Без да пуска ръката й, Сам се изправи и тръгна по улицата. Първите няколко крачки се чувстваше слаб, но се постара да не залита, за да не тревожи Лизи. Щеше да се погрижи да се нахрани по-късно, а до тогава регенерацията щеше да се справи с травмите по самото тяло. В момента нямаше сила на земята, която да го спре да покаже на Елизабет какво й е приготвил. Беше му отнело месец, за да бъде всичко така, както го искаше.
Малко по-бавно от предвиденото все пак стигнаха двуетажната къща. Самата постройка не беше от най-големите в Ан Налат, но бе обградена от просторен двор, който на свой ред бе заграден от висока каменна ограда. Сам тръгна покрай нея, докато не стигна вратата. Щом натисна дръжката и я отвори, Елизабет заби пети в земята.
– Какво правиш? – прошепна остро и погледна към тъмните прозорци на къщата. Най-вероятно собствениците се веселяха на празника. – Не можем просто да влизаме с взлом в чужд дом, Сам.
– Не е с взлом. Вратата е отключена. – изтъкна й.
Елизабет го изгледа кисело.
– Не можем да влизаме в чужд дом ей така. – каза му, изговаряйки думите бавно. – Грешно е.
– Собственикът няма нищо против.
– Говорил ли си с него? – попита го с подозрение.
– Не. – отвърна. Очите й се присвиха заплашително и той се усмихна криво. – Не се тревожи, амара. Собственикът знае, че ще ти правя изненада и няма нищо против. Всичко е уредено. Наистина. – и докато го казваше, отвори вратата и просто я дръпна вътре.
– Ако изненадата е, че днес все пак ще завърша зад решетките, ще съм ти много сърдита. – измърмори тя, тътрейки крака след него.
– Не, не е това. – усмихна се леко. Мястото беше зад ъгъла на къщата, така че той спря и я попита: – Лизи, ще си затвориш ли очите?
Дори кръвта не успя да замаскира нетърпението и вълнението на лицето му. И макар Елизабет въобще да не беше сигурна, че да бъдат тук е съвсем законно, нямаше как да не прихване поне малко от него. Може би след неговата изненада, тя щеше да му покаже своята.
Затвори очи и му се усмихна леко.
– Пази ме да не падна.
– Винаги. – обеща й, а в следващия миг просто я вдигна на ръце. Тя ахна и обви ръце около врата му, като секунда по-късно се намръщи с явното намерение да спори. Той я прекъсна, като я целуна по носа и доволно заяви: – Така няма да паднеш.
Няколко крачки по-късно стигнаха. Сам се огледа. Избра ъгъла, при който Лизи ще може да види възможно най-много и я остави да стъпи с гръб към него, придържайки я, докато застане стабилно.
Приведе се и прошепна в ухото й:
– Вече можеш да отвориш очи.
Елизабет бавно отвори очи и дъхът й секна. Някой бе събрал лъчите на луната и сега тя се намираше в средата на море от тях. Стотици лунни късчета искряха с неземна светлина. Амари. Цяла градина с амари. Лизи никога не бе виждала нещо по-красиво. Сини пламъци от звездите.
Когато се обърна към Сам, за да му каже точно това, с крайчеца на окото си улови как синкавата светлина се отразява в нещо и осъзна, че се намират до малко, кръгло езерце. Цъфнали лилии плаваха в него, огрявани от сиянието на цветята. Тъмните му води бяха като огледало, в което Луната и нощното небе, окъпано с хиляди звезди, се оглеждаха, а магическата светлина се пречупваше отново и отново, и отново.
И в този момент Лизи реши да забрави, че някой друг й е показал амарите пръв. Това щеше да е първият й спомен за цветята. Това щеше да е моментът, към който щеше да се връща. Тя затвори очи за момент и вдиша дълбоко деликатния аромат, а когато ги отвори, погледна към Сам. Черните му очи се плъзнаха по лицето й напрегнато. Сякаш наистина се съмняваше, че да я заведе тук и да й покаже тази магическа градина ще й хареса. Тя се повдигна на пръсти, прегърна го през врата и го целуна. Възнамеряваше да е съвсем кратка, нежна целувка, но в момента, в който усети ръцете му около кръста си и езикът му погали нейния, осъзна, че днес много малко я делеше от това никога да не може да почувства топлината му отново. Сега можеше да е мъртва. Сега можеше да се скита с разбито сърце по улиците. Но вместо това бе тук с мъжа, когото обичаше повече от всичко. Притисна се към него и задълбочи целувката.
