6.12.2023 г., 10:27 ч.

 Нечистите – 52.3 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
142 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
20 мин за четене

Войници в тъмно лилави униформи прииждаха през вратата в края на коридора, която трябваше да води извън тъмницата. Нейните хора се бяха наредили в няколко редици като многослойна жива стена, която да предпази останалите, докато извеждат тежко пострадалите Сенки през желязната порта. По-широкото пространство отвън беше много по-подходящо бойно поле за магьосниците, които нямаше да се тревожат, че ще наранят някого в тясната тъмница, но пък рискуваха портата да бъде затворена.
Един от войниците на Велахе запрати въздушно заклинание, което се удари в щит на един от гвардейците и рикошира в тавана. Камък и прах се посипаха върху техните хора и после се плъзнаха безобидно по бариерата, която ги бе покрила. Чарли разтръска ръце и потърси с поглед Меридит. Двамата с Бахрам стояха малко по-назад.
– Мислиш ли, че можеш да очароваш всичките? – попита я.
Момичето се огледа, сякаш търсеше някой друг, на когото мошеникът можеше да говори. Като разбра, че пита точно нея, леко пребледня.
– Н-не знам. Никога не съм опитвала с повече от един.
– Е, сега ще проверим.
Елизабет и Тамеш се събраха по-близо до Мери и мошеника, за да ги пазят. Макар техните хора и бариерата на Чарли все още да задържаха нападателите, Лизи измъкна иглата за коса и я зареди с атма. Меридит ахна, когато сабята се оформи в ръката й, докато далширът само й хвърли бегъл поглед.
Чарли потри ръце и ги изпъна. С едната описа кръг пред себе си, който прие видими очертания. Един по един бледи, попупрозрачни линии на руни го изпълниха. Когато и последната изникна, магическият кръг сякаш прие някаква солидност и увисна във въздуха.
– Давай. – каза на Меридит.
Тя едва откъсна поглед от кръга.
– Какво?
Чарли махна към заклинанието.
– Застани пред него и им кажи, че искат да пият хе’ер с нас, докато си лакираме ноктите.
Тя премига, но пристъпи пред кръга. Огледа се смутено наляво и надясно, все едно се притесняваше да пее пред публика, след което си пое дъх. Звукът прогърмя в тесния коридор на тъмницата и накара всички да спрат за секунда – дори войниците на Велахе. Мери се отдръпна стреснато от кръга. Чарли постави ръка на гърба й и внимателно я побутна отново напред.
– Давай. – подкани я отново.
Девойката изглеждаше дори по-несигурна от преди. Този път вдиша дълбоко през носа. Пъстрите й очи се изпълниха с атма, която накара зелените точици в тях да засияят като малки звезди. Когато проговори, гласът й бе тих и мек като шепотите, които влюбени си разменяха през нощта.
– Не сме врагове. Не искате да се биете с нас.
Усилени от магията на Чарли, думите изпълниха всяко тъмно ъгълче на тъмницата. Групата им притаи дъх.
Няколко от войниците на Велахе разтръскаха глави, но само един спря напора да счупи бариерата и се озърна, все едно се будеше от дълбок сън и се чудеше как е попаднал тук. В следващия миг един от собствените му хора го посече с ятагана си и зае мястото му.
Меридит извърна лице.
– Съжалявам. – промърмори гузно.
– Няма за какво. – успокои я Чарли. – Ще измислим нещо друго.
– Аз имам нещо друго. – каза Елизабет и подаде единия плик от Захир на Чарли. – Каза да разпръснем това и да го вдишаме и ние. Ще помогне с очарованието. – докато мошеникът надникваше в пакета, тя се обърна към Меридит и Тамеш: – Вие двамата най-добре се изтеглете при останалите отвън.
– Не е опция.
Всички се обърнаха към Хирса, който тичаше към тях, следван от Калахан.
– По тунела приближават още от войниците й. – каза гвардеецът.
– Искат да ни притиснат. – добави Финиан.
– Колко са? – попита Лизи.
– Достатъчно. – каза мрачно Хирса.
