30.12.2023 г., 9:57 ч.

 Нечистите – 54.1 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
126 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
23 мин за четене

Елизабет си пое рязко дъх и изпусна ключа. С юмрук започна да разтрива внезапно появилата се болка в гърдите си. Чу тихо изпукване като от стъкло откъм земята и още преди да погледне към гривната на глезена си, я завладя лошо предчувствие. Черната перла, където Сам бе оставил фрагмент от себе си, се бе спукала и сега висеше мътно сива от крака й.
За един дълъг момент Лизи забрави да диша. След това хукна надолу по стълбите, прескачайки последните пет на всеки етаж. Пръстите й се бяха сковали от страх, докато отвори вратата на блока. Изскочи отвън и го видя.
Лежеше на няколко метра от нея по гръб. Кръвта му попиваше в пясъка на улицата. Не мърдаше. Тя не си спомняше да е помръднала, но в следващия миг беше на колена до него и обхващаше лицето му с ръце.
– Сам! – извика го и леко го разтърси за раменете. – Сам, събуди се!
Трескаво го заопипва за нараняване. Ръката й се намокри от кръвта му на гърдите и тя с отчаян стон притисна раната, макар сама да знаеше, че ако нож го бе пронизал там, нямаше как да го спаси.
– Моля те! Моля те, каллас… – изхлипа. – Отвори очи, моля те!
В името на Боговете, това не можеше да се случва наистина. Трябваше да сънува. Никой не можеше да го рани просто така, а по тялото му нямаше следи от други наранявания. Дори не бе извадил оръжие, нечистите да го вземат!
Продължаваше да притиска раната му, макар да осъзнаваше, че тя вече не кърви. Не защото регенерацията му я затваряше.
Защото бе мъртъв.
– Сам! – изплака отново.
Приведе се над него и го целуна. Устните му бяха още топли. Не бе минало достатъчно време, за да изстине тялото му…
Изведнъж спря да плаче и го погледна. Дупката в сърцето й спря да расте.
Това беше просто тяло. Не беше Сам.
Не беше Сам.
Изправи се, мъчейки се да се успокои, да започне да мисли. Някой го бе изненадал и го бе ранил достатъчно сериозно, че да го накара да изостави тялото и да прибере обратно фрагмента от същността си. Това трябваше да е станало. Нали?
– Чарли трябва да знае. – чу се да казва.
С треперещи пръсти извади ножа от колана си, убоде пръста си и се надяваше да не е проблем, че нейната кръв е смесена с тази на Сам, когато докосна малкия оникс на ухото си. Мошеникът им беше казал, че ще могат да го намерят навсякъде чрез магическите бижута, без значение от обхвата, но бе още ужасно рано.
„Чарли?“ – повика го. – „Чарли, спешно е! Нещо се случи със Сам! Отговори ми!“
„Със Сам?“ – отговори й сънен глас – „Какво?“
„Той… Някой го наръга в с-сърцето.“ – Лизи прехапа устна, вглеждайки се в неподвижните му гърди. – „И сега го няма.“
„Какво?“ – повтори отново Чарли, вече съвсем буден. – „Къде сте?“
„Пред блока. Моля те ела!“
„Вече идвам, дечко. До няколко минути съм при теб. Спокойно, всичко ще е наред.“
Елизабет се спря, преди да го помоли да не прекъсва връзката между съзнанията им.
Някакви птици пееха в далечината. Малките камъчета под колената й изхрускаха, като премести тежестта си. Ако се заслушаше, можеше да чуе вълните и лекия сутрешен бриз. Само не чуваше дишането му.
Избърса с опакото на ръката си носа си. Не можеше да откъсне поглед от лицето му. Като го намери, все още имаше цвят, но сега ставаше все по-пепеляво с всяка изминала секунда. Прилази до главата му и я положи в скута си. Нямаше силата да го премести и прибере в апартамента, но не можеше да го остави просто да лежи в праха.
Избърса кръвта от ръката си в панталона си и внимателно приглади косата му. Знаеше, че за него няма значение, че няма да му донесе никакво облекчение, защото го нямаше тук, но тя се нуждаеше от контакта.
– Къде си? – прошепна задавено.
Полагаше всички усилия да не плаче, но сълзите капеха сами от очите й, независимо колко пъти си повтаряше, че това не е наистина и той ще се появи. Може би дори всеки момент.
Нямаше представа колко време е минало – на нея й се стори, че са минали години, но когато чу някой да се приближава, вдигна глава с разтуптяно сърце.
