Имаше още два часа, преди Лизи да може да види Рамая, така че двамата със Сам се върнаха вкъщи. През целия път девойката потискаше прозявки. Човек би помислил, че след като може да те промени физически и да ти даде по-дълги кучешки зъби и уши, то да преливаш от атма ще направи нещо и за енергията ти, но явно не работеше така. Щом влязоха, Елизабет отиде направо в кухнята и започна разсеяно да приготвя кафе. Разсеяно, защото в главата й се въртеше въпрос, който се колебаеше дали да зададе. Малора беше мъртва и й се искаше всичко, свързано с нея, да остане в миналото. Само преди малко обаче бе казала на Захир, че не е добра идея да се преструва, че нищо не се е случвало.
Остави димящата чаша с черно кафе пред Сам и наля в своята мляко. Протака още малко, докато си сипваше две лъжички захар, разбъркваше и отпиваше, но накрая осъзна, че и той беше усетил, че има нещо и я наблюдаваше внимателно. Реши да стреля директно:
– Защо не ме отведе при нея? Чак Израри е имала нареждане да го направи вместо теб.
Сега беше неин ред да го наблюдава, а той да протаква, като отпива от кафето си.
– Трябваше да те изведа почти веднага, след като те намерих. – отговори й, а колкото и да му се искаше да сведе поглед и да гледа някъде другаде, го задържа върху лицето й. – Само че ти ми се опълчи още на първите кошмари. Не се пречупи. Викаше, кълнеше, но не се предаде. На никого не каза за тях, а през деня се държеше, сякаш нищо не се е случило. Не загуби апетит, не стана по-плашлива. Не започна да страниш от хората. Не те беше страх от тъмнината. Никога преди това не се беше случвало. Исках да разбера защо. – тук погледа му предателски се отклони от нея, преди да си наложи да го върне обратно и да продължи: – Изучих те по-подробно. Не само информацията за теб, но живота ти. Видях как правиш малки неща на пук на нормите и очакванията и… Стана ми интересно. Исках да видя още колко време, колко нощи и дни. Без да се усетя как, започнах да те следя и да се дразня на глупавите ти ухажори и двуличните приятелки, а когато страшниците дойдоха… Разбрах, че вече нямам време и съм се провалил. Исках да те измъкна от тях. Да си моя. Но чак в Хайрани осъзнах, че те искам за мен.
– Значи… какво? Било е твоя вариант на това да ми дърпаш плитките ли?
Макар да се усмихваше и да звучеше шеговито, очите й я издаваха. Когато погледът му се отклони този път, Сам не можа да го върне върху нея.
– Тогава не знаех какво се случва. Ти беше поредната задача, която трябваше да изпълня. Просто… стана интересна.
Елизабет не каза нищо за много дълго време. Интересна. Бе й го казвал и преди. Едно време се чудеше какво ще й направи, ако спре да му бъде интересна. Знаеше, че той я обича сега. Тя също го обичаше. Отдавна беше простила. Въпреки това понякога й се искаше да се бяха запознали по друг начин.
– Как реши да съм аз? – попита го след малко и се постара отвращението от мисълта да не се прокрадне в гласа й. – Когато си говорил за мен с нея, или…?
Сам стисна ръката, която беше под масата, в юмрук. Не искаше да й припомня всичко това, но явно сянката на вещицата щеше да продължи да ги преследва, докато не изяснят всичко.
– Преди това. – призна й. – Проучих всички, които намерих в града, но ти единствено беше загубила близък човек, и то скоро. Трябваше да се пречупиш лесно. Да те кача в кораб и до месец да съм приключил със задачата и да съм свободен поне за няколко.
Значи… просто лесна мишена. Лизи не знаеше как да се чувства от това. Не й харесваше идеята, че той е способен преднамерено да използва слабостите й срещу нея, но в същото време разбираше желанието му да бъде свободен от онзи ад, в който му се бе налагало да живее. Въздъхна и отпи от кафето си.