Не за първи път днес Елизабет се чудеше дали планът им ще успее, но за пръв път усети ясно страхът от провала. Чарли и Тамеш бяха казали, че в замъка на Велахе има около двеста войници. От тях близо половината притежаваха някаква магическа способност. Всеки един й бе верен и готов да умре за нея на всяка цена. От друга страна, техните хора бяха малко над шестдесет. Вярно, гвардейците бяха едни от най-добре обучените войници, които въобще съществуваха, а стражите от храма бяха тренирани лично от Сам, но численото превъзходство не беше никак за пренебрегване.
От мислите й я извади Чарли, който леко стисна рамото й и се усмихна нахакано.
– Спокойно, дечко. Те си нямат мен.
Всеки друг път подобна реплика щеше да я накара да подбели очи. Сега обаче й помогна да се успокои.
– Може би пък точно това им е предимството. – каза му и погледна зад тях към желязната порта. – Можем ли да приберем всички тук и да натиснем онези отпред?
– Мисля, че това е единственият ни шанс. – каза Тамеш и се обърна към Хирса. – Кажи на останалите да се оттеглят тук. Ще затворим портата.
Щом гвардеецът тръгна, Елизабет хвърли поглед към килиите.
– Да съберем Сенките в няколко и да поставим бариери? – предложи, преди да попита Чарли: – Колко такива можеш да поддържаш?
Той се почеса по брадата.
– Ако ми спечелите няколко минути, няма да се налага да ги поддържам. Ще ги вградя в камъка.
– Имаш ги. – каза Тамеш.
Чарли изтича до най-близката килия и приклекна на входа й. С показалец започна да рисува по рамките на вратите, а където докоснеше, камъкът се топеше във формата на руна. Лизи щеше да му предложи да му помогне, но щеше да отнеме повече време да ги издълбае с нож, така че докато го чакаше да приключи, стоеше до него и се оглеждаше ту към единия край на тъмницата, ту към другия. Бариерата продължаваше да държи, макар вече да се забелязваха пукнатини. Войниците на Велахе запращаха заклинания по тях и ги атакуваха с оръжия, като същевременно отбиваха с щитовете си атаките на техните хора. От страната на желязната порта пък стражите от храма влизаха в тъмницата, докато гвардейците разполагаха бариери, които да спрат приближаващите се войници, когато пристигнат. Елизабет си каза, че следващия път, когато проникват в тайното убежище на демон, ще помоли Сам да я научи и как да активира капаните му, така че да взриви враговете. Може би тогава щеше да спре да се чувства толкова безполезна.
Раздвижване или по-скоро спирането на всякакво движение от страната на атакуващите лилави униформи привлече вниманието й. Макар да нямаше много място в тесния коридор до няколкото стъпала, мъжете се разделиха като вълна покрай скала, за да пропуснат новодошъл.
– Нещо се случва. – каза Лизи на Чарли.
Беше ли с по-висок чин от тях? Тя не можеше да забележи разлики в униформата. Може би бе пратен да преговаря? Не, едва ли. В ръцете си обаче държеше нещо странно и бяло. Оръжие?
До нея Чарли се изправи. Стори й се напрегнат, но преди да е могла да го попита какво става, войникът повдигна предмета към устата си. Рог, осъзна Елизабет. Дълъг бял рог с тънки обръчи от мед, които го обрамчваха. Мъжът го наду. Не се чу звук, но кожата на Лизи настръхна. Двамата с Чарли успяха само да се спогледат, преди да бъдат ударени от някаква невидима вълна.
Елизабет бе изхвърлена назад. Бе сигурна, че се преметна няколко пъти във въздуха, преди да се блъсне в нещо. Звукът я достигна сега, дълбок и гъгнещ, сякаш извираше от дълбините на земята. Вибрираше направо в костите й, ехтеше в главата й, превръщаше цялото й тяло в камертон. Тя започна да вика от напрежението, притискайки уши с ръцете си, но звукът не беше нормален.
В следващия миг той спря толкова внезапно, колкото се бе и появил. Лизи осъзна, че я придържат ръце. Повдигна глава и премига няколко пъти, докато лицето пред нея се проясни. Заян, един от стражите на Сам. Очите му бяха широки от страх и объркване, а устните му се мърдаха, но тя не чуваше думите заради невъзможно пронизителното пищене в черепа си. Лизи отдръпна предпазливо ръце от ушите си, но не успя да го чуе по-добре. Видя кръв по пръстите си. Още се стичаше от носа и очите й, лепкава и топла върху изстиналата й кожа.