Чарли. Само Чарли.
– Колко време минава, преди да се появи? – изстреля. – Не трябваше ли да се е върнал вече?
– Всеки път е различно. Понякога са секунди, понякога – минути. – отговори й мошеника и приклекна до Сам. – Видя ли някой, когато го намери?
Тя поклати глава. Чарли замислено огледа раната на гърдите му, преди да се изправи и да погледне към Лизи.
– Искам да го качим горе. – изчака тя да кимне в отговор, преди да нашепне тихо думите, с които накара въздуха под Сам да се втвърди, а после и да се издигне заедно с него. Когато тялото му се отдели на две стъпки от земята, Чарли спря да шепти и подаде ръка на Лизи. – Хайде, да се прибираме.
Тя вяло му подаде своята и той я издърпа на крака, преди да я дръпне до себе си и да я прегърне през рамената, повеждайки я към входа на сградата им. Изчака да се качат в апартамента и да постави тялото на Сам върху дивана, преди да се обърне към Лизи и да я огледа още веднъж. Виждаше, че раните й не са физически, но за всеки случай реши да я попита:
– Ранена ли си някъде, дечко?
Лизи поклати глава и се приближи до Сам.
– Перлата на глезена ми се счупи. – каза глухо, мъчейки се да държи паниката си под контрол. – И минаха много повече от няколко минути. Защо го няма?
– Мисля, че този път ще му отнеме повечко време. – каза й внимателно Чарли. Докато се качваха по стълбите, бе имал достатъчно време да огледа следите по тялото и да се увери в две неща. Едното бе, че от атмата на Сам не бе останало нищо в тялото, а второто… – Мисля, че който и да го е намушкал, е използвал камата.
– Камата? – повтори неразбиращо Лизи. Имаше чувството, че мислите й са залепнали по вътрешността на черепа й, че всичко това е някакъв странен кошмар, от който чакаше да се събуди.
– Да, тази от Лунният камък. Но не се тревожи, дечко, той ще се върне. Просто ще трябва да го почакаме повечко.
– Тази от… – Елизабет започна да трепери. Изведнъж мислите й запрескачаха, започнаха да се блъскат една в друга. Тя се отдръпна от Чарли рязко и изплака: – Той каза, че Малора го е… направила някак. С магия. Ако камата може да убие демон, тогава ще убие и него!
Чарли пристъпи към нея и я хвана за рамената.
– Той не е демон, Лизи. – каза й, но тя сякаш не го чу. – Елизабет, погледни ме. Сам не е демон. Камата не го е убила. Малора не го е направила.
– Откъде си сигурен? Не си бил там!
– Помниш ли перлите в подземието на храма? Тези от преобразените Сенки? – когато видя, че започва всъщност да го слуша, Чарли продължи: – Те бяха направени от атмата на демона, Сянка и Сам. Три отделни атми и неговата нямаше нищо общо с тази на Малора. Каквото и да му е казала, да го е накарала да вярва, тя не го е направила. Той е отделно същество, което няма нищо общо с демон. Освен това държа камата, когато я откраднахме. Тя не е отровна за него, но със сигурност е много вълшебна. Той ще се върне, просто някой го е сритал много здраво и сега му трябва време.
Елизабет се вкопчи в последните му думи. Нямаше избор – ако не повярваше в тях, щеше да полудее. Ако Сам не се върнеше, нямаше да го стори и тя. Коленичи до дивана и опря чело в рамото на мъжа си.
– Не е някой. – прошепна след малко.
– Какво? – попита я приклекна до нея.
Тя вдигна глава и избърса очите си с ядно движение.
– Не някой го е сритал здраво, а Томи. Лунната кама е в него. – процеди през зъби. – Нямам представа обаче как е успял да се доближи достатъчно, за да… – погледът й се стрелна към разреза в черната му риза и просто така сълзите потекоха отново. – Ако не се върне…
– Ще се върне. – заяви й убедено Чарли, надявайки се искрено да не я е излъгал. – Прекалено упорит е, за да умре. Особено сега. – отново постави ръка върху рамото на Лизи, стискайки го леко. – Всичко ще се оправи, дечко, ще видиш.
Елизабет се молеше на всички Богове да е прав. Вгледа се в бледото лице на мъжа си и си повтори няколко пъти, че това не е той. Вече го бе виждала така веднъж на фестивала преди няколко седмици – това не бе по-различно. Приглади косата му и вдигна дългата му плитка, за да не се влачи по земята. Би го завила, но хайранската жега щеше да се завърне след няколко часа и това нямаше да се отрази добре на тялото.