Сам усети нуждата й. Не беше онази изпепеляваща физическа страст, а просто желание да се увери, че всичко е наред. Че той е тук, до нея. Че и двамата са живи и онова, което имаха – това малко щастие – все още е цяло. Той разбираше тази нужда, защото сам я изпитваше.
Два пъти. На два пъти за малко да я загуби днес. Мисълта за това сковаваше всеки фрагмент от него, караше всяка тънка струйка дим да замръзва. Щеше да умре без нея. Не и физически – през годините с Малора бе опитвал да сложи край и така и не бе намерил начин. Щеше да продължи да диша, да ходи, да говори, да убива. Но пак щеше да е мъртъв. Светлината, цветовете, смехът, любовта – всичко това щеше да си е отишло с нея. Идеята, че тя не знаеше какво значи за него и с действията и бездействията си я е накарал да повярва дори за секунда, че би избрал друга… Прегърна я по-здраво. Целуна я по-дълбоко. Щеше да й покаже. Боговете му бяха свидетели, щеше да й докаже.
След цяла вечност Сам успя да намери достатъчно воля, за да прекъсне целувката. Опря чело в нейното и за известно време остана така, заслушан в забързаното й дишане.
– Да разбирам ли, че ти харесва? – попита я.
Лизи се усмихна и потърка нос в неговия.
– Определено няма да сбъркаш. – каза му и се отдръпна, за да огледа градината отново. Ухили се глупаво. – Наистина ли ти напомням за тях?
– Засенчваш ги. – отговори й, без дори да се замисли.
Елизабет винаги се изненадваше, когато погледне към него, след като й е казал нещо такова, и открие, че е напълно сериозен. Бе получавала комплименти от други преди, като някои от тях може би дори бяха искрени, но преди да срещне Сам, нито един не бе карал сърцето й да подскача щастливо.
Надигна се, за да го целуне, а когато се насили да отдели устни от неговите, отново се огледа. Тя и нейният убиец насред море от бледа светлина.
– Сякаш сме в някоя приказка. – сподели му малко срамежливо мислите си. Започна разсеяно да си играе с косата на врата му. – Благодаря, че ме доведе тук, за да ги видя.
– Щяха да са по-хубави, ако не ги беше видяла преди това.
Елизабет наклони глава на една страна с много объркано изражение.
– Какво имаш предвид? Не съм ги виждала преди.
Той отвори уста, за да й припомни цветето в косата, но после размисли и вместо това попита:
– Сигурна ли си?
Тя погали бузата му и кимна.
– Ти ми ги показа пръв, Сам.
Той се усмихна. Нямаше никакво намерение да спори с нея. Приглади косата й назад и нежно я целуна, а тя притвори очи. Не знаеше за нея, но той винаги щеше да помни почудата и удоволствието на лицето й, когато видя цветята. Не бе имал много възможности да я зарадва досега. Изведнъж стомахът му се сви, когато се сети за втората част от плана му за вечерта. Толкова рядко се чувстваше нервен за каквото и да е, но сега нямаше представа как тя ще го приеме след случилото се по-рано. Лизи усети промяната в него и се отдръпна. Очите й искряха като звездни езера заради целувките му, но го гледаха с тревога.
– Какво има? – попита го.
Сам се поколеба. Може би не беше добра идея. Може би щеше да е най-разумно да го остави за друг път. Но… искаше тя да знае. Дори и да го отхвърлеше.
Пое си дъх и изправи рамене.
– Имам още нещо за теб, амара. – каза й. Бръкна в джоба си и стисна предмета, който пазеше вътре сякаш от цяла вечност. Протегна стиснатият си юмрук към нея и разтвори длан. – Ще я носиш ли?
Дъхът й секна. В ръката му стоеше истинско бижу. Гривна с множество сребърни мъниста, с оникс, сапфир и други камъни, нанизани на връв, сплетена в сложна, деликатна плитка. Червена връв. Сърцето й запрескача бясно и за момент Лизи се почувства опиянена от вълнение и щастие. Идваше й да заподскача, да го целува, да се смее. Само че Сам всъщност не й бе предложил нищо конкретно. Погледна го несигурно.
– Това е…?