– Как изобщо знаеше, че съм Сянка? И то такава, каквато тя искаше? – попита след малко. – Когато ти се появи, не бях проявила никакви способности. Дори не бях виждала фантом, когато кошмарите започнаха.
– Имам магически артефакт, който ми показва сенките наоколо. Едно от първите неща, които вещицата направи и ми даде. – при това Сам стана и отиде в стаята, само за да се върне след секунда и да постави пред Лизи малка, черна, велурена кесия. – Активираш го, носиш го и се загрява, ако сянката е достатъчно близо или я докоснеш.
Елизабет отвърза кесията и я обърна. Отвътре изпадна малка сребърна обеца. Взе я и я огледа, но по нищо не можеше да познае, че е нещо повече от най-обикновена халка.
– Трябва да си обикалял доста, за да намериш дори само една Сянка.
– Нямам против разходките. Ако намерех бързо някоя, можех просто да загубя още няколко дни под претекст, че я търся. Може би дори да намеря повод да я докосна, за да се уверя, че не е станала грешка.
– Докосвал ли си мен? – повдигна любопитно вежди тя.
Дали я е докосвал? На пук на цялата вина, която изпитваше заради случилото се, устните му се изкривиха в зъбата усмивка.
– Всеки път, когато излизаше на разходка в града намирах начин да се бутна поне веднъж в теб.
– Наистина? Всяка разходка? – ахна изненадано, а усмивката му стана някак по-момчешка.
– Веднъж дори успях цели четири пъти за една разходка. А на балът дори танцувахме заедно.
– Кой беше ти? Какво си казахме?
– Бях онзи с маска на гарван. – отговори й Сам, чакайки да види колко време ще й трябва, за да се сети за него.
Елизабет изхъмка замислено и започна разсеяно да бърка кафето си. Всеки път, като си помислеше за този бал, всичките й спомени бяха свързани с нападението, затова избягваше да го прави. Сега обаче се опита да игнорира тези. Беше ужасна вечер от началото. Баща й беше много напрегнат. После обявиха годежа на Мери и Мартин и тя помнеше, че бе искала просто да изчезне някъде. Да не трябва да е на този бал. Беше се радвала за маската, защото така поне можеше да скрие сълзите си, докато се свираше в един от слугинските коридори. Тогава се бе появил… някой. Не можеше да си спомни маската му, но помнеше, че го сметна за ужасно нахален.
– Ти ли беше този, който стърчеше пред мен с протегната ръка, без да казва нищо, докато не се съгласих да танцувам? – попита го подозрително.
– Естествено.
Лизи се засмя.
– И какво ми каза? Не мога да си спомня, но си помислих, че е мило.
– Казах ти, че Мартин е глупак и че не трябва да му доставяш удоволствието да плачеш. Че трябва да излезеш и да танцуваш така, сякаш принца те чака, за да го е яд какво е загубил. – припомни й Сам, преди да й се намръщи. – Наистина ли не ме помниш?
– Не. – поклати глава тя и се усмихна криво. – Мартин ме ухажваше почти година, преди да се случи това с Томи. Беше казал, че ще говори с баща ми за годеж. Нямахме чувства един към друг наистина – всичко беше по сметка, но си мислех, че съм влюбена в него. Когато обявиха годежа му с Меридит, не го очаквах. Бях унизена. Ключът ми към свободата изведнъж беше изчезнал. – усмивката й стана малко по-весела. – Помня, че танцуваше добре. Това брои ли се?
– Не. – Сам скръсти ръце на гърдите си. – Толкова се постарах, а единственото, което помниш е, че не съм те настъпил.
– Постарал си се. – направи скептична физиономия тя. – Издебнал си ме да остана сама, за да ме попрегръщаш под претекст, че танцуваш с мен.
– Ръцете ми не се отклониха и милиметър от общоприетата в Рива норма. – продължи да се възмущава Сам. – А можех хубаво да те напрегръщам, шейа.
– Можеше, но нямаше как да се случи. Ти тогава още откриваше, че съм момиче. – усмихна му се Лизи.