Като на сън Елизабет се огледа. Войниците зад бариерата вече не бяха там, а изхвърлени на десетина метра, изправяйки се трудно на колене и лакти. Още мъже бяха разхвърляни като парцалени кукли по коридора. Тя самата се бе озовала на няколко крачки от желязната порта. Други обаче стояха все едно рогът не бе имал никакъв ефект върху тях. А Чарли?
Потърси русата му глава и след няколко безкрайни мига я видя от другата страна на портата.
Видя и войници в лилави униформи да се задават по тунела.
– Нечистите…
Вълната се блъсна в нея със силата на ритник от разярен Бог. Смътно усети как ръцете на Заян се затягат около нея, за да я задържат. Опита да се подготви психически за звука, но нищо не можеше да я подготви за вибрациите, които я караха да чувства, че вътрешностите й ще се пръснат. И тогава внезапно натискът върху тялото й… заслабна. Не изчезна съвсем, но бе поносим.
Заян бе обърнал гръб на рога и покриваше главата й с ръце. Криеше я с тялото си от магията. Опряла лице на гърдите му, Лизи усещаше, че говори, но все още не можеше да чуе и дума.
Усети някакъв тътен зад себе си и за момент се уплаши, че и от там ще използват рог, но беше по-лошо.
Портата бе затворена, а сигилите по желязната й рамка светеха бледо. Заклинанията по нея се бяха активирали. Чарли бе останал отвън, а Елизабет нямаше никаква идея как да отвори.
Щом звукът престана да кънти в тялото й, тя се отблъсна от Заян. Изпсува.
Бариерата, която мошеникът бе поставил – онази, която пречеше на войниците да нахлуят в коридора и да ги нападнат – бе паднала. Лилавите униформи се спуснаха към онези мъже, които не бяха изтикани от двете вълни навън, а единствените хора, които все още стояха на краката си, бяха стражите от храма и Тамеш. Десетима мъже без никакви магически способности срещу прииждаща вълна от врагове.
Щяха да умрат тук. Бяха стигнали толкова близо и щяха да умрат в някакво проклето подземие.
За няколко бесни удара на сърцето й това бе единственото, за което Елизабет можеше да мисли.
После оголи зъби и извади плика с праха от Захир. С треперещи пръсти го отвори и грабна една шепа от него, а пакета тикна в ръцете на стража.
– Не знам какво беше това, но атакува магьосници. Помогнете на гвардейците, намерете въздушен маг и му кажете да разпръсне това навсякъде.
С това стисна сабята и затича напред към враговете. Видя Захир да лази към килията си. Тамеш се изравни с нея. Устните му се мърдаха, но пищенето в ушите й още бе проглушително. Много се надяваше регенерацията й да се справи с пораженията скоро, но можеше да се справи и без слуха си. Боговете й бяха свидетели, че колкото и да се бе сърдила, че Сам отнема зрението или слуха й в сънищата по време на тренировки, точно в момента му бе страшно благодарна.
Щом пресрещна нападащите войници, Елизабет спря. Тамеш спря до нея, вдигнал меча си и пристъпващ нервно от крак на крак. Коридорът бе достатъчно тесен, че да позволява само на двама мъже с извадени оръжия да вървят рамо до рамо, ако не искат да отсекат някой чарк на приятелите си. Лизи отправи една молба сред гвардейците да е останал един въздушен маг и хвърли шепата прах във въздуха. Войниците отпред спряха на място, наблюдавайки го как се спуска като снежинки. Точно затова и не забелязаха навреме, когато Елизабет спусна атма до бялото котешко око на гривната си. Камъкът се изпълни с бяла светлина, въздухът пред нея се сгъсти и изригна. Първите няколко редици войници се блъснаха в онези зад тях, точно както рогът бе изхвърлил магьосниците по-рано. Прахът се разхвърча навсякъде, включително и върху мъжете.
Елизабет притаи дъх. Сърцето й блъскаше почти болезнено, а дланите й бяха хлъзгави и студени от пот, но тя не знаеше колко от това е заради праха и колко – заради страха и вълнението, които изпитваше. Войниците започнаха да се изправят. По лицата на някои от тях се бе изписало объркване, каквото бе видяла върху онова на мъжа, когото Меридит очарова. Погледнаха оръжията в ръцете си, огледаха хората около себе си. Устните им се замърдаха.