Искаше и да го подуши, да усети познатата й миризма на нощен дъжд, но се боеше, че нея няма да я има.
Не можеше да си обясни как Томи се е приближил достатъчно до него, че да го пореже, камо ли да забие камата в сърцето му. Ако Сам и Чарли не я бяха уверили, че Малора е мъртва, щеше да се закълне, че демонът се е върнал, за да си отмъсти. Да убие Сам и да остави Елизабет да живее без него бе нещо, което девойката очакваше от нея. Но Томи? Същият Томи, който тайно от баща им й купуваше книги? Който още от дете се опитваше да я защитава от острия му език и който ревностно я пазеше от младите й ухажори? Не можеше да си представи той да й причини нещо такова.
Но не бе могла да си представи и че ще я остави да умира на земята и просто ще си тръгне, без дори да попита как е. От това още я болеше. Щеше й се да обвини Малора, но ако е могъл да остави цялото им семейство да го мисли за умрял, то тогава може би някъде в него имаше нещо, което да го направи способен и на това. Просто да се обърне и да си тръгне.
Просто да убие мъжа, който Елизабет обича за отмъщение.
Приветства гнева, който започна да я изпълва. Беше много по-добре от чувството за безпомощност, което я душеше.
– Мисля да проверя складовете и скривалищата му. – Чарли я изкара от мислите й, като се изправи.
– Ще дойда с теб. – каза бързо тя.
Флетчър беше готов да й предложи да остане тук в случай, че Сам се върне, но един поглед към тялото му на дивана и Елизабет на колене до него, го накара да размисли. Нямаше шанс да я остави сама с трупа на мъжа й.
– Ще пипна малко заклинанието за охлаждане на стаята, за да смъкна температурата до тази на хладилен шкаф. – каза й. – Ако имаш някой кактус тук, по-добре го изнеси.
Във въздуха пред Чарли се появи голям няколко педи синкав кръг, в който различни по дължина и цвят нишки се преплитаха. Обикновено това щеше да предизвика изумление на лицето на Лизи и в погледа й щеше да заблести любопитство, но този път гледаше по-скоро през него. Ако Казра не се появеше скоро, лично щеше да го съживи и да го убие отново.
Мъжът докосна една от нишките, която отговаряше за защитната бариера на прозорците, за да стигне до тази, с която регулираше температурата в апартамента. Взе я между палеца и показалеца си и прошепна няколко тихи думи. Атмата се отърка в ръката му, за да му покаже, че го е чула. Зеленикавата нишка постепенно избледня. Трябваше да спре до тук, но по нея започна да проблясва среброто на леда. Чарли се намръщи. Не за това бе помолил, но преди да е успял да каже каквото и да е, атмата сама се поправи. Сребристите отблясъци отново станаха бледозелени и в стаята нахлу хлад.
Странно.
– Готово. – обяви Чарли.
Кръгът пред него се разтвори във въздуха и той подаде ръка на Лизи. Тя хвърли един последен поглед към Сам и я пое. Искаше да остане при него, но щеше да полудее, ако трябва просто да чака.
През следващите часове до късния следобяд двамата с Чарли систематично провериха всяко скривалище и всеки склад с тела, за които мошеникът знаеше. Сам имаше навика да оставя фрагмент от себе си в някои от “костюмите”, но Флетчър не разпозна уникалната структура на магията му в нито един. Оставаше им само складът в Рибарския квартал, където убиецът държеше най-често използваните си тела, но още докато преминаваха през илюзията на фалшивите стелажи, за да влязат в същинското помещение, Чарли знаеше, че отново единствения източник на атмата му е онази в Елизабет. Въпреки това отчаянието в очите й го накара да отвори всеки един от сандъците и да се вгледа във всяко едно тяло, търсейки дори частица от Казра вътре.
– Нещо? – попита глухо Елизабет.
Той потисна въздишката си и я погледна. Тревогата я правеше да изглежда по-възрастна, отколкото бе. Стискаше ръце и хапеше бледите си устни. Лъжата бе на езика му, но не можа да я изрече. Не можа и да й каже истината, затова само поклати глава. Лизи преглътна.
– И-има ли други места? – попита с надежда.
– Това беше последното. – каза й.
– Сигурен ли си?
– Да.
Лизи сведе поглед и започна да мачка туниката си. Той отиде до нея и я прегърна.