– Гривна. – изтъкна й очевидното Сам, след което нервно започна да й обяснява: – В камъните са вплетени различни заклинания. Например в сапфира има заключена бариера, която да те предпази от удар, а в този оникс е малко огнено заклинание. – след което завъртя и посочи друг камък: – А тук е сложено заклинание, което ще те скрие, ако стоиш неподвижно. В този до него има заклинание, което ще подсили регенерацията ти. В някои от сребърните има вплетени и други неща, а пък самата връв е заздравена, така че никога да не се износва или скъса. – изброи бързо и преди да се е разколебал, добави: – А и в Хайрани това значи, че си заета.
Ентусиазмът на Елизабет бе поспаднал по време на изброяването на техническите спецификации на гривната и разочарование бе започнало да се прокрадва. Тъкмо бе започнала да се бори с него, за да задържи усмивката си, упреквайки се, че е неблагодарна да се чувства така, когато й подаряват нещо безценно, когато чу последните му думи и рязко вдигна лице към неговото.
– Годежна гривна? Анджари?
– Да. – потвърди й напрегнато и улови погледа й със своя. – Искам да съм с теб, Елизабет. Искам първи да ти показвам всичко ново. Първи да виждам как погледът ти блести от щастие и да знам, че съм бил до теб в този миг. Искам да те гледам как спиш сгушена в мен и да видя мига, в който се събуждаш. Искам заедно да обиколим света и този път да ми покажеш защо е красив и как изглежда, когато е светъл. Но повече от всичко искам да мога да съм до теб. Просто да съм до теб. Да споделя живота си с теб. – пое си дъх и пристъпи по-близо до нея. – Ще я приемеш ли, амара?
За момент Елизабет не бе способна да отговори. Притиснала устни с длан, можеше единствено да се взира в него, докато думите му попиваха в душата й. Не можеше да повярва, че това наистина се случва. Имаше чувството, че сънува, но доказателството, че всичко това бе реално, се криеше в напрегнатите му черни очи.
– Да. – закима тя и се засмя през сълзи, протягайки ръката си към него. – Да, Сам. Приемам я.
Той започна да диша отново. Ухили се глупаво насреща й и побърза да сложи гривната на тънката й китка. Пръстите му леко трепереха и не можа от първия път да закопчае фината закопчалка, но в крайна сметка успя и доволно й обяви:
– Готово!
Елизабет се хвърли на врата му и започна да го целува, все още смеейки се и плачейки едновременно, а Сам с готовност я прегърна през кръста, повдигна я и леко я завъртя. И в най-смелите си мечти не си бе представяла, че той всъщност ще й предложи. Не и сега, когато все още имаше толкова много неизяснени неща и докато Велахе все още бе жива и представляваше заплаха за тях. Но той трябваше да е поръчал гривната преди седмици, за да има време всички заклинания да бъдат вградени в нея. Беше го планирал. Преди всичко да се обърка днес. Преди тя да започне да се чуди.
Като осъзна това, стана по-трудно да спре сълзите, особено когато целувката му стана нежна и утешаваща. Но Лизи за пореден път днес се помъчи да се стегне. И тя имаше планове, които искаше да изпълни.
– И аз имам нещо за теб. – прошепна до устните му.
– Така ли? – попита я изненадано Сам. Напрежението, появило се в тялото й, му подсказа, че е нещо важно. – Какво?
– Онова, което с Рамая криехме от теб. – каза му и размаха леко крака във въздуха. – Пусни ме, за да ти покажа.
Той я погледна престорено тъжно, открадна си още една целувка и чак тогава я остави да стъпи на земята. Вълнението в усмивката й, докато бъркаше в джоба на своя панталон, беше очевидно.
– Вероятно вече знаеш какво е. – каза му.
Внезапно пръстите й се бяха вдървили и изстинали, докато се свиваха около предмета. Нямаше представа защо започна да се притеснява и срамува изведнъж, но й бяха необходими няколко мига, за да измъкне ръката си и да му покаже какво точно бяха правили двете с Рамая толкова време.
В дланта й лежеше гривна. Бе по-широка от онази, която той й подари. Очевидно предвидена за мъжка китка. Имаше само три сребърни мъниста, но също така и тя имаше червена връв, сплетена по съвсем традиционен хайрански начин.