– Винаги съм знаел, че си момиче, шейа.
– Хм. – изгледа го недоверчиво тя. Остави чашата с кафето на масата и се изправи с весела искра в очите. – Хайде тогава. Покажи ми как си искал да танцуваш с мен.
Сам не се поколеба. Отиде до нея и сложи ръка на талията й, прегръщайки я така, че да прилепне плътно по неговото тяло. Поза, която се отличаваше с най-голяма пошлост и скандалност в Рива. Започна леко да пристъпва, имитирайки бавен танц. Лизи, също в разрез с нормите, го прегърна през врата и го остави да я води. Повдигна лице нагоре и му се усмихна.
– Значи съм права. Искал си просто да ме попрегръщаш.
– Исках да те усетя до мен. – поправи я Сам, а ръката му се плъзна надолу, спирайки се за миг на дупето й, преди да се върне няколко сантиметра нагоре и да притисне таза й към него.
Лизи сключи хлабаво пръсти не тила му, така че да се притисне повече в него.
– По този начин ли?
– Точно така.
Сам ги завъртя, а тя се изкикоти.
– Мислех, че искаше да сме приятели в началото.
– Това беше преди началото. – информира я Сам, докато продължаваха се движат в такт с музиката, която никой от двамата не чуваше. – И исках да разбера какво е усещането да те докосна. После поисках да сме приятели.
Елизабет спря да се движи за момент и се препъна, когато той продължи. Сам не й позволи да падне, хващайки я с две ръце за кръста.
– Искаш да кажеш, че си ме харесвал преди… всичко? Като… като жена? – заекна объркано.
– Ти си красива, амара. – отговори й Сам. – А аз те наблюдавах от страшно много време. Теб и ухажорите ти. Бях любопитен. Исках да знам какво е усещането да те държа и да усещам кожата ти. Дали ще ми хареса.
Лизи се засмя. Никога не й бе минавало през ума, че той е имал какъвто и да е романтичен интерес към нея в началото.
– И какво беше заключението? – попита го и отново започна да се движи, приканвайки го да продължат танца.
Сам отново ги завъртя, преди да й каже съвсем сериозно:
– Хареса ми.
– Хареса ти? Само толкова? – намръщи му се Лизи недоволно и след кратък размисъл го настъпи.
– Оу! – изгледа я възмутено Сам.- Една истинска дама не прави така, шейа.
– Хубаво тогава, че не съм истинска дама! – тросна му се.
– Така е. – съгласи се с нея Сам и точно когато тя вдигна крак отново да го настъпи, ги завъртя, карайки я да загуби равновесие и да се облегне изцяло на него и тогава обяви: – По-добра си от всички дами взети заедно, каллис.
– Престани да се подмазваш, Казра. – смъмри го и си стъпи стабилно на краката.
– Не се подмазвам, а изтъквам факти.
– Поне сега ми се изяснява защо не говореше по време на танца. – измърмори тя.
– Бях зает, каллис. Трябваше да си държа ръцете само на кръста ти, а само да се разсеех и те тръгваха надолу.
Лизи поклати глава, борейки се с малка усмивка.
– И как от желание да ме натиснеш в някой ъгъл стигна до там, че искаш да сме приятели?
– Не искаш да знаеш. – Изражението й даде ясно да разбере, че, напротив – много иска да знае. Сам въздъхна примирено. – В доста от книгите, които бях прочел последно време се споменаваше, че приятелството е по-ценно, хубаво, удовлетворяващо и дълготрайно, отколкото просто да се понатискаш с някой в ъгъла. Исках да опитам.
– Това е… – Лизи премига. – Всъщност е адски сладко.
Сам се беше приготвил да изпротестира, че мъжете никога не са сладки, но усмивката й го накара да размисли.
– Така ли?
– Да. По един особен твой си начин. – кимна тя и пак обви ръце около врата му, повдигайки се, за да го целуне, когато я изгледа криво. – Наблюдавал си ме достатъчно дълго и си ме познавал по-добре от всички. Всичките ми мечти и страхове, и дребнава злоба. И пак си ме харесал достатъчно, за да ме искаш до себе си за повече от една нощ.