– Не чувам. – каза на Тамеш. – Действа ли?
Далширът кимна, но после повдигна едната си ръка и я размърда в жест за горе-долу. Както и бяха очаквали.
– Хвърлете оръжията, предайте се сега и няма да ви нараним! – викна Елизабет.
Някои от тях побързаха да изпълнят заповедта. Повечето само се изсмяха и на лицата им се изписа решителност, докато казваха нещо. Вероятно ги съветваха те да се предадат и че в замяна ще бъдат убити бързо или нещо друго също толкова клиширано. Лизи повдигна рамо. Захир бе казал, че прахът няма да помогне, ако хората са от дълго време под влиянието й, но си струваше да опитат.
Войникът с рога се раздвижи отново и тя прикова поглед в него. Ако беше права и хората на Велахе нямаха някаква защита срещу действието му, мъжът нямаше да го ползва, докато е зад тях, за да не нарани магьосниците сред тях. Което значеше, че тя трябва да се добере до него, преди той да ги е атакувал.
Лизи направи две крачки напред и се изправи срещу първия си враг. И двамата стискаха оръжията си. Тя видя лицето му. Нямаше и помен от страха от смъртта и провала, които тя изпитваше.
Бе по-бърза. Наръга го със сабята си в корема и завъртя. Той пусна ятагана си и стисна раната. Лизи издърпа меча и го наръга втори път в гърдите. Острието се плъзна между ребрата му и прониза сърцето му. Двамата останаха сякаш безкрайно в този миг, без да отклоняват поглед един от друг. После от устата му бликна кръв, а светлината в очите му угасна. Лизи отстъпи и изтегли сабята, оставяйки го да се свлече на земята.
Беше мъртъв. Тя го бе убила. За пръв път убиваше съвсем нарочно невинен човек. Той бе под влиянието на демон. Не бе на себе си. Не бе избрал да бъде тук и да умре. Може би ако бе намерила начин да го обезоръжи, да го затвори в някоя килия, да…
Пред лицето й се появи меч, който блокира удар на един от войниците, който щеше да отнесе главата й. Тамеш.
Тя му кимна за благодарност и си наложи да натика всички емоции и съмнения някъде, където нямаше да я убият. Мушна се покрай далшира и противника му и намери свой. Мъжът замахна към нея. Тя приклекна под острието и преди дори въздухът да се е раздвижил над нея от силата на замаха му, вече го бе пробола в гърдите. Не изчака да провери дали е мъртъв, а продължи към следващия. Земята под краката й се разклати и напука, но един от ножовете за хвърляне, които Сам й бе подарил, вече летеше към войника. Не го улучи в главата, както искаше, а в рамото, но и това бе достатъчно да го разконцентрира достатъчно, за да прекрати магията, и да й даде секундите, необходими, за да го стигне и прободе в гърлото.
Елизабет продължи нататък. Мушкаше, посичаше, парираше, отбягваше. Беше… лесно. Твърде лесно. Всички те бяха толкова бавни в сравнение със Сам. Рефлексите им не ставаха за нищо, а тясното пространство ги затрудняваше още повече, докато бе плюс за нея. Не можеха да са минали повече от двайсетина секунди, когато тя достигна мъжа с рога. Очите му се разтвориха от изненада, когато тя се хвърли към него, но сабята й се удари в бариера.
Той се ухили злобно и надигна рога към устата си. Елизабет изпсува и се обърна назад, за да извика на останалите да се подготвят, но вместо това видя как двама от войниците, които току-що бе убила, се изправят на крака. Единият я сграбчи за ръката и я дръпна към тях. Лизи се приготви да се бие, но вместо да я нападнат, те я избутаха зад себе си точно когато вълната избумтя. Тя премига объркано, вдигнала щита от гривната, за да посрещне атаки, които не идваха, от хора, които трябваше да са мъртви. Вместо това мъжете стояха пред нея рамо до рамо, сякаш я… пазеха. От рога.
Ужасният звук последва и тя затисна уши с ръцете си.
Зад нея усети раздвижване и още един войник се изправи с насечени, тромави движения, сякаш бе кукла на конци. А кукловодът?
