Фантомът спря пред боядисан в избеляло жълто четириетажен блок. От двете му страни имаше два еднакви с единствената разлика, че единият бе лилав, а другия – убито оранжев.
– Тук е. – каза съществото.
– Тук? – повтори Чарли замислено и огледа отново олющената сграда. – Да, трябваше да се досетя, че е нещо такова. – позасмя се и каза на Лизи: – Една от сградите на Сам е.
Естествено, помисли си тя. Кварталът не беше от най-лошите, но беше и далеч от богатите. Чарли на два пъти бе отказвал да следва насоките на фантома да минават по дадена уличка, защото била територия на някоя си банда. Едва ли тук някой щеше да надникне дори през прозореца си, ако чуе съмнителен шум или писък.
– Сега ме пусни! – изцвърча съществото и политна нагоре.
Лизи дръпна нишката от кръв, която свързваше пръста й с противното му телце.
– Още не.
– Имахме сделка!
– Точно така. Първо ме отвеждаш там, където искам да ида. След това те пускам.
– И сега ще проверим дали си си заслужил свободата. – каза Чарли и пристъпи към вратата, побутвайки я, колкото да надникне вътре, преди да я отвори широко и да обяви: – Чисто е.
Фантомът полетя напред, а Лизи го последва вътре. Входът беше тесен със стълбище директно пред тях и желязна врата на стената вдясно. Съществото ги поведе към нея, като понечи да премине през нея, но кървавата примка му попречи.
– Там е. – каза сърдито и закръжи пред вратата.
– Значи към мазето. – заключи Чарли.
Отвори и отново подозрително огледа тясното и мрачно коридорче пред тях. След малко явно остана доволен, че нямаше плъхове, паяци и прилепи, които да ги нападнат, защото протегна ръка и над нея се оформи сфера светлина, която освети пътя пред тях.
Коридорът наистина беше тесен. Стените му сигурно почти се опираха в рамената на Сам, когато минаваше по него. За щастие не беше много дълъг. Постройката беше ниска, с общо шест апартамента в него и явно всеки от тях имаше мазе, защото подминаха пет врати, преди Чарли да спре пред шестата, която беше боядисана в същата олющена, кафяво-сивкава боя като тях. Трябваше да е заключена, но той просто я бутна и тя се отвори. Сферата в ръката му освети помещение, в което бяха натрупани няколко кашона, един стар стол, пробита кофа, а до едната стена имаше изправена етажерка, отрупана с всевъзможни боклуци, буркани, парцали и инструменти.
– Тази е. – обяви уверено мошеникът.
– Откъде знаеш? – попита Лизи.
– Подредено е с неговия артистичен замах. – каза Чарли, като посочи с ръка помещението. – А и зад етажерката се усеща лекото гъделичкане на прикриващо заклинание. Трябва да призная на Сам, че е задобрял, но все още изглежда като кръпка на стената.
Докато говореше, отиде до въпросната етажерка и я изгледа, преди да се опита да я отмести и всъщност да я помръдне няколко сантиметра. След което псувайки тихо дебелите, мускулести горили, докато температурата в стаята падна малко, а под шкафа се образува тънък слой лед, с помощта на който Чарли доста по-лесно успя да го отмести и да освободи стената.
– Виждаш ли? – попита я, като погали леко голата стена и сякаш с движението дърпаше някакъв воал, който криеше доста солидна, метална врата. – Ето го нашият вход. Изглежда хвърчилото ти не те е излъгало.
– Казах ти! – фантомът заподскача нагоре-надолу във въздуха. – А сега ме пусни!
– Разбрахме се, че първо ще ме заведеш там, където искам да ида. – отряза го Елизабет и попита Чарли: – Има ли други заклинания по вратата?
– Още няколко, но скоро няма да ги има. – отговори й, без да я поглежда и докато приклякаше пред вратата: – Викай останалите.
Лизи излезе пред блока и помаха на двамата мъже в началото на улицата. Бахрам и Заян чакаха там в случай, че има капан или някой се опита да им устрои засада. Елизабет бе очаквала да се появят само те, но практически всички останали стражи от храма чакаха да се свържат с тях, за да пристигнат. Дори не се бе наложило да ги убеждава. Каза им само, че Сам е загазил и е замесен демон. Те й натикаха раницата с фантоми и попитаха къде трябва да отидат.
