре днес, който се оказа неоснователен, защото Сам издърпа чергата изпод краката й в последния момент. И сега, когато май се оказа, че всъщност имат нещо, което е в състояние да убие демон, трябваше да се занимава с Хирса. Отново. Колко пъти днес щеше да й се налага да разговаря с него? И защо й се усмихваше, сякаш последният им разговор въобще не се бе състоял? Сякаш не го бе заплашила?
Не му се усмихна. Дори не си направи труда да скрие нежеланието си да разговаря с него.
– Нарочно е. – каза му и усети учудения поглед на Чарли върху себе си.
Усмивката на Хирса леко трепна, но отказа да слезе от лицето му.
– Радвам се, че все пак успях да те открия. – каза й невъзмутимо. – Исках да те поздравя за страхотния танц, а и да се уверя, че си добре след инцидента в павилиона на а‘азвама.
Лизи разпери ръце встрани и повдигна рамене.
– Ето, добре съм. Можеш да си вървиш спокойно.
Този път усмивката на гвардееца потрепна по-осезаемо.
– Това май отговаря на въпроса ми дали ще се съгласиш да се разходим заедно из фестивала. – въздъхна нещастно и попита: – Поне ще ми разрешиш ли да ти я подаря? За теб я взех и много бих искал да ти я дам.
Елизабет стрелна с поглед цветето. Знаеше колко скъпи са растенията в Хайрани и започваше да се чувства малко зле, но бе опитала да е внимателна и Хирса не бе схванал намека.
– Няма да го оценя както ти се иска да го оценя. Подари го на някоя, която ще го направи.
– Все пак искам да го дам на теб. – каза. Внимателно се приближи към нея и й го подаде. – Отива ти. – и свенливо добави: – Красива си.
Елизабет погледна цветето и дори не се помръдна, за да го приеме.
– Да.
Хирса премига толкова глупаво насреща й, че Чарли най-сетне не издържа и се изсмя, което явно стресна гвардееца, давайки му възможност да скрие объркването си с недоволство.
– И не само й отива, но е и толкова своенравна, колкото амарата. – каза невъзмутимо Флетчър.
– Чакай, това е амара? – попита го стреснато Лизи.
– Да. – потвърди й мошеника.
– Каза, че не си ги виждала. – усмихна й се мило Хирса.
– Не. – тя се вгледа в нежните листенца, искрящи със своя собствена светлина. Никъде не бе виждала точно такова синьо – едновременно плътно и деликатно, почти призрачно. Наистина ли Сам виждаше очите й така? При мисълта за него, за това как той трябваше да й покаже тази амара, в гърлото й заседна буца. Лизи преглътна и добави тихо. – Не бях.
– Радвам се, че ти харесва. – каза Хирса и почака още малко с протегната ръка, но когато тя не посегна да вземе цветето, той просто отчупи дръжката му и внимателно го закрепи в косата й от лявата страна. Отдръпна се и й се усмихна. – Наистина си красива.
Дори и Елизабет да искаше да каже нещо, такава възможност не й беше дадена, защото Сам буквално връхлетя при тях. Хвърли един бърз поглед на Хирса, преди вниманието му да се закове на нея и цветето в косата й. Казра изръмжа и изскърца със зъби, преди с две крачки да се озове пред Лизи и да я хване за ръката.
– Идваш с мен.