29.12.2023 г., 13:35 ч.

 Нечистите – 54 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
328 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
7 мин за четене

През следващите няколко седмици двамата си изградиха рутина. Първо се будеха рано сутрин и тренираха активно няколко часа, за да изразходват атмата на Лизи. След кратък или не чак толкова душ закусваха и отиваха в замъка, където двете с Рамая прекарваха още няколко часа. Нововъведенията в стаята й бяха приключили до края на първата седмица и макар придворните със сигурност да намираха поведението на принцесата за необичайно, тя самата се чувстваше много по-добре. За това бе помогнал и Чарли, който бе изобретил обеци, чрез които да могат да си говорят не само за Тамеш и сестра му, но за всички. Радиусът бе няколко километра и дори покриваше апартамента на Лизи и Сам, така че момичетата да могат да си говорят всеки път, когато пожелаят. Далширата все още не бе стабилна, но това, че си бе върнала поне мъничък контрол, й помагаше доста. Чарли, макар да не го бе казал директно, също търсеше някакъв начин да обърне процеса, като работеше заедно със Захир и Сам, но засега не бяха открили нищо.
Елизабет бе казала на мъжа си, че няма смисъл да я чака да приключи с Рамая, но той не поиска и да чуе. Влиянието на Малора може и да бе изчезнало, но никой не знаеше нито до какво води да бъдеш под очарованието й дълго време, нито дали имаше поклонници в замъка, които да са я следвали съвсем доброволно. Така че щом приключеха в двореца, двамата се насочваха към строежа на новата база за стражите, където оставаха до вечерта. Сам обсъждаше с архитекта схемите, говореше със строителите и понякога се включваше в самия строеж. Елизабет обожаваше да го вижда толкова ентусиазиран. В началото почти боязливо споделяше с нея новите си идея, сякаш очакваше някой да му каже, че са глупави, но с всеки следващ ден влагаше малко повече от себе си. А след като му изтъкна, че ще е допълнително упражнение, позволи и на нея да помага тук-там. Първоначално хората я гледаха с леко безпокойство заради ушите й, после със снизхождение, защото беше жена, докато един ден просто спряха да я гледат в очите. Лизи реши, че Сам им е изръмжал нещо, но тогава чу двама строители да си говорят и единият да прошепва „Ну‘Ахра“. Ако Тамеш научеше, че слухът е стигнал толкова далеч, сигурно щеше да я изгони от града. Мъжът й я посъветва да не реагира по никакъв начин. Когато видят, че не се случват чудеса около нея, каза й, сами щяха да се отегчат.
Извън това, всичко беше… нормално. Имаха време за себе си, разхождаха се из града, виждаха се с Чарли, дори Лизи присъства на една от игрите му на карти, където би, но само защото всички пасуваха, щом осъзнаха, че Сам не е просто мълчалива, страшна сянка, а е нейната мълчалива, страшна сянка.
Двамата постепенно започваха да осъзнават, че всичко беше свършило. Че това бе животът им от сега нататък. Бяха свободни да правят каквото си искат, да ходят където поискат. Сам й обеща, че когато построят сградата и се установят в града като агенция, ще я отведе на пътешествие да й покаже всички места, които някога бе искала да види. Обеща й този път да пусне фенер заедно с нея на Лунния фестивал и да танцуват цяла нощ. Говореха си и за официална брачна церемония. Когато една нощ я прегръщаше гола в ръцете си, Сам й се закле, че ще намерят начин Рамая да присъства на нея. Елизабет му вярваше. Един ден щяха да изпълнят всичките си мечти. Тя не бързаше. Имаха цялото време на света.