Сам я гледаше и не можеше да повярва на очите си. Дори в най-смелите си мечти не беше предполагал, че някога някой би му предложил това. Да, Елизабет го обичаше и той го знаеше, но не беше смятал, че е готова на това. Знаеше, че двете с Рамая замисляха нещо и заради това ги беше оставил, но очакваше някаква дреха, кутийка или нож. Може би дори ръкавици или нова маска, но не и нещо такова. Още по-малко, след като само преди няма и час Елизабет беше готова да си тръгне от него завинаги. Последната мисъл го накара да вдигне учуденият си поглед от подаръка към лицето й. Тя все още стоеше със сведени смутено очи.
– За мен ли е?
Лизи кимна, мъчейки се трескаво да си спомни поне едно изречение от речта, която бе планирала. Мозъкът й обаче бе решил да си вземе почивка и тя просто не можа да се сети да каже нищо друго, освен едно тихо:
– И аз искам да съм с теб, Сам.
Няколко прости думички, казани свенливо и с поруменели страни, но изведнъж накараха света около него да стане едно невъобразимо място, в което му се искаше винаги да живее. С Елизабет.
– Ще ми я сложиш ли? – попита я и протегна ръката си към нея.
Тя кимна отново. Нейната гривна нямаше закопчалка. Рамая й бе показала как да сплете червените нишки и къде да сложи мънистата и сега всички малки несъвършенства, всички дребни пропуски, които бе допуснала, изведнъж се набиваха в очите й. Но принцесата й бе споделила и за още една част от ритуала и Лизи с облекчение откри, че мозъкът й все пак не се е изпарил съвсем от притеснението.
– С тази гривна под лъчите на пълната луна и пред всички Богове ти се вричам. – гласът й трепереше почти толкова, колкото и пръстите й, докато завързваше гривната около китката му. – Нека червената връв свърже съдбата ми с твоята така, както лъчите на луната свързват небето и земята.
За пореден път тази вечер Сам стоеше и гледаше Лизи, без да може да помръдне от страх да не развали момента и той да се окаже сън. Само че гривната натежа на китката му, а Елизабет вдигна зачервеното си лице към него и му се усмихна срамежливо.
– Знаеш ли какво значи това, амара? – попита я притихнало Сам.
– Че съм твоя. Официално. – нервно затъкна кичур коса зад ухото си. – Казах го пред Боговете, Луната и амарите. Няма много по-официално от това тук.
– Така е. – съгласи се с нея Сам и се ухили глупашки насреща й. Хвана ръцете й в своите и я погледна в очите. – С тази гривна под лъчите на пълната луна и пред всички Богове ти се вричам. И нека червената връв свърже съдбата ми с твоята така, както лъчите на луната свързват небето и земята. – тя го гледаше с леко разтворени от почуда розови устни. Той дори не искаше да се опитва да им устои и се приведе, за да ги целуне. – Съдбата ми е с теб, амара, а скоро – и животът ми. Сега и аз ти принадлежа.
С изричането на последните му думи Елизабет можеше да се закълне, че усети нишката, която свърза нейната душа с неговата. Може би романтичните книги й бяха размътили съвсем главата, може би бе почувствала фрагмента от него, който живееше в нея, но изведнъж усещането за него, за тях, отне дъха й.
Носеше гривната от известно време в себе си, като й се бе искало днес да бъде денят, в който ще му я предложи. Лашкаше се обаче между желанието да му се врече съвсем официално и нежеланието да го обвързва към себе си, след като – в най-оптимистичните си фантазии – днес щеше да бъде първият му ден, в който щеше да принадлежи само и единствено на себе си. В по-песимистичните кошмари да му я даде въобще не присъстваше като дилема, защото щеше да е мъртва или всичко щеше да се е сбъркало необратимо по някакъв друг начин. Във всеки случай не бе очаквала той да повтори клетвата. И ако това не й стигаше, Сам току-що се бе заклел пред същите Богове, Луна и амари, че ще се бори, за да се освободи и да сподели живота си с нея.
Тя преглътна няколко пъти, мъчейки се да намери някакви думи. Обикновено я биваше с тях, но не и днес. Затова се отказа и просто обви ръце около врата му, придърпвайки го за целувка.
Сам не загуби и миг да изпълни желанието й, впивайки устни в нейните и притискайки я към себе си. В главата му започваха да се въртят все по-малко невинни мисли и в доста от тях амарите по земята щяха да бъдат хубаво измачкани, но преди да успее да приведе която и да е от идеите си в действие, усети, че са наблюдавани. Пусна Елизабет и я премести зад гърба си, готов да я защити от каквото и да следваше, но просто замръзна, когато осъзна каква точно е заплахата.