До една от килиите стояха струпани стражи. Заян бе сред тях. Пазеха паднали от техните, но и някой друг.
В пролуките между телата им видя Захир. Невидим вятър развяваше косата му, а във въздуха пред него се рееше нещо. Книга? Елизабет можеше да се закълне, че виждаше от нея да излизат трептящи почти прозрачни нишки, които я свързваха с труповете.
Тя нямаше никаква идея как, но лечителят бе съживил телата и я пазеше с тях. А си мислеше, че да се изправи срещу демон ще е най-странното нещо, което ще й се случи днес.
Звукът спря и Елизабет не загуби и секунда. Чарли й бе обяснявал, че магическите предмети често имат период, за който да “презаредят” и по всичко изглеждаше, че и рогът не правеше изключение. Бе й обяснявал също и как да намери слабото място на бариера, за да насочи концентриран удар в него и да я счупи. Лизи можеше да го види, но след половин час концентрирано взиране. В момента нямаха толкова време, затова направи нещо, което мошеникът бе намразил в секундата, в която го бе видял, обявявайки го за варварщина.
Поряза показалеца си на сабята и започна да тегли кръв в тънка нишка, която намери върха на бариерата на войника и започна да я облива. Покри я плътно и когато мъжът вътре бе обгърнат в червено, Елизабет зареди кръвта с атма и й нареди да се събере в едно малко топче в центъра. Бариерата започна да се огъва и извива, мъчеше се да устои. Лизи стисна зъби срещу замайването от кръвозагубата и усилието и вложи още магия. Чу се пропукване. Сега бе неин ред да се усмихне жестоко.
Точно както й бе наредила, кръвта се събра в една точка. Строши бариерата, разкъса плътта на войника, строши костите му. Разсече го на парчета, които хвръкнаха навсякъде. Единственото, което остана непокътнато, бе рога. Лизи се наведе и го взе, докато кръвта й се вливаше обратно в нея. Тъкмо навреме, за да види как още войници започват да прииждат по стълбището.
Тя размаза малко кръв по един от металните обръчи на рога, вложи атма и го допря до устните си. Само че когато наду, не се случи нищо. Опита отново, но със същия резултат и изруга. Обърна се назад и изпсува за втори път, когато видя, че гвардейците все още не можеха да се държат на краката си, а стражите те първа довършваха враговете си.
– Загазили сме.
Гласът на Тамеш прозвуча като заглушен от дебело одеяло, но въпреки това Лизи го чу. Усмихна се криво.
– Обещах на сестра ти да те пазя.
– А аз й обещах да пазя теб.
– Аз съм по-бърза. – намигна му Лизи и се втурна към първия войник.
Котешкото око трябваше да е презаредило, затова тя го използва отново, блъскайки мъжете със стената от въздух. Докато още залитаха, тя се поряза отново и накара кръвта си да полети към тях като десетки остриета, които се забиваха където сварят по телата им. Някои умряха веднага. Оцелелите остави на Тамеш и стражите, които ги следваха.
Макар да бе тренирана от Ка’Раим или може би точно заради това Лизи осъзнаваше, че положението не е никак добро. Войниците нахлуваха един след друг, без видим край, докато нейните хора лежаха ранени или умрели. А тя се уморяваше. Искаше й се да спре поне за секунда, да си поеме дъх, но не можеше. Сам я чакаше някъде в този проклет замък. Не можеше да го остави на Велахе. Бе страдал достатъчно дълго.
Не трябваше да умира. Как тогава двамата щяха да пътуват? Как щяха да имат онзи един месец съвсем сами на някое усамотено местенце, за който си говореха?
Не. Смъртта не влизаше в плановете им. Все още не.
Изведнъж се появи някакво течение. В краката й се завихри гъста мъгла, която за секунди покри всичко. Елизабет покри устата и носа си с ръка, за да не я вдиша. Започна да върти глава наляво и надясно, но не можеше да види нищо през белезникавата пелена.
Тогава усети някакво движение отляво. Чу вик. Друг последва пред нея. Меки звуци на острие, което пронизва плът. Дрънчене на паднали на земята оръжия и хор от объркани и уплашени гласове. И тогава изведнъж пред нея се появи висок, слаб мъж. Елизабет замахна със сабята си, но той се завъртя настрани и отбегна удара.