Сега Лизи им даде знак, че могат да повикат останалите и на свой ред извади розовия кристал от джоба на кожените си панталони. Капка кръв и щипка атма по-късно и вече се бе свързала с Хирса.
– Намерихме го.
– Къде сте? – гласът му прозвуча така, сякаш идваше през доста запушена тръба.
– Намерихме входа към тунела. – отвърна тя и се обърна към приближаващите стражи. – Как се казва улицата?
– Каменоделска петдесет и осем. – отвърна Заян.
– Чу ли? – Лизи приближи кристала до устата си.
– И ще се доверите на фантом и Сянка? – чу се още по-приглушения глас на Ръдфорд.
– Щом Елизабет казва, че е там – за мен е достатъчно. – отговори му Тамеш. – Никой не ви кара да идвате. – след което явно разговора се насочи към нея, защото далшира добави: – До четвърт час сме при вас.
Лизи чу наченки на мърморене от страна на страшниците, но връзката бе прекъсната от Хирса, преди да е успяла да му се наслади.
– Защо трябва да работим с тях? – попита Бахрам сприхаво.
– Защото са единствените хора с някакъв опит срещу демони. – отвърна Лизи. Стражът изсумтя недоволно и тя се усмихна криво. – В краен случай ще ги ползваме като щитове.
Това вече развесели мъжете, а тя бръкна в другия си джоб за втория розов кристал. Чарли бе изработил него и близнакът му за връзка между нея и стражите, така че тя го захрани и им каза къде да дойдат.
Сега оставаше само да изчакат всички да се съберат и Чарли да отвори вратата.
Елизабет не искаше да чака повече. Цяла нощ не бе мигнала, стискайки годежната гривна на Сам, докато съзнанието й рисуваше всякакви варианти всичко да се обърка.
Тя беше обикновена Сянка. Може да бе обучена от Ка‘Раим, но й липсваше физическата сила да подкрепи каквито и умения да имаше. И като говорим за умения – нейните не бяха нищо особено. Надяваше се фантомите да помогнат малко тук, но макар да изяде всички двадесет, енергията от тях едва можеше да бъде сравнена с онази, която получи от Сам, когато откъсна от него. А сега бе въвлякла и мъжете му във всичко това. Ако нещо се случеше с тях, тя щеше да е отговорна.
Не можеше да разбере защо всички я слушаха. Защо й позволяваха тя да организира всичко? Страшниците сякаш се явяваха единствените с капка разум.
Лизи стисна медальона с дървото на Нартия и отправи поредната молба към Боговете да им помогнат. Някак налудничавият им план да проработи и всички да се приберат заедно живи и здрави.
Минутите се точеха мъчително бавно. Елизабет имаше чувството, че са минали години, когато най-накрая видя Хирса и Тамеш да се задават по улицата. И двамата бяха облечени в сходни на нейните кожени дрехи. Бяха удобни за поставяне на руни и задържаха заклинанията по-добре, бе й обяснил Сам веднъж, когато го попита няма ли да му е по-леко с лен или памук.
– Тук ли е? – попита далшира, докато оглеждаше критично сградата. – Очаквах нещо по-… необичайно.
– И аз. – призна му Лизи и се огледа зад тях. – Къде са страшниците?
– Ще дойдат по двама – трима, смесени с гвардейците. – отговори й далшира. – Защо? Трябва ли ти някой от тях? Магьосник?
Лизи поклати глава.
– Чудех се дали не са се отказали. – усмихна му се криво. Стрелна Хирса с поглед и после пак се обърна към Тамеш. – Може ли да поговорим? На саме?
– Да. – съгласи се веднага той и стрелна с поглед гвардееца, карайки го да си затвори устата и да преглътне възражението си.
– Ще отида да видя какво прави Флетчър. – каза доста недоволно Хирса и замарширува към вратата, която Лизи му посочи, последван по петите от двамата стражи.
– Какво има? – попита я далшира, когато спряха да чуват обувките им.