– Това не означава нищо, дечко. – опита се да звучи уверен в собствените си думи. – Може да има някой друг супер таен склад или скривалище, за което да не знам.
– Трябваше да го помоля да ми ги покаже. – каза тя задавено. – Какво ако е някъде и се нуждае от помощ, а аз…
– Ако е някъде, вероятно се нуждае единствено от повече време. – прекъсна я и започна да гали гърба й. Тя все още стоеше малка и скована в ръцете му, сякаш ако приемеше утеха от него, щеше да признае, че Сам е изгубен. – Нали сега регенерацията му е по-силна? Не се нуждае от човешки души, за да оздравее. Само от време.
– Само от време. – повтори тихо тя като молитва. След малко подсмъркна и го прегърна. – Извинявай. И ти се тревожиш, а трябва да успокояваш мен.
– Аз никак не се тревожа за него, защото той е толкова голям идиот, че няма да разбере и да го убият. Ще се върне да ръмжи и да гледа лошо и Боговете ще го оставят, защото е по-лесно, отколкото да се разправят с него.
Лизи се засмя тихо и се отдръпна, за да избърше лицето си.
– Като се върне, ще му кажа какво си говорил за него.
– Няма. Харесваш ме прекалено много. – заяви самонадеяно Чарли и разроши косата й.
Тя погледна към сандъците и въздъхна.
– Да се прибираме?
Чарли кимна. Опитваше се да я заговаря по време на пътя, поне малко да я разсее. Тя му отговаряше, но си личеше, че мислите й са далеч, а в очите й припукваха сини искри. Мошеникът се опасяваше, че рано или късно ще изпусне атмата си. И сега я виждаше как се вълнува в тялото й – смесица от нейната и тази на Сам, която все още не бе преработила и която бе толкова много, че не я бе виждал да абсорбира фонова атма в тялото си от онзи ден в замъка на демона. Щеше да й отнеме месеци, за да направи напълно своя тази от Казра. Нямаше обаче намерение да й казва нищо от това. Само щеше да предизвика логичния въпрос дали не може да изтегли магията от нея и да я използва някак, за да върнат Сам, и тогава щеше да му се наложи отново да я разочарова, че не е възможно.
В апартамента бе студено като зимна утрин. Чарли усети потта по дрехите си, сякаш някой го е облял с ледена вода. Елизабет потрепери още с влизането, но с друго не показа студа си. Върна се при Сам, коленичейки до дивана. Мошеникът загря въздуха само около себе си и момичето и реши да я остави поне за момента, докато той прерови хладилния им шкаф. След тридесетина минути остави на масата две чинии с омлети и малко хляб. Тя не бе помръднала през цялото време, вгледана в лицето на Сам, притаила дъх в очакване той да отвори очи. Не му обърна внимание и сега, затова той взе едната чиния и буквално я тикна в ръцете й. Елизабет премига, сякаш се отърсваше от сън, и го погледна.
– Не съм…
– Как, мислиш, ще реагира той, като научи, че пазиш диета? – прекъсна я Чарли. – Гарантирам ти, че не си е мислил, че трябва да свалиш някое кило. Яж.
Лизи го погледа една дълга минута, чудейки се как точно да му откаже и да го накара този път да я остави на мира, но тревогата, която забеляза зад дежурната му сардонична усмивка, я спря. Беше му се извинила преди няма и час, че трябва да се грижи за нея, когато Сам бе и негов приятел, а сега го правеше отново. Без повече възражения взе вилицата и започна да се храни. Чарли я изчака да преглътне, преди и той да насочи вниманието си към своята чиния. Всяка хапка й присядаше, но тя се насили да преглъща, докато не изяде всичко. Тогава му се усмихна леко, остави чинията на масата и му каза:
– Аз ще почистя после.
Чарли не отговори. Само се изправи и отнесе съдовете до мивката, където ги и изми. Когато се върна, остана загледан в нея достатъчно дълго време, че и тя да усети погледа му.
– Какво? – попита го.
– Чудя се как да ти кажа, че трябва да го занесем в някой от складовете, без да…
– Не! – отсече Лизи и постави ръка върху гърдите на Сам.
Той въздъхна тихо.
– Там има заклинания, които съхраняват тялото… свежо.
– Можеш да ги поставиш и тук.
– Мога. – съгласи се. – Но няма да го направя.
– Защо не? – атмата в очите й светна.
– Защото нямам намерение да те оставя да стоиш до тялото му денонощно, докато не се върне, дечко.