– Госпожице Шей, тук съм да помогна. – каза й с плътен глас той и приглади прошарената си коса назад.
Лизи активира котешкото око, но той отби ръката й настрани. Чу се стреснат крясък и тупване на някой злощастен човек.
– Флетчър, бъди така добър да съдействаш! – провикна се мъжът.
Елизабет се спря, преди да го е опръскала с кръв. Присви очи срещу него.
– Не лъже. Днес ни помага. – каза мошеника, миг преди да изникне до нея. – Елизабет Шей, позволи ми да ти представя Нестерин Йерел – Майсторът на Кантората и страстен колекционер на столове.
Убиецът погледна уморено Чарли, сякаш дори да бъде до него бе изтощително. Лизи, от своя страна, се чудеше на кое да реагира първо.
– Добре сте? – спря се накрая на нещо, а като мошеникът кимна, тя посочи с глава убиеца. – Защо помага?
– Защото не ми харесва идеята за демон начело на най-голямата империя на света. – отвърна спокойно Йерел. – Още по-малко ми се нрави мисълта Ка‘Раим да й е подчинен.
Лизи го прикова с поглед.
– Помощта ти няма да го направи твой длъжник.
Не беше въпрос или молба. Тя просто му го съобщаваше. Майсторът я измери с поглед и се усмихна.
– Не. – съгласи се. – Користните ми цели са съвсем други, уверявам те. – шум от стълбището го накара да обърне рязко глава като хищна птица. – Ако ме извиниш.
И с това мъглата го погълна.
Чарли остана вгледан в посоката, в която Майстора изчезна, преди театрално да потръпне.
– Никога не съм го чувал да е любезен. Не ми харесва. – след което погледна към Лизи притеснено. – Добре ли си, дечко? Трябва ли ти Захир? – и я посочи неопределено с ръка. – Колко от това е твое?
Тя огледа дрехите си и осъзна, че меката кожа лъщи от кръв. Не усещаше болка обаче. Освен в главата, която вероятно нямаше да спре да тупти скоро.
– Нищо. Мисля. А Захир… – Лизи се взря в мъглата към мястото, където последно го бе видяла. Сниши гласа си: – Знаеше ли, че може да контролира мъртвите?
– Не. Но е полезно да се знае за какво са го изритали от замъка и са го заклеймили. Видя ли как го прави? Колко може да контролира?
– Използва някаква книга. – отвърна и набързо му обясни за нишките, които бе видяла да излизат от нея.
– Ето защо толкова много си я искаше обратно. – заключи Чарли и виждайки обърканият й поглед, обясни: – Сам отскочи до библиотеката на върха на магьосническата кула, за да му я вземе обратно. Може би после трябва да й хвърля един поглед, но засега е добре, че е на наша страна.
Докато говореше, мошеникът преметна ръка през раменете й. Прегърна я леко и внимателно, сякаш не беше съвсем убеден дали не е по-наранена, отколкото казва, и я поведе към килията на Захир. Мъглата скриваше ранените, но не и стоновете им. Чарли направи движение с ръка, което Лизи не можеше съвсем добре да види, но мъглата около тях изредя достатъчно, за да се видят насядалите по земята мъже, повечето от които вече бяха превързани.
– Половината са извън строя. – заяви им Захир, докато намазваше някаква червеникава помада върху ръката на един от стражите на храма, преди да го увие с нещо, което доста приличаше на собственият му ръкав. – Но другата половина стават.
– Достатъчно, за да тръгнем сега? – попита Чарли, а Тамеш се изправи и застана до тях, последван от Хирса и Ръдфорд.
– След петнайсетина минути. – отговори му лечителя и се прехвърли на гвардееца, който чакаше, притискайки някакъв парцал към главата си.
– Нямаме толкова време. – обади се далшира.
– Имате само един от мен. – отговори му Захир.
– Прав е. – съгласи се Чарли и се обърна към останалите: – Може да тръгнем и останалите да ни настигнат. Майсторът и хората му трябва да са прочистили малко път напред, но няма да стигнат далеч без подкрепление.
– Тогава да вървим. – каза Елизабет. – Не искам да й давам време да ни удари с нещо друго.

 

 

 

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??