Лизи осъзна, че пак си играе с медальона и си наложи да отпусне ръка до тялото си. Това можеше и да е една от най-лошите й идеи, но щеше да е по-зле, ако не го направеше.
– Сигурно си чул за Нашад?
– Да. – той задържа погледа си върху нея няколко мига, сякаш се чудеше дали иска да попита. Накрая явно реши. – Знаеш ли нещо по въпроса?
Тя кимна и си наложи да не свежда поглед.
– Знам всичко.
Разказа му как Нашад я бе подмамил до склада, какво й беше казал и как я бе нападнал. Обясни му и за двете перли и как според нея така Велахе е успяла да постигне някакъв баланс. Лизи нямаше отговор на въпроса му защо се е държал напълно нормално през останалото време, а с нея е бил неадекватен. Каза му как го е убила. Единственият детайл, който изпусна, бе намесата на Калахан. Двамата може и никога да не постигнеха примирие, но тя му дължеше живота си след вчера. Ако някой трябваше да понесе последствията, щеше да го направи тя.
Тамеш не каза нищо за много дълго време. Елизабет не можеше да разчете нищо по изражението му, макар ударите на сърцето му да издаваха, че въобще не бе толкова спокоен, колкото изглеждаше.
– Значи през цялото време убиецът е бил един от моите. И аз не съм забелязал нищо. – каза накрая тихо. После си пое дъх, махна леко с ръка, сякаш да изхвърли всички мисли от главата си, и измери Лизи с поглед: – Ти добре ли си? Трябва ли ти нещо? Мога да кажа на останалите да донесат още фантоми. – при което лицето му се изкриви в безрадостна усмивка. – Ако изобщо може да им се вярва.
Тя не можа да скрие изненадата си.
– Аз? Аз съм добре. – отвърна и запелтечи: – Съжалявам, че не можах да го задържа някак. Може би има някакъв начин процесът да се обърне…
– Съмнява ме. По това, което с Флетчър сте ми казвали, той е бил мъртъв в мига, в който перлата е влязла в него. – поклати леко глава далшира и отпусна ръка върху рамото на Елизабет. – Справила си се повече от добре.
Тя го изгледа, сякаш е откачил.
– Убих един от хората ти. – напомни му.
– За което аз ти платих. – отговори й и постави другата си ръка на другото й рамо, карайки я да застане с лице към него. – Наех те да намериш убиеца на жриците и да го спрем. Всъщност те наех само да го намериш, защото не исках да се излагаш на опасност и преди сестра ми да те хареса. Така че си се справила добре. Премахнала си една огромна заплаха. Свършила си много повече, отколкото се изискваше от теб, Елизабет. Справила си се добре.
Тя не знаеше как да реагира или какво да каже. Честно казано се чувстваше неудобно, че получава похвала, особено за нещо такова. Не мислеше, че я заслужава. Също така не можеше да повярва, че някой друг освен Сам ще й каже „браво“, че е убила някого.
За щастие бе спасена от това да отговори някак от страшниците, които се появиха точно в този момент. Никога не бе смятала, че някога ще е доволна да ги види, но сега даже се усмихна на Калахан и му помаха, сякаш той не я виждаше. Сега той гледаше нея, сякаш си е изгубила ума.
– Събираме се в мазето на сградата. – каза им, като наближиха.
– Естествено, че ще е мазе. – въздъхна Калахан и погледна към отворената врата. – Предполагам, че пътят е натам?
– Правилно. – отговори му Тамеш и много незавоалирано ги подкани да продължат към мазето. – Ще дойдем при вас, когато всички пристигнат.
Елизабет очакваше някакви коментари и недоволство от страна на страшниците, но явно дори те не бяха толкова неразумни да се възпротивят на далшир. Ръдфорд и Финиан тръгнаха към блока, а Калуш ги последва, тътрейки крака. Изглеждаше й блед и недоспал и сякаш беше някъде другаде. Сигурно някъде с Израри, помисли си Елизабет и побърза да прогони чувството за вина, което е прободе.