– Най-много харесвах дребнавата ти злоба. И как тайничко им отмъщаваше, пускайки разни слухове на най-подходящите места.
– Естествено, че точно това ще те впечатли. – въздъхна уж измъчено Лизи.
– Нямах избор, каллис. – усмихна й се. – За някой без капка опит, го правеше доста впечатляващо. И ефикасно.
– Това е голям комплимент, идващ от майстор-злодей. – върна му усмивката тя.
– Аз? – попита я възмутено Сам, преди всъщност да се замисли малко над титлата и да кимне доволно. – Всъщност си права, майстор съм и хвалбата е голяма, но има още много какво да учиш, шейа.
Елизабет прехапа устна, за да не се разсмее, когато изведнъж той застана малко по-изправен.
– Като например?
Сам възобнови бавният им танц, който отново беше прекъснал по някое време и започна да изброява:
– Като начало, да се научиш да пускаш слуховете така, че да е невъзможно да бъдат проследени до теб. Също така трябва да поработим над усмивката ти за пред хора, които не понасяш. Изглеждаше така, сякаш си лапнала лимон. А и може да поработим над фалшифициране на документи и особено писма.
Елизабет бе съгласна с него по почти всички точки.
– Усмивката ми е прекрасна. – изгледа го обидено.
– И аз много я обичам. – съгласи се веднага, преди очите му да проблеснат дяволито. – Във всичките й варианти.
Лизи го срита леко и вирна войнствено брадичка, предизвиквайки го да каже още нещо.
– Така също те харесвам. Особено когато очите ти заблестят.
– Нямаш абсолютно никакъв инстинкт за самосъхранение, Казра. – избуча му.
– Не ми е нужен. – ухили й се зъбато насреща.
– Позволи ми да не се съглася. – продължи да му се мръщи даже по-недоволно от преди заради проклетата му арогантна усмивка.
– Всичко ти е позволено, каллис.
Закачливият пламък в погледа му й казваше достатъчно ясно онова, което Сам реши този път да си премълчи – „дори и да не е вярно“. Елизабет го блъсна леко в гърдите, след което понечи да се отскубне от ръцете му.
– Не ми се танцува вече. – обяви сърдито.
– Чудесно. – обяви й и я пусна, а когато тя го изгледа дори още по-сърдито, просто я вдигна на ръце и се насочи към спалнята. – И на мен не ми се танцува повече.
– И това, за което си мислиш, не ми се прави! – каза му и се опита да се измъкне от обятията му.
– Щом не ти се говори – няма да говорим. – ухили й се, без изобщо да обръща внимание на опитите й и изрита врата на стаята, за да я отвори. – Направо ще си лягаме.
– Ти си лягай, аз не искам! Пусни ме!
– Лъжеш, шейа. – заяви й.
Хвърли я на леглото. Елизабет веднага се надигна с идеята да му избяга, но Сам я сграбчи за глезена и я дръпна, карайки я да легне по гръб. В следващия момент вече я притискаше с тялото си към леглото, без дори да се опитва да прикрие колко много му харесва да я усеща така. Наведе се към врата й и вдиша дълбоко, преди да го захапе нежно.
– Подлудяваш ме, каллис.
Лизи се опита да прикрие тръпката, която пробяга по тялото й.
– Аз подлудявам теб? – попита го сприхаво. – Ти ме ядосваш, и то нарочно! Кой мъж дразни жена си нарочно?
– Този, който знае, че й харесва. – каза й между няколко захапвания за врата й, преди зъбите му да подръпнат мекото на ухото й и да прошепне: – Този, който може да го подуши по кожата й.
Тя стисна ризата му на гърба, а тялото й предателски се изви към неговото.
– Това не е честно.
– Не мога да спра да дишам, каллис. – отговори й Сам, преди да плени устните й в целувка.
Със стон тя разтвори устни и се предаде. Нямаше смисъл да се преструва. Беше негова.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com