Елизабет и Сам слизаха по стълбите за сутрешната си тренировка, когато девойката спря.
– Забравих си манерката. – каза му и протегна ръка към него. – Дай ми ключа и ме чакай долу.
– Не се бави, каллис.
– Няма.
Лизи се наведе да го целуне бързо и после затича обратно по стълбите. Сам се усмихна след нея, след което слезе и застана пред входа на сградата. Още не можеше да свикне, че може просто да я чака, без да се страхува, че ще бъде призован да се яви и когато Лизи слезе – него няма да го има. Бе свободен да стои пред входа часове, ако е нужно и нищо не можеше да го накара да се отмести, ако самият той не го пожелаеше.
Още се усмихваше, когато кожата му настръхна от усещането, че някой го наблюдава. Не бе нужно да се оглежда. Сградата бе избрана така, че да има само едно място, откъдето да могат да те изненадат – ъгълът на няколко метра вляво.
– Излез.
Почака няколко секунди и се оттласна от стената.
– Не ме карай да идвам.
Прошумоляване на дрехи, раздвижване на сенките и от червената стена на сградата се отдели едно кафяво и прашно петно, което направи няколко крачки към него. Мъжът беше с хлътнали бузи и кално лице. Сините му, блудкави очи се стрелкаха изпод сплъстената рижава коса. Дрехите му, някога от бял лен и фина материя, сега бяха мръсни, раздърпани и скъсани. Коляното на единия му крачол бе протрито, ръкавите бяха наръфани и почти черни по краищата. През рамото му се виждаха вървите на торба, която висеше почти празна. Томас Шей бе в окаяно състояние, а в погледа му се прокрадваше лудост.
– Какво искаш? – попита го Сам, като не изпускаше и за секунда потреперващото тяло на младежа.
Томи пристъпи от крак на крак.
– Остави сестра ми на мира! – заповяда му.
Това всъщност го изненада. Очакваше обвинения, че е убил вещицата. Дори не мислеше, че скоро ще си спомни за Елизабет, камо ли, че ще се опитва да я защитава. Само заради това не му счупи врата.
– Тя не го иска. Аз – също.
Младежът почеса нервно наболата си брада и замърмори под нос очевидно на себе си:
– Не искала… Не искала! Ако знаеше какво е, щеше да избяга. – при това го погледна гневно и го посочи обвинително. – Аз знам какво си. Самашей! Ка‘Раим! Знам какво си правил! Момичетата! Всичките момичета, които изтезаваше за нея! И момчетата, и мъжете, и жените, и плъховете, и паяците! Знам всичко! Не може да си с нея! Няма да го позволя!
– Тя също знае. – каза му Сам спокойно.
Томи поклати глава. Сплъстената му коса падна върху очите му и той я избута с рязък жест. Личеше си, че се готви да спори, но нещо в изражението на убиеца го накара да замлъкне. Загриза горната си устна. Почеса бузата си, разчесвайки някаква драскотина там.
– Знае. Знае значи. – прошепна и лицето му се сгърчи от болка. – Сестра ми. Малката ми сестра я уби… – вдигна треперещи ръце, сякаш държеше нещо пред лицето си и изхлипа. – Главата й просто се изтърколи…
– Аз я убих. – изръмжа му Сам.
Погледът на младежа се закова за първи път върху него и лудостта сякаш отстъпи място на интелекта, който се беше запазил дори и под постоянното влияние на вещицата. Свали ръце до тялото си. Пръстите му се свиваха и разпускаха, свиваха и разпускаха.
– Ще убиеш и нея, ако ти го позволя. Не успях да я предпазя преди, но ще го направя сега.
Преди да е пъхнал ръка в джоба на панталона си, Сам вече бе призовал сенките и тръгваше към него.
Оказа се късно.
– Кабос! – извика Томас.
Сам замръзна, сенките му – също. За няколко удара на сърцето младежът също остана вцепенен, готов да бяга. Щом осъзна, че убиецът няма да го нападне обаче, издиша разтреперано и извади ръката си от джоба. В нея държеше дълго около две педи червено въже с по едно златно мънисто във всеки край. В момента бе завързано на възел, каквото щеше да остане, докато заклинанието е активно. Малора го бе използвала срещу него не веднъж и сега Томас си мислеше, че го е хванал в капан. Това, което никой не знаеше, защото Сам го бе запазил в тайна, бе, че само след няколко секунди тялото му щеше да се приспособи към заклинанието. Тогава, брат на Лизи или не, щеше да научи за последствията да нападаш Ка‘Раим.
Томас свали торбата от рамото си, остави я на земята и я отвори. Извади от нея златна кутия за бижута. Сам веднага я разпозна като една от онези, които винаги стояха на тоалетката на Малора. Празнини загрозяваха иначе красивата флорална гравюра там, където младежът бе изчоплил скъпоценните камъни, за да ги размени за вода и храна.
Сега Томи я отвори и пропусна бледо призрачно сияние. Светлината бе като шепот, като обещание за чудеса, само ако я докосне. Младежът бръкна вътре и извади кама с острие от блед кристал. Стисна здраво камата от Лунен камък и без колебание пристъпи към него.
– Време е да си платиш за всичко, Самашей.
С едно рязко движение заби камата до дръжката в гърдите му. Пареща болка, по-силна и по-заслепяваща от всичко, което беше изпитвал до сега, се разля по тялото му. Изпълни целият му свят. Освен едно късче.
– Елизабет…
Образът на жена му, на меките й руси коси, на очите й с цвета на амарите, на красивата й усмивка, бе последното, което видя, преди тъмнината да го погълне.

 

 

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??