Отне им още половин час, за да съберат всички. В крайна сметка групата им наброяваше около шестдесет души – тридесетина от общо малко над четиридесетте стражи на Сам и горе-долу толкова гвардейци и страшници. Не всички можеха да се съберат в тясното коридорче на мазето, така че повечето чакаха разпръснати покрай блока и във входа му.
Лизи знаеше, че не могат да останат така много дълго. Ако някой все пак повикаше градската стража, новината, че нещо се случва, можеше много бързо да достигне до Велахе и да изгубят така или иначе съмнителния елемент на изненада. Проправи си път през коридорчето, което с големите въоръжени мъже в момента почти и докарваше клаустрофобия, и се спря до Чарли.
– Как върви? – попита го.
– Чудесно! Тъкмо приключих. – оповести доволно мошеника. – Имаше поне десетина бариери, които да те превърнат в жива факла, ако стъпиш на грешната плочка или влезнеш в тунела неканен, и друга, която веднага след това да те превърне в леден блок. – оповести, докато взимаше един атеш от претрупания шкаф до него и го палеше. – Сигурно, за да не се размиришеш и съседите да викнат стражите. Е? Готови ли сте да видим какво още ни очаква вътре?
– Да вървим. – съгласи се Лизи и подръпна кървавата каишка на фантома. – Води.
Съществото изсъска и изхвърча напред. Чарли се мушна пред Елизабет, за да следи за магически капани по пътя, а всички останали тръгнаха след нея.
Нямаше атеши или дори поставки за факли. На Сам не му трябваше, а и вероятно предпочиташе онези, които водеше, да не могат да се ориентират в случай, че избягат. Само половината от тяхната група бяха Сенки със засилено зрение, така че Чарли, Финиан и няколко огнени мага от гвардията се погрижиха да виждат къде ходят.
В началото бе прекалено тясно дори за двама души да вървят рамо до рамо, но скоро се появи лек наклон надолу. Колкото по-дълбоко под земята слизаха, толкова по-широко и хладно ставаше. Подът бе посипан със ситни камъчета и пясък, които хрущяха под краката им.
Лизи почти можеше да подуши страха на всички Сенки, които бяха минали от тук. Сами, безпомощни срещу убиеца. За малко и тя щеше да бъде една от тях. Дали се бяха борили? Или се бяха надявали, че ако не създават неприятности, ще бъдат освободени?
Ами Сам? Какво ли бе минавало през неговата глава? Дали и той се бе надявал, че ако направи всичко, което Велахе му нареди, един ден ще спечели свободата си?
Щрак.
Кракът й потъна сантиметър надолу.
– Спрете! – извика.
Зад нея Хирса се закова на място и разпери ръце в страни, за да попречи на останалите да продължат. На крачка от нея Чарли се обърна и погледите им се срещнаха.
– Май намерих капан. – каза му.
– Май си права. – каза й и приклекна до нея. Внимателно размести чакъла наоколо и откри плочката под крака й. – Не си променяй тежестта. Всичко ще е наред. – обеща й, преди да се съсредоточи за няколко минути с поглед, забит в пода, като само леко помръдваше с глава, сякаш оглеждаше нещо от всички възможни ъгли. – По принцип мога да го разваля, но ще отнеме време. – Чарли се изправи. – Прекалено много време, с което не разполагаме. Ако имахме неговата атма, щях да го изключа за миг, но така…
– Какво ще правим? – попита Тамеш зад гърба й.
– Мисля по въпроса. – отговори му Чарли.
– Какво ще стане, ако мръдна? – попита Лизи, стараейки се да звучи спокойно.
– Ще си много препечена. – отговори й. – Вероятно и ние.
Тя преглътна.
– Тогава може би ще е добре да ни затвориш в бариера. – улови погледа му. – За всеки случай.
– И аз това си мислех.
Въздухът затрептя около тях и след миг двамата бяха обградени от млечно бял купол, който меко отразяваше магическата светлина на Чарли.
– Имаш ли някаква идея, или ще го правим по вълнуващия начин? – попита я.
– Нещо по-добро. – отвърна Лизи.
Насочи мислите си към черното мънисто на гривната около глезена й и безмълвно го повика. Очакваше да е необходимо по-голямо усилие, но в следващия миг черен дим се изви нагоре и бързо зае полупрозрачната форма на Силуета.