– Той ще се върне скоро! – гласът й потрепери и този път очите й заблестяха от сълзи. – Ти сам каза, че ще се върне…
Чарли приклекна до нея. Искаше да я прегърне, да я успокои, но знаеше, че точно в момента тя няма да го приеме.
– Елизабет, ако е останала дори само една сянка от него, ще се върне. Заради теб. Ако са го извлекли в ада, ще издрапа с нокти, за да бъде отново с теб. Но тази кама е… нещо, което не съм виждал и не разбирам. Знам, че идва от там, откъдето демоните са дошли и че може да ги убива. – каза внимателно. – Сам не е демон и досега не се е натъквал на оръжие, което да го рани, но явно камата е способна. Нямам представа колко време ще му отнеме, но знам, че не би искал да коленичиш до тяло, което дори не е той.
Лизи преглътна и погледна към трупа.
– Това е всичко, което имам в момента. – прошепна.
Тогава усети ръката му върху рамото си. Замисли се дали да не я избута, но се забави с решението и в следващия момент той вече я прегръщаше, а тя отново плачеше в ризата му.
– Не искам просто да го оставя в някакъв склад! – изхълца. – В тъмнината и студа, сам…
– Няма да го изоставиш, ако го направиш, Лиз. – каза й, галейки косата й. – Няма да го направим веднага. Ще изчакаме нощта и тогава ще го пренесем. И не е като да не можеш да го посещаваш, когато си поискаш. Само няма да е тук, на дивана – това е всичко.
Лизи искаше да го помоли да спре да говори, да му каже, че думите му й навяват мисълта как отива на гробищата и говори на надгробен камък, но гърлото й бе толкова стегнато, че не можа да изкара и дума. Просто продължи да плаче. Защото знаеше, че е прав. Сам нямаше да иска тялото да остане тук, нито пък тя да стои край него и да чака гърдите му да се повдигнат отново.
Не се съгласи с думи, но и не му отказа отново. Постепенно навън се стъмваше. Елизабет не искаше да запали атешите, защото това щеше да значи, че времето наближава. Чарли остана в тъмното с нея, без да каже и дума по въпроса. Накрая тя го помоли да светне вместо нея. В момента едва успяваше да контролира атмата си и така – ако трябваше да я използва, се боеше, че ще стане като първият път след Малора, когато кръвта й зашуртя навсякъде.
Когато мина полунощ и прозорците на апартаментите в блоковете наоколо притъмняха, Чарли се изправи, а стомахът й се сви на топка още преди да е проговорил.
– Време е. – каза й.
Елизабет си пое дъх, издиша го бавно и кимна.
– Ще отида да отключа. – каза.
Не можеше да обясни съвсем защо, но не искаше да вижда как Чарли повдига тялото на Сам. Мошеникът може би го усети, а може би искаше да се застрахова, че никой няма да види какво всъщност пренасят, защото когато се присъедини към нея на площадката пред апартамента, тялото бе затворено в матова въздушна елипса, през която не можеше да се види нищо повече от смътни очертания.
Складът в Рибарския бе предпочитан от Сам. Той самият й бе казвал, че в този квартал се извършваха доста съмнителни сделки и хората гледаха да не си навират носовете, където можеха да бъдат отрязани. Сарабито също се лееше свободно из множеството кръчми из квартала, така че дори и някой да видеше нещо, нямаше да е съвсем сигурен какво точно. Поради тези причини двамата с Чарли решиха да оставят тялото там, макар това да бе най-далечния склад на Сам.
Както обикновено, малкото хора, които срещнаха по пътя през нощта, или се преструваха, че не ги забелязват, или сами се стараеха да привличат възможно най-малко внимание. С наближаването на Рибарския улиците притъмняха. Почти като в Бедняшкия, и тук никой не бързаше да смени кристалите на атешите. Чарли й каза, че новите не изкарваха повече от ден-два така или иначе – някой винаги ги крадеше или за собствено ползване, или за да ги продаде на някой от десетките малки пазарчета из града. Атешите покрай склада на Сам не правеха изключение. На уличката светеше само един – този до малка постройка, на която някой беше изрисувал с червена боя графити на змия, отворила уста, за да захапе.
– Не са го пипнали, защото мислят, че бараката принадлежи на Усойниците. – каза й Чарли. – Те са една от големите банди в Ан Налат.
Лизи се насили да внимава.
– Мислят?
– Да, Рибарския не е част от територията им. Някое хлапе сигурно се е изявявало като художник.
Тя кимна.