– Какво се случва? – попита той.
– Той от къде се взе? – учуди се в същото време Чарли.
– В тунелът ти сме. – каза Лизи на Силуета и посочи надолу. – Настъпих капан.
Той далеч не изглеждаше толкова разтревожен, колкото тя очакваше.
– Събери атмата си в капка кръв и я капни върху плочката. – каза й тогава.
Тя повдигна вежди.
– Моята кръв?
– Твоята.
Елизабет задържа погледа му още няколко мига, преди да отдели една капка от каишката на фантома и да я остави да падне на земята. Върху плочата се появиха бели линии, които засветиха ярко. Сърцето на Лизи спря да бие, а до нея Чарли протегна ръце, сякаш се готвеше да изсмуче експлозията. Такава обаче не последва. Само едно тихо „щрак“.
– Вече е безопасно. – уведоми я спокойно Силуета.
Въпреки уверението му, тя вдигна крака си внимателно и после бързо се отдръпна до Чарли.
– Има ли много други такива по пътя? – попита, осъзнавайки съвсем ясно, че гласът й леко трепери.
– Още четиринадесет. – отговори й, преди да присвие цепките си-очи срещу Чарли. – Мислех, че ги обезвреждаш с поглед.
– И аз си мислех много неща. – отговори му той и потърка тила си. – Значи си я изключил?
– Естествено, че съм я изключил. Нали ще се озове случайно тук и ще попадне в някой от тях.
– А мен? – попита го мошеника.
– Ти не си ми толкова важен, а и ако някой капан успее да те убие, значи съм ти направил услуга. – отговори му, след което погледна към жена си. – Атмата ти ще развали всяко заклинание, което е поставено от мен. Просто трябва да го докоснеш и ще падне.
Тя кимна. Опитваше се да осмисли, че Сам е стигнал толкова далеч, че да я добави в изключенията на тайния проход. Също така се чудеше дали не трябва да се засегне от съмненията му, че можела „случайно“ да се озове тук. Основно искаше да го прегърне, но точно в момента дори не можеше да го докосне. Още малко, обеща и на двама им.
Усмихна му се леко.
– Благодаря, каллас.
– Няма за какво, каллис. – отвърна на усмивката й той.
– А има ли нещо друго, освен капаните в пода, за което да внимаваме? – прекъсна ги Чарли.
– Има и капани в стените. – уведоми го. – Ако някой се облегне и го активира, да не мърда, докато не го освободите. Всички работят с натиск и освобождаване, така че ако продължи да стои натиснато – няма да се активира.
– Добре е да знаем. – кимна Чарли и попита Лизи: – Ще продължаваме ли?
– Най-добре. – съгласи се тя и погледна към Сам. – Ще се видим скоро.
– Внимавай, каллис. – предупреди я загрижено, преди да се разпадне отново на черен дим и да се скрие обратно в перлата.
– Това вече е удобно. – кимна към крака й Чарли, преди да я уведоми: – Свалям бариерата.
Щом млечно белият купол премига и изчезна, Лизи се изправи срещу магическа полу-прозрачна стена, зад която се бяха скрили останалите. Мошеникът изглеждаше направо обиден.
– Явно нямат голямо доверие в уменията ти. – натри сол в раната Елизабет.
– Изобщо не разбирам защо. – обяви възмутено Чарли.
Тамеш си проправи път с лакти през гвардейците и се усмихна широко.
– Лизи! Жива си! Добре ли си?
– Всичко е наред. – отвърна тя. Бариерата падна след един остър поглед на далшира и тя се приближи до мъжете. – Предайте назад в колоната никой да не се подпира до стената и ако стъпи или натисне такъв капан, да не мърда и да ме повика.
– Теб? – изгледа я озадачено Хирса.
– Мен. – Знаеше, че очакват някакво обяснение, но тя нямаше намерение да им го дава. – Да тръгваме.
– Хайде, момчета! – провикна се весело Чарли и им обърна гръб, тръгвайки по коридора надолу. – Чухте дамата. Да вървим!
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Всички права запазени