– Сам не би избрал място толкова близо до собственост на банда за склада си. Сигурно щеше да се постарае да ги изгони, ако се бяха приближили толкова до него.
Чарли се подсмихна.
– Щеше да се постарае да ги изгони сега – след като се запозна с теб. Преди щеше да отдели време, за да инсценира тяхно нападение над някоя важна клечка, която после да пусне любезно запитване към Кантората дали не може да отърват града от поредната банда злосторници. Срещу заплащане, разбира се – което той щеше да прибере.
– Това всъщност звучи забавно. – каза тя, като застана пред вратата на склада и разсеяно натисна дръжката.
На всичките му скривалища бяха поставени магически защити, които да позволят достъп или само на него, или на някой добър магьосник, който може да разплете заклинанията, без да ги предизвика да се активират върху него, така че не очакваше вратата да се отвори, но тя направи точно това.
– Видях, че е направил някакви допълнения, но не погледнах какви точно. – каза Чарли и й се усмихна леко. – Включил те е навсякъде.
Лизи сви вежди объркано.
– Как така навсякъде?
– Имаш достъп до всичките му скривалища, дечко. Можеш да влизаш и излизаш, когато си поискаш.
Елизабет погледна вратата на склада. Телата бяха едни от най-големите му тайни. Не бяха просто трупове, а търговци, служители на високи постове, слуги на важни хора, информатори, престъпници. Те бяха всичко, което е изградил сам навън. Знаеше, че й вярва, но да й даде достъп до всичко това… Беше й дал средството, ако не да го унищожи, то поне доста да затрудни живота му. Да го осакати.
Изведнъж спря да вижда вратата. Очите й се бяха напълнили със сълзи.
– Дори не знам кога е успял.
– Вероятно много скоро, след като те е видял. – каза Чарли и погледна към магическата капсула, която се рееше на няколко сантиметра от земята до него. – Не го бях виждал такъв преди. Шеметът нямаше представа какво му се случва и защо си толкова важна за него. Чудех се дали да не го просветля, но ми беше прекалено забавно да го гледам какви ги върши и колко време ще му трябва да стопли, че те…
– Стига. – спря го задавено Лизи. Премига бързо няколко пъти и избърса очите си. – Звучи сякаш за теб вече е мъртъв.
– Не. Не исках да прозвучи така, дечко. – той пристъпи до нея и въздъхна уморено. – Извинявай.
– Всичко е наред. – отвърна, поемайки си дълбоко дъх в опит да се успокои. – Нека… Нека да…
Не можа да изрече думите, но Чарли я разбра. Кимна и влезе пръв. На нея й трябваха няколко мига, преди да последва капсулата със Сам.
Положиха го в свободния сандък. Лизи се бе притеснявала, че ще е прекалено тесен за широките му рамена, но му бе точно по мярка. Тази мисъл изобщо не й се понрави.
Коленичи до него и започна да приглажда ризата му. Като погледът й се спря върху дупката в гърдите му, сърцето й се сви.
– Трябваше да го преоблечем. – каза пресипнало на Чарли. – Не трябваше да го оставям така. Какво ако се събуди и…
– Няма да му пука грам от една малка дупка. – спря я той и постави ръка на рамото й, стискайки го леко, за да я накара да го погледне. – Ако не се е появил до утре, ще се върнем и ще го облечем в чисти дрехи. Как ти звучи?
Като кошмар. Звучеше й като някакъв ужасен кошмар.
Нищо от това не трябваше да се случва. Сега трябваше да спят прегърнати в леглото им. Сега трябваше да са заедно, нечистите да го вземат! Бяха преминали през достатъчно! Бяха си заслужили щастливия край! Бяха заслужили живот заедно.
Сълзите й покапаха по бузата му. Лизи ги избърса, а когато усети колко студен е, нещо в нея сякаш се пречупи.
Винаги се бе бояла, че той ще я остави, когато получи свободата си. Беше се чудила как ще продължи след това, какво изобщо ще се очаква да прави, когато половината й сърце си е тръгнало, но се бе подготвила да го приеме, ако това значи той да е щастлив. Но нищо не би могло да я подготви за болката, която изпитваше сега. Сам не си бе тръгнал. Бяха й го отнели. Внезапно. Неочаквано. И без него земята пропадаше под краката й и тя не знаеше нито колко дълбоко е дъното, нито дали изобщо ще е способна да се изправи отново.
Защо? Богове, защо?
– Каллас. – изхлипа и целуна студените му устни. – Чакам те, каллас. Върни се при мен. Моля те.

 

 

 

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??